О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
[населено място], 01.07.2014г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №4518/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] в н. срещу решение №247 от 9.08.2013г., постановено по в.т.дело № 405/2013г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №272 от 21.03.2013г. по т.дело №965/2012г. на Варненския окръжен съд. Касаторът релевира оплаквания за неправилност на решението, поради допуснати нарушение на процесуалния закон. Позовава се на критериите за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], с предишно наименование на фирмата [фирма], счита, че не са налице основанията на чл.280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е направено искане за разноски по чл.81 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу частично подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
На основание чл.280, ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища по дела с цена на иска до 10 000 лв., когато делото е търговско / ДВ бр.100 от 2010г./. В случая въззивното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд по обективно съединените искове с цена до 10 000 лв. е влязло в сила по силата на цитираната разпоредба на ГПК, поради което касационната жалба срещу тази част от решението се явява процесуално недопустима, а именно решението в частта, с която са уважени исковете на [фирма] по договор за финансов лизинг № 006052-002/3.07.2008г. в размер на сумата от 1953.86 лв. , представляваща неустойка за забава за периода от 8.02.2010г. до 8.11.2010г.; по договор за финансов лизинг 006052-003 от 3.07.2008г. за сумата от 1794.64 лв., представляваща неустойка за забава за времето от 8.02.2010г. до 9.08.2011г. и по договор за финансов лизинг №006052-004 от 3.07.2008г. за сумата от 2181.36 лв. неустойка за забава за времето от 8.02.2008г. до 9.08.2011г. Цената на всеки един от тези искове е до 10 000 лв.
Касационната жалба е допустима срещу решението, с което е признато за установено, че ищецът [фирма] има парично вземане към [фирма] за сумата от 35 465.21лв. по договор за финансов лизинг № 006052-001 от 3.04.2008г., представляваща неплатени лизингови вноски 28 075.61 лв., такса обслужване в размер на 60 лв., договорна лихва 2531.31 лв. неустойки в размер на 10 098.29 лв., след направено прихващане със сумата от 5300 лв. за възстановен акциз.
Съдът се произнесъл по установителен иск по чл.694 ТЗ, предявен от кредитор с неприето вземане [фирма].
За да потвърди обжалвания резултат, Варненският апелативен съд е приел за доказано по основание и частично по размер вземането на ищеца по договор за финансов лизинг №006052-001/3.04.2008г. По силата на този договор на ответника –дружество в несъстоятелност е предоставен лек автомобил „ВМВ Х5 с рег. [рег.номер на МПС] . По делото не се спори, че автомобилът е бил откраднат и застрахователят е отказал да бъда заплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Бонус Каско”, покриваща риска от кражба. Отказът е обоснован с неизпълнено задължение по договора за застраховка да му бъдат предоставени два бр. оригинални ключове откраднатия автомобил. След анализ на доказателствата по делото – свидетелски показания, писмени доказателства, снимков материал, въззивният съд е направил извод, че управителят на ответника не е върнал оригиналния ключ на лизинговия автомобил, с оглед на което възражението и становището на ответника за прекратяване на договора за лизинг, мотивиран с отказа на застрахователя да изплати застрахователното обезщетение по вина на лизингодателя, поради неоказване на съдействие от ищеца, е оставено без уважение.
По основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК:
По първия въпрос допустимо ли е съдът да основава решението си на обстоятелства, които не са въведени в процеса чрез оспорване от ищеца на възраженията на ответника в отговора на исковата молба касаторът поддържа, че въпреки неоспорването от ищеца на представеното писмено доказателство „необходими документи по застрахователна щета…….” с които управителя на [фирма] е предал един бр. комплект ключове от МПС, съдът е приел, че тежестта на доказване е на ответника по делото, извод направен в противоречие с приетото в решение №230 по т.дело №1090/2011г. на ІІ т.о на ВКС, ТК. Противоречие с цитираното решение настоящият състав на ВКС не констатира. С решението по чл.290 ГПК, ВКС се е произнесъл за задължението на съда да постанови решението въз основа на въведените от страните факти и обстоятелства и след обсъждане на събраните по делото доказателства, имащи значение за правилното решаване на спора. По конкретното дело, в доклада по чл.146 ГПК, окръжният съд е разпределил доказателствената тежест на двете страни за доказване на обстоятелството, че всяка една от тях е предала на застрахователя оригинален ключ на застрахованото МПС. Изводът на съда, че ответникът не доказва, че е предал оригинален ключ на застрахователя, се основава на показанията на посочената от самия него свидетелка. Съдът не се е позовал на недопустими доказателствени средства, нито пък крайните изводи на съда са основани на ненадлежно събрани доказателства. Не е налице общото основание за допускане касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК по втория въпрос: следва ли ответникът да доказва неизгодни за ищеца факти, въведени в правопогасяващото възражение ако те са отрицателни такива. Въззивният съд не е възложил на ответника доказателствената тежест да доказва отрицателен факт. Съдът е възложил на страните да докажат положителен факт, поради което не само, че въпросът не е обуславящ изхода на спора, но не е налице и противоречие с цитираната от касатора съдебна практика решение №197 по гр.дело №430/2010г. на І г.о., решение № 394 по гр.дело № 1584/2009г. на ВКС, ГК и решение №230 по т.дело №1090/2011г. на ВКС ІІ т.о. Извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства по конкретното дело са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. С третият въпрос допустимо ли е уважаването на искане за събиране на доказателства, направени след приключване на първото по делото заседание, касаторът визира назначаване на ССЕ за установяване на размера на неустойката. Доколкото разпоредбата на чл.195 ГПК предоставя възможност на съда да назначи служебно експертиза, когато за изясняване на въпроси по делото са необходими специални знания, каквато преценка е извършена от окръжният съд, действията му са съобразени със съдебната практика. По този въпрос има задължителна съдебна практика – ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването на решение №40 по т.дело №384/2010г. на ВКС, ТК не е коректно, тъй като в него не е разгледана хипотезата на допускане на съдебна експертиза след срока по чл.133 ГПК. В точка 4 на раздел ІІІ касаторът поставя три въпроса, които не обосновават общата предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В правото на лизингодателя е да извърши преценка дали да предяви иск по чл.208, ал.1 КЗ за плащане на обезщетение от застрахователя при настъпване на застрахователното събитие след преценка на обстоятелствата, които биха довели до успешното му провеждане. Уважаването на иска за заплащане на лизинговите вноски е основано на тълкуването на ОУ на договора за финансов лизинг, включително и на клаузите при пълно погиване и кражба на вещта. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на вещта, разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя / чл.342, ал.3 ТЗ/. Не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпросите налице ли е кредиторова забава на лизингодателя по договор за финансов лизинг ако не окаже необходимото съдействие пред застрахователя; къкъв е обхвата на действие на лизингодателя пред застрахователя при настъпване на застрахователното събитие кражба на лизинговия автомобил и освобождавали се лизингополучателя от задължението му да заплаща лизинговите вноски в хипотезите на чл.11, т.10 от ОУ към договора Така поставени въпросите предполагат обсъждане на въведени фактически твърдения, преценка на конкретните доказателства, събрани в рамките на съдебното производство и в частност, анализ на конкретни договорни клаузи, съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващия съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение. Преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите от него в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване чл. 281 ГПК, но не могат да бъдат реализирани едновременно и като основание за допускане на касационен контрол чл. 280, ал.1 ГПК. В обобщение на горното, ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 247 от 9.08.2013г., постановено по в.т.дело №405/2013г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение, с което е потвърдено решение №272 от 21.03.2013г., постановено по т.д. № 965/2012г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е признато за установено съществуването на неприето парично вземане от [фирма] към [фирма] за сумата от 35 465.21лв. по договор за финансов лизинг № 006052-001 от 3.04.2008г., представляваща неплатени лизингови вноски 28 075.61 лв., такса обслужване в размер на 60 лв., договорна лихва 2531.31 лв., неустойки в размер на 10 098.29 лв., след направено прихващане със сумата от 5300 лв. за възстановен акциз.
Определението в тази част е окончателно.
ОСТАВЯ без разглеждане касационната жалба на [фирма] в н., в частта, с която е потвърдено решение №272 от 21.03.2013г., постановено по т.д. № 965/2012г. на Варненския окръжен съд, с която е признато за установено съществуването на неприето парично вземане от [фирма] към [фирма] по договор за финансов лизинг № 006052-002/3.07.2008г. в размер на сумата от 1953.86 лв. , представляваща неустойка за забава за периода от 8.02.2010г. до 8.11.2010г.; по договор за финансов лизинг 006052-003 от 3.07.2008г. за сумата от 1794.64 лв., представляваща неустойка за забава за времето от 8.02.2010г. до 9.08.2011г. и по договор за финансов лизинг №006052-004 от 3.07.2008г. за сумата от 2181.36 лв. неустойка за забава за времето от 8.02.2008г. до 9.08.2011г.
Определението с което се оставя без разглеждане касационната жалба може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС, ТК в едноседмичен срок, считано от датата на получаване на съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: