5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
София, 07.12.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1926/17 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. Р. Ю., Г. Ю. И., С. Ю. Ю. и С. Ю. М. срещу решение №1151 от 22.05.2017г. по гр.д.1355/17г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба – ЗК [фирма], [населено място], чрез пълномощника си – юрк Б. В. е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника им – адв. П. С. са поставили въпросът – „ Следва ли въззивният съд да постанови в решението си точни и ясни мотиви, които да съдържат самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и да направи изводите си по съществото на спора в съответствие с тях”.Страната е сочила основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поддържала отклонение на въззивния състав от тълкувателна практика на ВКС и такава обективирана в решения по чл.290 ГПК, посочени и приложени по делото. Поставени са материалноправни въпроси – „ Как следва да се прилага критерий за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди , претърпени в резултата на ПТП, в хипотезата на предявен пряк иск от правоимащите лица срещу застрахователя”. ”Пълнолетието на претендиращите обезщетение лица, съставлява ли факт, който да обоснове по-ниска степен на преживените болки и страдания от тях, респ.по-нисък размер на следващото им се обезщетение”. И двата въпроса са поставени с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като страната е поддържала отклоняване на състава от задължителна за него практика – цитирани и разгледани решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Касаторите са поставили въпроса: ” Как следва да бъде установен факта на влошено здравословно състояние на пострадало в резултат на ПТП лице”. Страната е сочила по този въпрос основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, – противоречие с разрешението му дадено с решение №654/99г. на ВКС. Поставен е и въпросът „Ако съдът прецени, че определен факт не е доказан със събраните по делото гласни доказателства, необходимо ли е да се назначава експертиза за установяване на твърдения факт”. Страната е поддържала противоречие с т.3 ТР ОСГТК №1/13г. Други доводи не са развити.
Касаторите, чрез пълномощника си – адв. П. С. не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност,първият поставен въпрос не е релевантен тъй като съдържа в себе си твърдения на касатора, изведен е от оплакването му за недопустимост, респ. неправилност на съдебното решение, поради липса на формирани ясни и точни мотиви. Това твърдение доколкото не съответства на установените факти – решението е с изложени ясни мотиви, постановено е при спазване задължителните указания на ВКС, върнал делото за ново разглеждане с оглед осъществяване на конкретно процесуално действие – изслушване на свидетелски показания и тяхното обсъждане във връзка с основателността на иска в претендирания от ищците размер. Съдът е изслушал тези показания, както и ги е обсъдил в своето решение и е формирал решаващия си извод и с оглед тях. Обосновал е извода си относно общият размер на обезщетението във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, като е взел предвид относимите към този размер факти установени по спора. Или с оглед тези фактически данни, въпросът не установява наличие на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият поставен въпрос е релевантен. Страната по него, обаче не обосновава допълнителен критерий. Касаторите не са развили доводи по поддържаното от тях основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са цитирали практика на ВКС, указваща по задължителен за съдилищата начин предпоставките, които следва да разгледа съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД.Не е обоснована,обаче конкретната връзка между поставеният въпрос и сочената практика. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата определят различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата / вкл. и цитираната практика на ВКС/ се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Или общото твърдение за отклоняване от тази практика, въпреки излагането от страна на съда на всички установени по спора факти в контекста на основателността на претенцията не може да обоснове довод за допускане на решението до касационно обжалване.. Поради това и така поддържаното от касаторите общо противоречие не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.
Третият поставен въпрос също е релевантен, но необоснован с допълнителен критерий, доколкото цитираната практика на ВКС е формирана с оглед въпрос относно това дали възрастта съставлява самостоятелен критерий при определяне на обезщетението. В случаят, съдът изобщо не е обосновал възрастта на лицата като самостоятелен критерий за формиране размера на обезщетението, а само е отчел установеният по делото факт, че като пълнолетни ищците са разчитали на бащина подкрепа и помощ по време на тяхното израстване т.е., че са по-малко зависими от грижите на бащата, които той е полагал преди да навършат пълнолетие. Тези обстоятелства не са третирани въобще от посочената практика, която разглежда възрастта като критерий за обоснованост на конкретен стойностен адекват на вредата. Т.е. не е налице отклоняване на състава от задължителната за него практика.
Четвъртият поставен въпрос е несъответен като формулировка на разглеждания случай, тъй като третира доказване на вреда на пострадал при ПТП. Съдържанието на въпроса е разяснено в изложението, с оглед това, че съдът бил приел недоказаност на твърдяното психическо заболяване на ищцата в резултат на загубата на съпруга й – починал в резултата на ПТП. Дори, обаче, да бъде конкретизирано лицето търпящо вреда, съответно на разглеждания случай, то отново налице би било единствено общото основание за допускане до касационно обжалване. Сочената каузална практика – решение на ВКС, постановено по реда на чл.218а/ отм./ в извадената от общия контекст относима част, също не обосновава противоречие с изводите на състава, който е счел, че неизводимо от свидетелските показания е безспорното установяване на психическо заболяване на ищцата. Т.е. същият е допуснал свидетел и е счел ,както е приел и ВКС в цитираната практика, че със свидетелски показания могат да бъдат доказвани всякакви факти, като прием на лекарства, посещения на лекар и т.н. Съдът не е приемал нищо различно и в противоречие с тази практика / с извадения от касаторите цитат, който те са счели за относим/. Извън това за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК следва да е налице фактически идентитет в разглежданите хипотези т.е. с цитираната практика на ВКС, за да се приеме противоречие следва да е мотивирано, че само със свидетелски показания, индициращи психическо разстройство на ищцата, съдът е задължен за да приеме за доказано „психическо заболяване”. С цитираното решение № 654/99г., съставът на ВКС, е разгледал ревандикационен иск т.е липсва какъвто и да било фактически идентитет в разглежданите хипотези.
Последният поставен въпрос е общ, но дори и да се приеме за релевантен, то би било налице общо основание, при което, обаче, въззивният съд не се отклонил от така посочената практика, тъй като и страната не сочи коя от разгледаните в т.3 на ТРОСГТК №1/013г. хипотези е налице- във въззивната жалба липсва обосноваване на процесуално нарушение във връзка с установяване заболяването на ищцата / както е пояснено от касаторите/, липсва и довод относно нарушение на императивната норма, която задължава съдът, с оглед приложението й служебно да предприеме процесуални действия по назначаване на експертиза. В случая е налице единствено недоказаност на твърдение на ищците, като в тяхна тежест, а не на съда е това доказване. Още повече, че във връзка с психическото заболяване на първата ищца липсват дори индициращи данни, които да обосноват необоснованост на изводите на състава, а не просто недоказаност на твърдян от страната факт, който е в нейна изгода. Липсата на процесуална активност на страната за установяване на фактите, от които същата извлича основанието на претенцията си не може да бъде вменено в задължение на съда за упражняване на тази активност.Или съдът не се е отклонил от сочената от страната тълкувателна практика.
С оглед изложеното решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответната страна следва да бъде присъдено поисканото юристконсултско възнаграждение в размер на по 200 лв. дължими от всеки един от касаторите.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1151 от 22.05.2017г. по гр.д.1355/17г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. Р. Ю., Г. Ю. И., С. Ю. Ю. и С. Ю. М. да заплатят на ЗК [фирма], [населено място], направените разноски пред настоящата инстанция в размер от по 200лв. за всеки едни от тях.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: