8
определение по гр.д.№ 6130 от 2013 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
[населено място], 03.12. 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
В. Й.
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 6130 по описа за 2013 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. К. срещу решение № 746 от 25.01.2013 г. по гр.д.№ 16574 от 2011 г. на Софийския градски съд, ГК, IV В състав в частта му, с която е оставено в сила решение от 25.08.2011 г. по гр.д.№ 2508 от 2003 г. на Софийски районен съд, 54 състав в частта му за отхвърляне на предявения по реда на чл.286 от ГПК /отм./ от С. С. К. срещу И. С. М. иск за заплащане на увеличената стойност на делбения имот вследствие на направени в него подобрения на стойност 70 565 лв. и по насрещна касационна жалба на И. С. М. срещу решението на СГС в частта му, с която е отменено решението на СРС по предявените от него искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86 от ЗЗД и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на тези искове.
В касационната жалба на С. С. К. се твърди, че решението на Софийския градски съд в обжалваната с тази жалба част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване по същество са посочени чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че решението на Софийския градски съд противоречи на задължителна и незадължителна практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 6 от 27.12.1974 г., т.9 и т.13, решение № 27 от 01.06.2010 г. по гр.д.№ 2072 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 582 от 30.07.1986 г. по гр.д.№ 437 от 1986 г. на ВС, Четвърто г.о., решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1273 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 1033 от 06.04.2010 г. по гр.д.№ 11 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., определение № 611 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 157 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 295 от 01.07.2010 г. по гр.д.№ 172 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о./ по следните правни въпроси: 1. Представлява ли надлежно заверената и вписана декларация по чл.56, ал.2 З. /отм./ годно правно основание по смисъла на чл.70 от ЗС за придобиване на собственост върху изграденото и има ли тази декларация конститутивно действие, 2. Приложима ли е презумпцията на чл.69 от ЗС между съсобственици, когато съсобствеността възниква от юридически факт, различен от наследяването, 3. Представлява ли нотариално завереното и вписано съгласие по чл.56 от З. /отм./ правно основание за установяване на владение върху идеалните части на съсобствениците върху подобренията, извършени от съсобственика, получил това съгласие, 4. Необходимо ли е пълно доказване качеството на добросъвестен владелец, когато владението е установено на основание прехвърлителна сделка /учредяване право на строеж/ или самото правно основание е достатъчно, за да се приеме, че е налице добросъвестно владение към момента на възникване на това основание и прилагат ли се презумпциите на чл.69 и чл.70, ал.2 от ЗС в този случай, 5. От кой момент тече погасителната давност за вземания между съсобственици за извършени подобрения, когато подобрителят е владелец на подобренията. Освен това се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по въпроса: възможно ли е съсобственикът- подобрител за една част от извършените от него подобрения в съсобствен имот да се явява държател на идеалните части на другия съсобственик, а за друга част от подобренията, извършени в същия имот, да се явява добросъвестен владелец.
В писмен отговор от 23.04.2013 г. ответникът по жалбата И. С. М. оспорва тази жалба.
В насрещната касационна жалба на И. М. се твърди, че решението на Софийския градски съд в обжалваната с тази жалба част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване по същество са посочени чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че решението на Софийския градски съд противоречи на незадължителна съдебна практика /решение № 1327 от 23.12.2008 г. по гр.д.№ 5259 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 130 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 290 от 2011 г. на Бургаския апелативен съд/ по въпроса: как следва да се тълкува разпоредбата на чл.39, ал.1 от ЗЗД в конкретния случай относно обема на представителната власт на Е. Ц. в нотариално завереното пълномощно от 30.04.2002 г. Освен това се твърди, че произнасянето на ВКС по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
В писмен отговор от 13.06.2013 г. С. С. К. оспорва насрещната жалба.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения по реда на чл.286 от ГПК /отм./ от С. К. срещу И. М. иск за заплащане на увеличената стойност на делбения имот вследствие извършени от С. К. подобрения в него, въззивният съд е приел, че този иск е погасен по давност: претендираните подобрения /изграждане на трети етаж, който не е самостоятелен обект, а представлява принадлежност към апартамента на втория етаж на сградата- предмет на делбата/ били извършени през 1987-88 г., а искът за тези подобрения бил предявен едва на 31.01.2007 г., много след изтичане на 5-годишния давностен срок. Приел е, че давностният срок за претендиране на тези подобрения е започнал да тече от момента на тяхното извършване, а не от момента на прекъсване на владението, тъй като подобрителката С. К. не е била владелец, а само държател на притежаваните от другия съсобственик идеални части от имота. За да приеме това, съдът е зачел влязлото в сила решение по допускане на делбата, с което делбата между С. К. и брат й И. М. на апартамент, находящ се на 2 и 3 етаж от сградата, е допусната при равни квоти, като е счетено за неоснователно възражението на С. К. за придобиване на делбения апартамент по давност поради това, че К. е била само държател, а не владелец на притежаваните от И. М. идеални части от апартамента. Освен това е приел, че разрешението за строеж и декларациите, с които е дадено съгласие за надстрояване на сградата, чийто правни последици също били отречени с решението по първата фаза на делбата, не сочели на друг извод. От съдържанието им личала точно обратната теза- че съделителят И. М. се е възприемал като съсобственик на имота, в какъвто смисъл били и събраните по делото гласни доказателства.
По предявените от И. М. искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86 от ЗЗД въззивният съд е приел, че първият от тези искове е неоснователен, тъй като не било отправяно писмено искане от И. М. до С. К. за заплащане на претендираното обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот /тълкувайки изразената в пълномощното от 30.04.2002 г. воля, съдът е приел, че И. М. не е упълномощавал майка си Е. Ц. да отправя писмена покана за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС и че това пълномощното не се отнася до действия по управление на съсобствените вещи/, а вторият иск като акцесорен на първия също е неоснователен.
Липсва противоречие между това решение на СГС и посочената от касаторката практика на ВКС:
1. В Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС е разгледан и разрешен въпроса: дали презумпцията по чл.69 от ЗС е приложима в отношенията между съсобствениците,когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването. Този въпрос е неотносим към настоящото дело, по което съсобствеността върху делбения апартамент е възникнала именно от наследяване, а не от друг юридически факт /съсобствеността върху апартамента- предмет на делбата по настоящото дело произтича от наследяването на С. М., а последващото подобряване на този апартамент чрез надстрояването му на третия етаж не води до възникване на нова съсобственост върху друг обект на собственост, а само до присъединяване на надстроеното към вече придобития въз основа на наследяването апартамент/. Поради това по въпроса- предмет на ТР № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС няма произнасяне, а и не се е дължало произнасяне в обжалваното решение на СГС, поради което и няма как да има противоречие между решението на СГС и горепосоченото тълкувателно решение.
2. Според т.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г., правни основания по чл.70 от ЗС са например прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно правото на собственост или ограничено вещно право. Р. с т.9 от това ППВС правен въпрос не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. В мотивите на решението си СГС не се е произнасял по този въпрос, а е приел, че той е бил решен със сила на пресъдено нещо с решението по първата фаза на делбата, поради което не може да се пререшава с решението, постановено във втората фаза на делбата. Въпросът за правното действие на декларациите по чл.56, ал.2 от З. /отм./ и по-конкретно дали тези декларации представляват правно основание по смисъла на чл.70 от ЗС за установяване на добросъвестно владение на С. К. върху целия делбен апартамент е бил относим към въпроса основателно ли е направеното от К. възражение за придобиване на този имот по давност, който от своя страна е от значение за разрешаване на въпроса налице ли е съсобственост между С. К. и И. М. върху имота, поради което действително този въпрос е разрешен в решението по допускане на делбата и не може да се пререшава във втората фаза на тази делба.
3. С решение № 27 от 01.06.2010 г. по гр.д.№ 2072 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, ВКС се е произнесъл по въпроса: дали вписването на декларацията по чл.56, ал.2 от З. /отм./ е елемент от фактическия състав на учредяването на правото на строеж. Този въпрос е неотносим към настоящото дело, по което не е имало спор относно това дали са били вписвани или не представените по делото декларации по чл.56, ал.2 от З. /отм./ и съответно дали вписването на тези декларации има конститутивно действие на учредяването на правото на строеж. Освен това, както бе посочено по-горе въпросът за валидността и правните последици на тези декларации е бил решен с влязлото в сила решение по допускане на делбата, поради което не е бил предмет на разглеждане и произнасяне в обжалваното по настоящото дело решение, постановено във втората фаза на делбата. С оглед на това, че в обжалваното решение няма произнасяне и не се е дължало произнасяне по този въпрос, няма как да е налице противоречие между решението на СГС и горепосоченото решение на ВКС, Четвърто г.о.
В решение № 27 от 01.06.2010 г. по гр.д.№ 2072 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието още, че всички възражения против валидността на отстъпеното право на строеж са преклудирани с решението по първата фаза на делбата. Същото е прието и в обжалваното по настоящото дело решение на СГС: че с решението, постановено във втората фаза на делбата, съдът няма право да пререшава решеният с влязлото в сила решение по допускане на делбата въпрос: валидно ли е учредено правото на строеж на третия етаж от сградата с декларациите по чл.56, ал.2 от З. /отм./.
4. В решение № 582 от 30.07.1986 г. по гр.д.№ 437 от 1986 г. на ВС, Четвърто г.о., постановено по реда на отменения ГПК, се приема, че притежателят на право на строеж върху държавна земя може да учредява право на надстрояване на своята дъщеря по реда на чл.56, ал.2 от З. /отм./. Разрешеният с това решение на ВС, Четвърто г.о. въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК по същите съображения, които са изложени в т.2 от настоящото определение по отношение на т.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г.
5. В решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1273 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е даден отговор на въпроса: следва ли да се демонстрира упражняването на владение по отношение на другия съсобственик и да се търси пряк контакт с него, за да му се покаже владение за себе си. Съдът е приел, че при добросъвестно владение на правно основание, не е нужно владелецът да демонстрира владението си по отношение на другия съсобственик. Това решение обаче касае съсобственост, която произтича от юридически факт, различен от наследяването, докато настоящото дело е за съсобственост на апартамент, възникнала от наследяването на С. И. М.. Поради това посоченото решение на ВКС, Второ г.о. е неотносимо към настоящото дело. Независимо от горното, разрешеният в горепосоченото решение на ВКС, Второ г.о. въпрос не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението по втората фаза на делбата, тъй като не е формирал правните изводи на съда в това решение- съдът не се е произнесъл по този въпрос, а е приел, че той е решен със сила на пресъдено нещо между страните още с решението по допускане на делбата, поради което не е подлежал на разглеждане и пререшаване в решението по втората фаза на делбата.
6. В решение № 1033 от 06.04.2010 г. по гр.д.№ 11 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че ответникът е установил владение върху спорния имот от момента на сключване на договора за доброволна делба, тъй като този договор, който е бил сключен с несобственик, без владелецът да знае, че праводателят му не е собственик, е годно правно основание за придобиване на владението. Това решение на ВКС също няма отношение към настоящото дело, по което не е бил представян договор за доброволна делба, а съделителката С. К. претендира да е установила владение върху имота на основание декларации по чл.56, ал.2 от З. /отм./. А въпросът дали съделителката С. К. е установила владение върху делбения апартамент от момента на издаване на декларациите по чл.56, ал.2 от З. /отм./ е разрешен с влязлото в сила решение по допускане на делбата и не подлежи на преразглеждане и пререшаване в решението по втората фаза на делбата, поради което този въпрос не би могъл да бъде въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, който да обуслови допускането на касационното обжалване на решението по втората фаза на делбата.
7. Според ППВС № 6 от 1974 г., т.13, погасителната давност за вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяване на иск за имота. Няма противоречие между това ППВС и обжалваното решение, в което въззивният съд е приел, че погасителната давност за иска за заплащане на направените от С. К. в делбения апартамент подобрения е започнала да тече от момента на тяхното извършване, тъй като С. К. не е била владелец на целия апартамент /била е владелец на притежаваните от нея по наследство идеални части от апартамента и държател на притежаваните от брат й идеални части от този апартамент/.
8. Посоченото от касаторката определение № 611 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 157 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о. е постановено по реда на чл.288 от ГПК. С него не е разрешен правен въпрос, а само е констатирано противоречие в съдебната практика по конкретен правен въпрос. Разрешаването на правния въпрос се дава в решението по чл.290 от ГПК, което се постановява след допускане на касационното обжалване с определението по чл.288 от ГПК. Поради това определението по чл.288 от ГПК не представлява практика на съда по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК и съответно не може да е основание за допускане на касационно обжалване.
9. В решение № 295 от 01.07.2010 г. по гр.д.№ 172 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е даден отговор на въпроса: кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземанията на извършителя на подобрения в съсобствен имот спрямо другия съсобственик. Даденото в това решение разрешение касае хипотеза на подобрения, извършени с изричното противопоставяне на другия съсобственик. Поради това това решение е неотносимо към случая по настоящото дело, по което се касае за подобрения, извършени със знанието и съгласието на другия съсобственик.
Поради всичко гореизложено не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на СГС по първите 5 посочени от касаторката правни въпроси.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по шестия посочен от касаторката въпрос: възможно ли е съсобственикът- подобрител за една част от извършените от него подобрения в съсобствен имот да се явява държател на идеалните части на другия съсобственик, а за друга част от подобренията, извършени в същия имот, да се явява добросъвестен владелец. Този въпрос /който доуточнен от съда е: дали едни подобрения могат да се правят от съсобственика- подобрител в качеството му на владелец, а други- в качеството му на държател/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, както е разяснено това понятие в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС, тъй като не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. По този въпрос въззивният съд въобще и не е дължал произнасяне, тъй като от доказателствата по делото е било установено, че всички подобрения са извършени в един и същ момент /при надстрояването на делбения апартамент, находящ се на втория етаж, с трети етаж/, към който момент няма как подобрителката да е едновременно владелец и държател на притежаваните от другия съсобственик идеални части от имота.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд в обжалваната част по предявения по реда на чл.286 от ГПК /отм./ иск не следва да се допуска.
С оглед недопускането до касационно разглеждане на жалбата на С. К., на основание чл.287, ал.4 от ГПК настоящият състав на ВКС не следва да се произнася по насрещната касационна жалба на И. М..
Ответникът по жалбата И. М. не е представил доказателства за направени от него разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да му бъдат присъждани.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 746 от 25.01.2013 г. по гр.д.№ 16574 от 2011 г. на Софийския градски съд, ГК, IV В състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.