– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 606
гр. София 18.12.2017 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 27.09.2017 (двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 3674 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 15 279/29.05.2017 година, подадена от Д. Д. Д., срещу определение № 1198/04.05.2017 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, постановено по гр. д. № 507/2017 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Варна е обезсилил решение № 4846/21.12.2016 година на Районен съд Варна, 19-ти състав, постановено по гр. д. № 11847/2015 година и на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК е прекратил производството по предявения от Д. Д. Д. срещу К. К. П. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за промяна на правото на лични контакти на П. с детето К. К. П., определени с решение по гр. д. № 5671/2009 година по описа на Софийския районен съд, като същите бъдат ограничени от един до два часа, два пъти месечно, като същите се провеждат в присъствието на майката или на трето лице.
В частната жалба се излагат доводи за това, че определението на Окръжен съд Варна е неправилно и е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Поискано е обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на Окръжен съд Варна за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответникът по частната жалба К. К. П. не е подал отговор и не е изразил становище по допустимостта и основателността на същата.
Д. Д. Д. е била уведомена за обжалваното определение на 19.05.2017 година, а частната й жалба е с вх. № 15 279/29.05.2017 година, като е подадена по пощата на 26.05.2017 година. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК:частната жалба е подадена в предвидения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересовани страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения:
При постановяване на обжалваното определение съставът на Окръжен съд Варна е приел, че е сезиран с въззивна жалба, подадена от Д. Д. Д. срещу решение № 4846/21.12.2016 година на Районен съд Варна, 19-ти състав, постановено по гр. д. № 11847/2015 година, което е отхвърлен предявения от нея срещу К. К. П. иск за ограничаване на правото на лични контакти на П. с детето К. К. П., като същите бъдат ограничени от един до два часа, два пъти месечно, като същите се провеждат в присъствието на майката или на трето лице, на основание чл. 131, ал. 1 от СК. Въззивният съд е счел, че подадената от Д. Д. Д. искова молба е нередовна, поради което с постановеното по делото определение № 910/04.04.20117 година е оставил производството без движение като е дал на Д. едноседмичен срок от получаване на съобщението да формулира петитум на иска си за ограничаване на родителските права на К. К. П., като посочи кое точно право желае да бъде ограничено и по какъв начин. С молба от 27.04.2017 година Д. била уточнила, че искането се изразява в ограничение на конкретното право на К. К. П. да упражнява режим на лични отношения с детето К. К. П. с преспиване и без присъствието на майката или на трето лице. Съставът на Окръжен съд Варна е приел, че с тази си молба Д. повтаря първоначалните си искания, така както същите са направени с исковата молба. Приел е, че промяната на режима на лични отношения, който на практика се иска от Д., е последица от евентуалното ограничаване на родителските права на К. К. П., а не е част от родителските права. В този смисъл следвало да бъде съобразено и обстоятелството, че ограничаването на родителските права не влияело на режима на личните отношения между родителя и детето, което следвало по аргумент от разпоредбата на чл. 134, т. 2 от СК. С оглед на това предявеният иск е бил квалифициран от въззивния съд като такъв по чл. 59, ал. 9 от СК. Такъв обаче вече бил предявен от Д. Д. Д. като насрещен по гр. д. 7245/2013 година по описа на Софийския районен съд и производството по него било висящо по в. гр. д. № 17836/2014 година по описа на Софийски градски съд. Прието е, че и двата иска са основани на едни и същи твърдения-промяна на обстоятелствата след първоначално определения режим, изразяващи се в безотговорно поведение на бащата водещи до заболявания на детето включително венерически, осъществяване на насилие в това число и сексуално такова, както и нежелание на детето да се вижда с баща си. Нещо повече, дори да са били налице настъпили нови обстоятелства след предявяване на насрещната искова молба пред Софийския районен съд, то същите не били основание за образуване на ново дело, тъй като следвало да бъдат заявени по висящото дело, за да бъдат съобразени от съда. Не била налице преклузия за навеждането им по вече висящото дело пред въззивна инстанция, която е длъжна по всяко време да следи за интересите на детето. Въз основа на тези свои изводи съставът на Окръжен съд Варна е приел, че е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 от ГПК и производството по по-късно предявения от Д. Д. Д. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК трябва да се прекрати служебно, като обжалваното решение на Районен съд Варна бъде обезсилено на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК.
Постановявайки определение за прекратяване на съдебното производство в закрито заседание съставът на Окръжен съд Добрич е приложил правилото на чл. 126, ал. 2 от ГПК. Тази разпоредба урежда правомощията на въззивния съд, като намира приложение в случаите, когато той е сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционното съдебно решение, а обезсилването на същото следва от това, че то се явява недопустимо. По силата на чл. 269, изр. 1 пр. 2 от ГПК въззивният съд е задължен служебно да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, дори и в жалбите да няма изложени доводи в тази насока. В случай, че въззивният съд прецени, че производството е недопустимо той не може направо да прекрати производството с определение, тъй като предмета на въззивното производство не се изчерпва само с проверката за допустимост на иска. Видно от разпоредбите на чл. 270 и чл. 271 от ГПК във въззивното производство съдът е длъжен да се произнесе по евентуалната нищожност, недопустимост или неправилност на първоинстанционното решение. Недопустимостта на исковото производство се отразява и на постановеното по делото решение като го прави недопустимо. Правомощията на въззивната инстанция при такова решение са посочени в чл. 270, ал. 3 от ГПК. От систематическото място на тази разпоредба, намираща се след чл. 268 и чл. 269 от ГПК следва, че въззивният съд се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение след като е провел открито заседание по чл. 268 от ГПК с призоваване на страните и изслушването на същите, както и след провеждане на устните състезания. Видно от чл. 267 във връзка с чл. 268, ал. 3 от ГПК такова открито заседание се превежда винаги след като в предшестващо закрито заседание са разрешени въпросите по чл. 267 от ГПК. Последните се отнасят само до допустимостта на въззивните жалби и до направените с тях доказателствени искания. Затова е невъзможно в подготвителното заседание по чл. 267 от ГПК съдът да се произнася по допустимостта на предявения иск и по обезсилването на първоинстанционното решение. От друга страна от посоченото систематическо място на разпоредбата на чл. 270 от ГПК и от заглавието на същата е видно, че в този случай актът, с който съдът се произнася в този случай е решение. При въззивното обжалване въпросът за допустимостта на първоинстанционното решение е въпрос по основателността на въззивната жалба, по който съдът се произнася с решение. Този извод следва и от обстоятелството, че случаите, когато съдебното решение може да бъде обезсилено с определение са изрично посочени в закона-чл. 231, ал. 1, чл. 232, чл. 233 и чл. 249 от ГПК, към които трябва да се прибави и случая на постигане на съдебна спогодба пред въззивната инстанция.
Предвид на горното съставът на Окръжен съд Варна не е имал възможност да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото с определение, вместо с решение и като е направил това е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯВА определение № 1198/04.05.2017 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, постановено по гр. д. № 507/2017 година и ВРЪЩА делото на Окръжен съд Варна за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.