8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
София, 03.07. 2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1301 по описа за 2018 г., взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „К. Б. Е. е. К.“ КД, представлявано от управителите Д. С. и М. П., чрез адв. И. Д. от АК-Я., срещу въззивно решение № 148 от 19. 12. 2017 г., постановено от Ямболския окръжен съд по в.гр.д. № 366/2017 г.
Касаторът излага доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска въззивното решение да бъде отменено изцяло, като предявените искове бъдат отхвърлени.
Насрещната страна З. И. С., чрез адв. В. К. от АК-Я., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че няма основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноските за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, като е потвърдено решението на първостепенния съд в обжалваната част, са уважени предявените от З. И. С. обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ – отменено е като незаконно извършеното със заповед № 2000-008/14. 02. 2017 г. на управителя на филиал 2000 на КД „К. Б. Е. е. К.“ уволнение на З. И. С.; работникът е възстановен на заеманата отпреди уволнението длъжност „Ръководител отдел“ във филиал 2000 на КД „К. Б. Е. е. К.“ в [населено място] и работодателят е осъден да заплати на З. И. С. сумата от 279,50 лв., представляваща обезщетение за оставането на ищеца без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 15. 02. 2017 г. до 27. 02. 2017 г. включително, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 10. 04. 2017 г. до окончателното изплащане.
За да постанови този резултат, Ямболският окръжен съд приел за установено, че З. С. е заемал по трудов безсрочен договор длъжността „Ръководител отдел” във филиала на търговеца – работодател в [населено място]. С. е уволнен дисциплинарно със заповед №2000-008/14. 02. 2017 г. поради следното: на 06. 02. 2017г. служителят не е изпълнил задачата за набиране на поръчката за плодове и зеленчуци за магазина, както и не е осъществил прегледа на срокове на основни храни с изтичащ срок на годност за 12. 02. 2017 г., както и изобщо не е заредил палет № 3976. В следствие на това незаредения палет е следвало да бъде зареден от негови колеги, което е натоварило допълнително работата им, а в резултат на неосъществения преглед на сроковете на основни храни с изтичащ срок на годност за 12. 02. 2017 г. е създал предпоставки за формиране на брак, както и не е била набрана поръчка за плодове и зеленчуци за филиала; 2. на 07. 02. 2017 г. не е изпълнил задачата за проверка сроковете на годност, като са проверени от него само първа и втора страница от справката от общо 8 страници с артикули с изтичащ срок на годност; 3. на 08. 02. 2017 г. проверката, на срокове на годност на захарни изделия с изтичащ срок на годност на 10. 02. 2017 г. не е била извършена цялостно и коректно от него, което е наложило необходимост друг служител да извърши проверката; 4. на 09. 02. 2017 г. проверката, на срокове на годност на захарни изделия с изтичащ срок на годност на 10.02.2017г., не е била извършена цялостно и коректно от него, което е наложило необходимост друг служител да извърши проверката. Съдът установил, че описаното в заповедта отговаря на действителността, но служителят не е извършил нарушения на трудовата дисциплина. При анализ на писмените и гласни доказателства, събрани по делото, съдът установил, че неизпълнението на по-голямата част от задачите е поради обективна необходимост на време за изпълнението им. С. бил съвестен работник, но в последния месец имало тенденциозно отношение на работодателя към него, като в някои от дните го натоварвали с повече задачи, в сравнение с останалите му колеги, в т.ч. на 06. 02. 2017 г. му били възложени прекалено много задачи, който обективно един работник не би могъл да изпълни в рамките на работното време, а дори и след това. Отделно, С. е изпълнявал и други задачи в посочените дни, извън тези в протоколите – така той ежедневно е изпълнявал задълженияу пряко произтичащи от качеството му на ръководител отдел „Основни храни и плодове и зеленчуци“, както и задачите във връзка с провежданата по това време годишна инвентаризация. Що се отнася до вменените на служителя допълнителни задължения по протоколите от 08. 02. и 09. 02. да извършва проверки по BBD срокове за артикули с изтичащ срок на годност в отдел захарни не е установено С. да е отказал да изпълни възложената му допълнителна задача, но неизпълнението й в нейната цялост се дължи на липсата на достатъчно време. Съдът е посочил, че сам работодателят не е изяснил защо именно на С. – единственият служител в отдел „Основни храни“, натоварен и с други задачи извън посочените в протоколите, е възложена и тази проверка, още повече, че не е работил в този отдел и дотогава проверките са извършвани винаги от един и същ служител в отдела. В заключение, въззивната инстанция намерила, че дори и да е налице формално нарушение на трудови задължения, то няма нарушение на трудовата дисциплина, защото липса виновно поведение от страната на служителя.
Съдът, също така установил, че преди налагане на наказанието работодателят не е съобразил тежестта на същото с конкретните обстоятелства и тежестта на нарушенията. Сам, анализирайки данните под делото, е приел, че за описаните деяния е несъразмерно налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е уважен. Съдът е направил извод, че уволнението е незаконно на две основания – липсва нарушение на трудовата дисциплина по см. чл. 186 КТ и несъобразяване с чл. 189, ал. 1 КТ.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, както и поради явна неправилност – хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, нито има причини служебно въззивното решение да бъде разгледано по същество от касационната инстанция.
