Определение №606 от 10.8.2010 по ч.пр. дело №393/393 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е
 
№ 606
 
гр. София, 10.08.2010 година
 
 
            ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети август през две хиляди и десета година в състав:
 
                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРИО БОБАТИНОВ
                                                     ЧЛЕНОВЕ:            ЛИДИЯ ИВАНОВА
                                                                                       ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
 
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 393   по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Е” Е. , гр. В. чрез процесуалния му представител адв. С срещу определение № 925/30.03.2010г. по ч. в. гр. д. № 857/2010г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено разпореждане от 08.02.2010г. по ч. гр. д. № 15257/2009г. на Пловдивски районен съд, 17 граждански състав. С първоинстанционния съдебен акт е върната частна жалба вх. № 38639/09.12.2009г., подадена от „Е” Е. против определение № 10630/24.11.2009г. по ч. гр. д. № 15257/2009г. на Пловдивски районен съд, с което е оставено без уважение искането на „Е” Е. , гр. В. за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист против „С” Е. , гр. П..
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Като основание за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт сочи предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: какъв е размерът на дължимата държавна такса за разглеждане на частни жалби срещу определения и разпореждания по чл. 413, ал. 2 ГПК. Поддържа становище, че дължимата държавна такса е в размер 15 лв. съгласно чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Ответникът „С” Е. , гр. П. чрез процесуалния си представител адв. Д оспорва частната касационна жалба и релевира доводи за липса на противоречие или неяснота в приложението на разпоредбите на чл. 18, ал. 1 и чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Излага съображения за дължима държавна такса в размер 2% върху материалния интерес за първоинстанционното производство и 50 на сто от таксата за първоинстанционното производство върху обжалваемия интерес, изчислена съгласно чл. 18, ал. 1 от Тарифата, за въззивното производство. Позовава се на практика на ВКС –определение № 540/18.09.2009г. по ч. т. дело № 277/2009г., ВКС, ТК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от категорията на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да потвърди разпореждането на Пловдивски районен съд, с което е върната частната жалба срещу разпореждането, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въззивният съд е приел, че частният жалбоподател, въпреки предоставената му възможност не е внесъл в срок определената държавна такса в размер 3 344,36 лв. Изложил е съображения, че дължимата държавна такса по обжалване на разпореждането в заповедно производство е в размер 50% от вече събраната държавна такса съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а не по чл. 19 от същата. Според решаващия съдебен състав редът за обжалване не е определящ по отношение на размера на дължимата държавна такса, а е от значение размерът на специалната държавна такса, посочена в чл. 12, т. 2 от Тарифата, която се дължи при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
За да бъде допуснато определението на въззивната инстанция до касационно обжалване, е необходимо да е налице една от трите хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Релевантният за спора процесуалноправен въпрос е за размера на държавната такса по частна жалба срещу разпореждане за отхвърляне на заповед за изпълнение.
Неоснователен е доводът на частния жалбоподател за наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато частният жалбоподател не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По релевантния за спора процесуалноправен въпрос е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в определение № 540/18.09.2009г. по ч. т. дело № 277/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 99/08.02.2010г. по ч. т. дело № 793/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. е. и други съдебни актове, която не се налага да бъде променяна. Въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, съгласно която по аргумент от разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, при обжалване на разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение, се събира държавна такса в размер на ? от тази, определена в чл. 12 от Тарифата. Държавната такса се определя по чл. 19 от Тарифата в случаите, в които заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е разгледано по същество, и когато се атакува разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 419, ал. 1 ГПК, какъвто не е настоящият случай. Следователно твърдените от частния жалбоподател предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Пловдивски окръжен съд не са налице.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
 
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 925/30.03.2010г. по ч. в. гр. д. № 857/2010г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top