4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
гр.София, 30 май 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 66 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. РБ срещу въззивно решение №2142/15.11.2016 г. постановено по възз.гр.д. №2704/ 2016г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение №92/21.04.2016 г. по гр.д.№ 696/2015 г. на Окръжен съд – Кюстендил, жалбоподателят е осъден да заплати на С. Л. К., на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 5 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.
В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд.
В изложението си по допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че в противоречие със задължителната съдебна практика е произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за морални вреди; както и по процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните факти по делото, които са от значение за установяване обема на претърпените вреди и в тази връзка да изложи свои собствени решаващи мотиви.
Ответникът по жалбата С. Л. К., представляван от адв. Ю. С., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, предвид следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, като предявеният от С. К. срещу П. на РБ иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен до размера на сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда. В останалата част, с която претенцията на ищеца е отхвърлена за разликата до предявения размер от 25 500 лева, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Установено е, че наказателното производство е образувано на 12.10.2012г. и е приключило на 30.09.2014г., като в хода му по отношение на К. е била взета мярка за неотклонение „подписка”; случаят е придобил медийна известност, уронени са били доброто име и авторитета на ищеца в обществото; а при разглеждането на делото в съдебна фаза на два пъти първата инстанция е постановявала осъдителни присъди срещу него, впоследствие отменяни от въззивната инстанция. За да присъди обезщетението от 5 000 лв., съдът е отчел периода на наказателното преследване, вида на мярката за неотклонение, тежестта на престъплението, за което е бил обвинен ищеца, както и обстоятелството, че същият е бил обществено ангажирана личност /общински съветник, съдебен заседател, ръководител на дружество/ с изградена репутация на почтен и високоотговорен човек и ръководител. Посочено е, че неоснователно упражнената спрямо него процесуална принуда е оказала негативно въздействие в личен и социален план, респ. била е източник на стрес, обида, срам и тревожни преживявания в самия край на професионалния му път.
За да обоснове допускането на касационния контрол на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК, касаторът общо е посочил в изложението си, че с въззивното решение в противоречие с т. II от ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, при определяне размера на обезщетението, съдът не е отчел всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и не е изложил мотиви за значението им за размера на вредите; както и че въпросът „за приложението на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД”, се решава противоречиво от съдилищата /чл.280 ал.1 т.2 ГПК/. Конкретни доводи обаче, кои са необсъдените от въззивния съд обстоятелства и как те са повлияли за неправилното приложение на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, респ. върху присъдения размер обезщетение за неимуществени вреди, изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не съдържа.
Следва да се посочи, че както ППВС № 4/1968 г., така и константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, последователно е приемала, че при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на ред обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от лицето; а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай, съдът е длъжен да прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с настъпилото увреждане и обема на вредите. Практиката е еднозначна в разясненията си за критериите, по които се определя размерът на обезщетението при всеки частен случай, както и че въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. С обжалваното решение размера на обезщетението е обусловен от установените по делото факти, преценени от съда по вътрешно убеждение, което в настоящото производство по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Същевременно, наличието на задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, изключва поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК за селектиране на жалбата му.
По процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени решаващи мотиви, атакуваното решение не противоречи на приетото по т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК и т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнолевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая въззивната инстанция е изградила свои собствени решаващи мотиви, като по този начин е дала отговор на въведените в процеса твърдения и възражения на страните. Съдът е оценявал доказателствата като се е ръководил от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата и преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. След като във въззивното производство са съобразени всички доказателства, относими към реално претърпените от ищцата неимуществени вреди /която дейност е намерила израз в мотивите на съда/, паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост за еквивалентно възмездяване на морално увредения, като няма спор, че размерът на обезщетението зависи от особеностите на всеки конкретен случай.
Ответната страна е направила искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата от 600 лева – платено адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 22.12.2016 г.
Мотивиран така, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2142/15.11.2016 г. постановено по възз.гр.д. №2704/2016г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА П. на РБ на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплати на С. Л. К. с ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк][жилищен адрес] разноски за тази инстанция в размер на сумата 600 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.