О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
София, 27.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 5322/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. срещу определение на Софийски апелативен съд № 3719 от 08.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4718/ 2016 г. С него е оставена без уважение молбата на Е. Д. М. за предоставяне на правна помощ и за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса по делото.
Жалбоподателят поддържа, че е лишен от правото спорът да бъде разгледан от независим и безпристрастен съд, доколкото не е бил изслушан в открито съдебно заседание. Излага и доводи, че отказът да му бъде предоставена правна помощ и да бъде освободен от такси е в противоречие с Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Моли определението на апелативния съд да бъде отменено и да му бъде предоставена правна помощ в производството пред ВКС, както и да не бъде задължаван да внася държавна такса.
Частната жалба е допустима, а по същество – основателна.
Е. М. е предявил иск срещу Р. Т. С., в качеството й на прокурор в С. п.. Изложил е твърдения, че с действията си по внасяне в съда на обвинителен акт срещу него ответницата му е причинила вреди и претендира заплащане на обезщетение от 50 000 лв. С разпореждане от 29.08.2016 г. по гр.д.№ 16352/ 2015 г. Софийски градски съд е прекратил производството по иска поради недопустимостта му, защото ответницата се ползва с функционален имунитет за действията в качеството й на магистрат. По частна жалба на Е. М. срещу това определение е образувано ч.гр.д.№ 4718/ 2016 г. на Софийски апелативен съд, който с определение от 18.10.2016 г. е потвърдил прекратителния първоинстанционен акт. Срещу въззивното определение е подадена от Е. М. частна касационна жалба, като е поискано предоставяне на правна помощ и освобождаване от задължението за внасяне на такса. С обжалваното в настоящето производство определение апелативният съд е отхвърлил тези искания, по съображения, че дължимата такса е в минимален размер (15 лв), а правна помощ не се предоставя при очевидна недопустимост на претенцията (чл.24 т.2 ЗПП).
Определението е неправилно.
Съгласно чл.83 ал.2 ГПК такси по производството не се внасят от физическите лица, за които съдът установи, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Малкият размер на таксата не може да е единствен критерий за отхвърляне на искане по чл.83 ал.2 ГПК, тъй като разпоредбата осигурява ефективното упражняване на правото на достъп до съд и налага съобразяване на всички посочени в нея обстоятелства: доходите на лицето и семейството му, имущественото му състояние, трудовата заетост и др. Ако при съвкупното обсъждане на посочените обстоятелства не може да се стигне до извод, че лицето е в състояние да внесе дължимите за производството такси (дори те да са в минимален размер), искането за освобождаване следва да бъде уважено. От приложените към частната жалба документи е видно, че Е. М. изтърпява наказание лишаване от свобода от 05.06.2015 г., не работи и не получава възнаграждение. Имуществото му се изчерпва с автомобил на 20 години, женен е, но съпругата му също няма доходи, а двамата имат задължение за издръжка по отношение на едно непълнолетно дете. Посочените обстоятелства обуславят извод, че Е. М. не е в състояние да посрещне задължение за плащане на такса дори в минимален размер, поради което следва да бъде освободен от него.
При съобразяване на същите обстоятелства (срв. чл.23 ал.3 ЗПП) основателно е и искането за предоставяне на правна помощ. Не се установява ищецът да е в състояние да посрещне задължения за плащане на услугите на адвокат, а когато спорът е отнесен до инстанция, чиито актове не подлежат на обжалване, интересите на правосъдието изискват на нуждаещото лице да бъде предоставена правна помощ (чл.23 ал.2 ЗПП). Становището, че претенцията е очевидно недопустима (чл.24 т.2 ЗПП) може да бъде аргумент правната помощ да бъде отказана пред инстанциите, които са приели недопустимостта и чиито актове подлежат на обжалване. Когато именно допустимостта на претенцията е предмет на спора и по него следва произнасяне от инстанция, която е последна и която страната не може да сезира без адвокат, правната помощ не следва да бъде отказана. При въведено с процесуалния закон като условие за допустимост на жалбите до касационната инстанция те да бъдат приподписани от адвокат, отказът за достъп до системата за правна помощ би довел до сериозно накърняване на доверието към съда и следователно не е в интерес на правосъдието.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение на Софийски апелативен съд № 3719 от 08.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4718/ 2016 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСВОБОЖДАВА Е. Д. М. на основание чл.83 ал.2 ГПК от задължението за внасяне на държавна такса от 15 лв по подадената частна касационна жалба срещу определение на Софийски апелативен съд № 3488 от 18.10.2016 г. по ч.гр.д.№ 4718/ 2016 г.
ПРЕДОСТАВЯ на Е. Д. М., ЕГН [ЕГН], на основание чл.23 ал.2 ЗПП правна помощ под формата на процесуално представителство по ч.гр.д.№ 4718/ 2016 г. на Софийски апелативен съд.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за назначаване на адвокат на Е. Д. М. и по-нататъшно администриране на частната касационна жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: