2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
София, 20.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 2169 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби с вх. № 940 от 04.02.2016 г. от Ш. Р. Ф. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. Н. М. от АК-Кърджали и с вх. № 1375 от 18.02.2016 г. от Р. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Д. от АК-Кърджали, против въззивно решение № 241 от 18.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 606 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, в частта му, с която като е отменено решение № 137/02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 321/2014 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. за разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро, и този иск е отхвърлен за сумата от 8 256,64 евро, както и в частта му, с която като е потвърдено решение № 137/02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 321/2014 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. в размер от 11 743,36 евро, ведно със законните последици. Касаторът Ш. Р. Ф. релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение в уважената част от иска, а касаторът Р. Т. релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК на въззивното решение в отхвърлената част от иска.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник по иска Ш. Р. Ф. твърди, че с обжалваното решение в уважената му част въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно – предоставяне на парична сума без основание на посочено от кредитора трето лице, следва ли да се преценява от гледна точна на понятието за изпълнение на задължението по чл. 75 ЗЗД. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: решение № 787 от 18.11.2010 г. по гр.д. № 1539/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 311 от 28.10.2014 г. по гр.д. № 2012/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 114 от 17.01.2012 г. по гр.д. № 839/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и въззивно решение № 46 от 16.03.2015 г. по гр.д. № 1282/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, І с-в, за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което то не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ищец по иска Р. Т. твърди, че с обжалваното решение в отхвърлената му част въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, с твърдението, че са обусловили изхода на делото, а именно – приложимо ли е ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, както и кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания от страните за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационните жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове с обжалваем интерес над 5 000 лв. и са подадени в срока по чл. 283 ГПК, поради което същите са редовни и допустими.
За да постанови обжалваното решение, с което е като е отменил решение № 137/02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 321/2014 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, в частта, в която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. за разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро, въззивният съд е отхвърлел този иск за сумата от 8 256,64 евро, и е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която Ш. Ф. е осъден да заплати на Р. Т. невърната главница по договор за заем от 09.04.2012 г. в размер от 11 743,36 евро, ведно със законните последици. Въззивният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен договор за заем за сумата 11 743,36 евро, която Р. Т. е превел на Ш. Ф. по банков път на 09.04.2012 г., а последният се е задължил да върне, но той не е направил това нито в двугодишен срок от предоставяне на сумата, нито до последното съдебно заседание пред въззивната инстанция, поради което искът е основателен и доказан до този размер, предвид направеното признание от ответника и независимо, че банковия трансфер е за сумата от 20 000 евро с отбелязване на основанието „паричен заем”, ищецът, чиято е доказателствената тежест не е доказал, че сумата от 8 256,64 евро е престирана по този договор за заем, тъй като е възможно с един превод да са били извършени действия по две различни облигационни отношения, както и дори разликата над 11 743,36 евро до 20 000 евро да е била дадена без правно основание, в този случай ищецът има възможност да претендира връщането й по друг ред. Приел е също така, че предвид стойността на договора, важи забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК сключването му да се установява с гласни доказателства и поради липсата на писмени такива, поради което е приел за недоказано съществуването на твърдяното облигационно заемно правоотношение, както и че са останали недоказани възраженията на ответника, че същият е изпълнил задължението си при условията на чл. 75 ЗЗД, тъй като дори да се приеме че Ф. е превел по банковата сметка на собственото на ищеца търговско дружество ”Д. иншаат” в качеството си на упълномощен представител притежавани от него парични средства, това изпълнение по сключения между страните договор за заем не е точно, защото не е направено на кредитора Т. или на овластено от него, от съда или от закона лице /чл. 75, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД/, поради което то не е прекратило задължението. Съдът е приел за недоказан фактът, че кредиторът е потвърдил изпълнението или се е възползвал от него, тъй като е безспорно, че сумата е постъпила по банковата сметка на ”Д. иншаат”, което е самостоятелен правен субект, независимо от това кой е собственик на капитала му, и при липса на данни, че Т. в качеството си физическото лице се е обогатил с внесената сума, е приел, че тя е увеличила патримониума на юридическото лице и е била използвана за покриване на специфични разходи именно на дружеството /осигуровки и вноски по банков кредит/.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира за основателни въведените искания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в отхвърлената част на иска по касационната жалба на ищеца на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като повдигнатите процесуалноправни въпроси, а именно – приложимо ли е ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, както и кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, са решени от въззивния съд в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика – решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ответника на въззивното решение в уважената част на иска по поставения правен въпрос относно предоставяне на парична сума без основание на посочено от кредитора трето лице, следва ли да се преценява от гледна точна на понятието за изпълнение на задължението по чл. 75 ЗЗД, тъй като приетото от въззивния съд по този въпрос не е в противоречие с постановената задължителна съдебна практика, в т.ч. и тази посочена от касатора-ответник, а в съответствие с нея. В тази връзка въззивният съд е приел, че сумите, които ответникът Ф. е превеждал по банковата сметка на собственото на ищеца Т. търговско дружество ”Д. иншаат” в качеството си на упълномощен представител, не сочи на точно изпълнение по сключения между страните договор за заем, защото не е направено на кредитора Т. или на овластено от него, от съда или от закона лице /чл. 75, ал. 1, изр. 1 от ГПК/, поради което то не е прекратило задължението, както и че сумите постъпили по банковата сметка на ”Д. иншаат”, са били използвани за покриване на специфични разходи на дружеството /осигуровки и вноски по банков кредит/, а не за покриване на задължението по сключения между страните-физически лица договор за заем. По този правен въпрос, който е формулиран и твърде общо, не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е обосновал, че разрешаването му ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, още повече, че по него се е позовал на задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд.
С оглед на горното, на касатора Т. следва да се укаже да внесе дължимата държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, съгласно Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по сметка на Върховния касационен съд в размер на 330 лв., като в противен случай производството по делото пред касационната инстанция ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 241 от 18.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 606 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 240 ЗЗД, по касационна жалба вх. № 1375 от 18.02.2016 г. на Р. Т. от [населено място].
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 241 от 18.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 606 по описа за 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, в частта му, с която е уважен искът с правно основание чл. 240 ЗЗД, по касационна жалба вх. № 940 от 04.02.2016 г. на Ш. Р. Ф. от [населено място], [община].
УКАЗВА на касатора Р. Т. от [населено място],[жк], вх. Д, ет. 5, ап. 67, в едноседмичен срок от получаване на съобщение за определението по чл. 288 ГПК, да внесе по сметката на ВКС и да представи в деловодството на съда или да изпрати по пощата документ за заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 330 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: