8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
гр. София, 02.09.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 929 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Л. Г. Г. от Русия, [населено място] чрез процесуален представител адв. А. М. срещу решение № 1214 от 10.07.2012г. по гр. дело № 1505/2012г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав, с което е потвърдено решение № 123 от 05.01.2012г. по гр. дело № 9369/2009г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Л. Г. Г. против [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата 70 160 евро – продажна цена, 2 995 евро – платени за допълнително оборудване, с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 14 032 евро – неустойка по т. 5.2.3. от договора и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 6 000 евро – лихви за забава върху сумата 70 160 евро и за сумата 292 евро – лихви за забава върху сумата 2 995 евро за периода от 19.02.2009г. до окончателното плащане.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1/ В понятието „точния смисъл на законите“, предвидено в чл. 5 ГПК като критерий за законност при решаване на споровете от съда, следва ли въз основа на чл. 20а ЗЗД да се включва и точният смисъл на договорите?
2/ Докъде се простира свободата на формирането на съдийското убеждение и какъв е корективът на закона и договора?
3/ Какъв е обхватът на служебното начало и възможно ли е съдът да прибавя произволно условия към уговорените от страните, каквито те не са предвидили в своя договор? В този смисъл къде е границата между служебното и диспозитивното начало?
4/ Кое има приоритет при диспозитивна правна норма – договорната уредба или законовата уредба?
5/ Критерият „срок“ включва ли се в понятието точно, респективно при неговото нарушаване – неточно изпълнение на договора?
6/ Когато законът говори за незначително неизпълнение в чл. 87, ал. 4 ЗЗД, какво има предвид: само неизпълнение в количествено отношение или и във времево отношение? Диспозитивна или императивна е цитираната правна норма?
7/ Следва ли съдът да се произнесе по всички наведени от страните факти и доказателства към тези факти, когато тези факти и подкрепящите ги доказателства са от решаващо значение за изхода на спора?
8/ Докъде се разпростира договорната автономия на страните по чл. 9 ЗЗД? Може ли, когато страните са уговорили своя специална уредба в различие от норми на закона, които са диспозитивни, съдът да не се съобразява с уговореното от страните, а да прилага законовата диспозитивна норма, която е различна от специалната уредба на договорните отношения?“
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа становище, че единственият релевантен за спора правен въпрос е този, посочен под номер 6 от касатора, но по отношение на него не е налице противоречие с постоянната практика на ВКС, нито даденото от съда разрешение предпоставя приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД е ясна, точна, не се нуждае от тълкуване и по приложението й съществува съдебна практика, която не се налага да бъде осъвременявана. Ответникът релевира доводи, че останалите въпроси са ирелевантни, доколкото във въззивната жалба няма доводи за нарушение на разпоредбите на чл. 5, чл. 6, чл. 7, чл. 10 и чл. 12 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по сключен между страните на 25.10.2007г. предварителен договор за покупко-продажба и строителство на апартамент D-20 с обща площ 57.97 кв. м., находящ се в недвижим имот № 029033 по картата на землището на [населено място], местност „К.“, с който ответникът – продавач е поел задължение в срок до 01.09.2008г. да построи и получи разрешение за ползване по отношение на жилището и да покани купувача за подписване в нотариална форма на окончателния договор за покупко-продажба, който нотариален акт следва да бъде подписан в срок от 30 дни след получаване на разрешението за ползване на жилището, а ищецът – купувач е следвало да заплати покупко-продажна цена 70 160 евро на три части. По делото е установено, че купувачът е изпълнил изцяло задължението си за заплащане на уговорените суми в размер 70 160 евро като и заплатил и сумата 2 995 евро за обзавеждане и допълнително оборудване. Ползването на имота е разрешено с удостоверение № 146/18.12.2008г. за въвеждане в експлоатация на строеж, находящ се в ПИ 029033, м. „К.“, въз основа на което решаващият съдебен състав е направил извод, че продавачът е изпълнил договорното си задължение със забава от 108 дни. По делото е установено, че със заповед на кмета на [община] № 09-458/15.11.2007г. за периода 01.12.2007г. – 01.04.2008г. е въведена забрана за извършване на строителни работи на територията и в зоните за курортно строителство на [населено място]. Въззивната инстанция, като е обсъдила разменената между страните кореспонденция, е констатирала, че ответникът – продавач е уведомил ищеца – купувач на 16.01.2009г. за издаденото удостоверение за въвеждане в експлоатация, поканил е купувача да сключат окончателен договор на посочена от него дава в период 01.02.009г. – 10.03.2009г., след което ищецът с писмо до ответника, получено от последния на 09.02.2009г., е отправил волеизявление за прекратяване на предварителния договор поради неизпълнение на задължението на ответника по чл. 1.20. от договора да се снабди с разрешение за ползване на обекта в срок до 01.09.2008г. и съгласно чл. 5.3.2., съгласно който при забава повече от 100 дни купувачът има право да прекрати едностранно договора.
Въз основа на така установената фактическа обстановка решаващият съдебен състав е приел, че наложената забрана за строителство през зимните месеци в [населено място] не представлява непреодолима сила по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ, освобождаваща продавача от отговорност по договора. Изводът, че към 09.02.2009г. не е разполагал с право да развали едностранно договора поради забава на ответника – продавач, е аргументиран с обстоятелството, че строежът е изпълнен в съответствие с издаденото разрешение за строеж, одобрените проекти и техническата документация и съгласно изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и 2 ЗУТ, същият е въведен в експлоатация и е разрешено ползването му на 18.12.2008г., т. е. преди изявлението за разваляне на договора, а неизпълнението на задължението на продавача изгради сградата и я снабди с разрешение за ползване в срок до 01.09.2008г. е незначително с оглед интересите на кредитора. Изложени са съображения, че към момента на отправяне на едностранното изявление за разваляне на договора на 09.02.2009г. целта вече е била постигната. При преценката дали частичното неизпълнение е незначително в сравнение с интересите на кредитора следва да се отчитат обективните дадености, а не субективното отношение на кредитора към интереса му и неизпълнената част от задължението на длъжника. Според въззивната инстанция при предварителен договор за покупко-продажба и строеж на жилище преценката по чл. 87, ал. 4 ЗЗД следва да се извърши въз основа на това дали при построяването му е допуснато такова отклонение от договореното между страните, че то не може да удовлетвори нуждите на кредитора, като се има предвид дали допуснатите отклонения са отстраними или не. Като е установил, че строежът е извършен в съответствие с разрешението за строеж, одобрените проекти и техническата документация, съгласно изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и 2 ЗУТ и е въведен в експлоатация на 18.12.2008г., е направил извод за неоснователност на предявения иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите шест и последният въпроси, посочени от касатора, не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че са много общо формулирани. От друга страна, по тях е формирана трайноустановена практика на ВКС, която не се налага да бъде ревизирана и променяна. Налице е и постоянна съдебна практика по въпроса дали нормата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД е императивна или диспозитивна.
Понятието „точния смисъл на законите”, включено в прогласения в разпоредбата на чл. 5 ГПК принцип на законност, означава, че всяко процесуално действие на съда и страните трябва да бъде съобразено с изискванията на процесуалния закон, а когато постановява решението си, правораздавателният орган трябва да приложи точно материалния закон. Разпоредбата на чл. 20а ЗЗД като материалноправна норма урежда принципа „pacta sunt servanda”, от който може да има изключения, и приложението й зависи от конкретните факти по делото, договорните клаузи и установената фактическа обстановка, които са обсъдени от въззивната инстанция.
В. с чл. 63, ал. 1 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД принцип на точното изпълнение се изразява в изпълнение на задължението в уговорения срок, на установеното от страните място, определеното в договора количество и качество. Точно е изпълнението, което съответства на съдържанието на задължението – на дължимото с оглед на лицата, времето, вида, количеството, качеството и други характеристики, уговорени в договора. Изпълнението на задължението след срока е форма на неточно изпълнение, когато не се касае до фикс сделки. Този въпрос не е решен от въззивната инстанция в противоречие със съдебната практика – в обжалвания съдебен акт е прието, че продавачът не е изпълнил задължението си в срок, но забавата при изграждане на сградата и въвеждането й в експлоатация е незначителна с оглед интереса на кредитора.
Диспозитивните правни норми дават възможност на страните да уредят отношенията си по начин, различен от предвидения в закона, поради което договорните клаузи намират приложение. Предвидената в чл. 87, ал. 4 ЗЗД забрана поставя граници на правото да се развали договора и е израз на принципа за защита стабилността на договорните връзки, поради което развалянето не е самоцел, а една крайна мярка, към която се пристъпва след като се изчерпят възможностите за неговото изпълнение. С оглед свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД, страните имат право да уговорят изрично, че изпълнението следва да бъде направено само в определения срок, т. е. да сключат т. нар. фикс сделка. Съгласно разпоредбата на чл. 20а ЗЗД договорът има силата на закон за тези, които са го сключили. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил клаузата на чл. 5.3.2. от договора, приел е, че задължението е изпълнено със забава от 108 дни и е приложил разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД поради това, че към момента на отправяне на едностранното изявление за разваляне на договора на 09.02.2009г. целта вече е била постигната – сградата е била построена и въведена в експлоатация. Процесният договор няма характер на „фикс сделка”, тъй като страните не са уговорили изрично, че престацията трябва да бъде изпълнена само в уговорения срок, а от друга страна, изпълнението на задължението със забава не се е трансформирало в пълно неизпълнение, тъй като не са налице данни, че кредиторът е загубил интерес от забавеното изпълнение с оглед естеството на престацията. Основният принцип в договорните правоотношения е изпълнение на поетите с договора задължения, като развалянето на договора е крайно средство. Поради това и с оглед факта, че страните не са сключили „фикс сделка” и ищецът не е доказал, че е загубил интерес от неточното изпълнение във времево отношение, съдебният състав като е приложил нормата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД не се е отклонил от трайноустановената съдебна практика.
Законът не определя кога неизпълнението е незначително или кога нарушението е несъществено. Този въпрос се преценява от съда конкретно въз основа на фактите по делото. Прилагането на чл. 87, ал. 4 ЗЗД изисква оценка на съотношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението, като се има предвид вида на договора и характера на задължението. Отчитайки вида на договора и характера на дължимата престация, въззивният съд след обсъждане на събраните доказателства и доводите на страните, в съответствие със смисъла и съдържанието на закона и трайноустановената съдебна практика е стигнал до извода, че забавеното изпълнение е незначително в сравнение с интересите на кредитора.
Изложеният от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди доводите на страните и да прецени всички събрани доказателства е релевантен по делото, но по отношение на него не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Безспорна и постоянна е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на разпределение на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 34/22.02.2012г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 536/19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други съдебни актове. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с цитираната практика на ВКС е постановил решението след обсъждане и цялостен анализ на събраните по делото доказателства и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. Конкретните изводи, направени в резултат на извършената от съда суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на обжалвания съдебен акт. Тези изводи не могат да бъдат ревизирани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна на решението по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В настоящия случай посочената хипотеза не е налице, тъй като цитираните от касатора решения и определения се отнасят до друга фактическа обстановка, а различният изход по делата произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай, както и от конкретните доказателства по всяко едно от делата, а не от неточното прилагане на закона.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е налице трайна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна. Правилността на установената по делото фактическа обстановка и изводите на въззивната инстанция е въпрос по същество, а не въпрос по допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдяните от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице данни, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1214 от 10.07.2012г. по гр. дело № 1505/2012г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.