Въпросът за доказателствената тежест относно фактите и обстоятелствата от значение за законността на уволнението при злоупотреба с доверието на работодателя по чл. 190, т. 4 КТ и по-конкретно – какъв е фактическият състав на нарушението злоупотреба с доверието на работодателя по чл. 187, т. 8 КТ, вр. чл. 190, т. 4 КТ, е неотносим. Съдът изобщо не е обсъждал хипотезите на цитираните разпоредби, а е направил извод, че деянията не могат да бъдат квалифицирани изобщо като дисциплинарно нарушение поради липса на вина у служителя – сам работодателят, с тенденциозното си отношение и възлагане на непосилни за изпълнение множество задачи, е виновен за неизпълнението на част от тях. Съгласно чл. 186 КТ неизпълнението на трудовите задължения, вкл. в посочените хипотези в чл. 187 КТ, съставлява нарушение на трудовата дисциплина само, когато е виновно.
Вторият въпрос, поставен от касатора е: настъпването на вреда за работодателя, както и формата на вина на служителя, елементи ли са от фактическия състав на нарушението злоупотреба с доверието на работодателя; вината на служителя презюмира ли се в хипотезата на чл. 190, т. 4 КТ, когато работодателят е доказал неизпълнение от страна на служителя на негови задължения, когато те са трудови задължения, произтичащи от длъжностната характеристика, подписана от самия служител. Поддържа противоречие с решение № 112 от 07. 04. 2015 г. на ВКС по гр.д. № 4587/2014 г. на IV г.о. , решение № 3 от 12. 03. 2012 г. на ВКС по гр.д. № 1325/2010 г. на IV г.о., решение № 86 от 25. 05. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 1734/2009 г. на IV г.о.
Първата част от въпроса е неотносима – съдът е преценявал причиняването на вреда на работодателя при приложението на чл. 189, ал. 1 КТ, а не във връзка с това дали наличието й обуславя или не нарушение на трудовата дисциплина. Относно другата част от въпроса, то няма никакво съмнение, че вина винаги трябва да е налице, както и, че тя се презумира, но съдът в случая не е решил нещо противно. При анализ на писмените и гласни доказателства и поведението на страните, е достигнал до извод, че С. не е виновен, че не е успял в посочените дни да изпълни освен обичайните, възложените му във връзка с инвентаризацията, още и задачите, описани в заповедта за уволнение. Сочената от касатора съдебна практика е неправилно възприета. В решение № 3/12. 03. 2012 г. по гр.д. № 1325/2010 г. не се изключва вината, а е отговорено, че не е нужно тя непременно да е във формата на умисъл, за да е извършено нарушение по чл. 187, т. 8 и 9 КТ.
Поставен е процесуалноправният въпрос: при служебната проверка по приложение на разпоредбата на чл. 146 ГПК и във връзка с изрично наведени с въззивната жалба възражения за процесуални нарушения по доклада на първоинстанционния съд, въззивният съд следвало ли е да се произнесе дали докладът, изготвен от първа инстанция, има изискваното от закона съдържание, а ако няма – какво следва да е съдържанието му, как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително да посочат нови доказателства, ако е необходимо. Поддържа противоречие с решение № 54 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3066/2013 г. на IV г.о., решение № 92 от 03. 04. 2013 г. на ВКС по гр.д. № 1147/2012 г. на IV г.о., решение от 02. 06. 2009 г. на ВКС по гр.д. № 758/2009 г. на III г.о., решение № 367 от 12. 12. 2012 г. на ВКС по гр.д. № 155/2012 г. на I г.о., решение от 29. 10. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 56/2010 г. на IV г.о., решение от 06. 12. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 304/2010 г. на III г.о., решение от 30. 05. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 890/2010 г. и решение от 11. 04. 2011 г. по гр.д. № 1141/2010 г. на III г.о.;
По поставения въпрос има задължително разрешение, дадено с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и не се установява противоречие с него. В голямата си част касаторът е цитирал съдебна практика на ВКС от преди това и дори и някои от съдебните решения да дават друго разяснение, то задължителното, както за въззивния съд по делото, така и за настоящи състав, а още и за всички други органи на съдебната власт, за органите на изпълнителната власт и на местното самоуправление, както и на всички други органи, които издават административни актове, е тълкуването, дадено в тълкувателния съдебен акт – чл. 130, ал. 2 ЗСВ.
Както е изяснено по задължителен начин в цитираното тълкувателно решение въззивният съд не следи служебно за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, вкл. и във връзка с доклада. Изключението е, когато става реч на нарушение, свързано с валидността на първостепенното решение, неговата допустимост в обжалваната част и правилността, когато следва да се обезпечи приложението на императивна правна норма или да се охрани интерес на лица, за които законът изрично задължава съда – малолетни, непълнолетни, поставени под запрещение. Съдът служебно поправя доклада, само когато установи, че вследствие на неправилно дадена от първостепенния съд правна квалификация, на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти; служебно допуска експертиза, оглед, освидетелстване, при оплаквания за неправилно установена фактическа обстановка от първостепенния съд или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Във всички останали случаи въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да посочат относими за делото доказателства, които са пропуснали в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, но не служебно, а само, когато във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и оплакването е основателно.
В случая не е имало основания за служебна намеса на въззивния съд по поправяне или допълване на доклада по чл. 146 ГПК (няма и подобно твърдение), нито е имало обосновани оплаквания, въз основа на които съдът е следвало да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти. Няма и искания за събиране на доказателства от въззивния съд, непосочени в първа инстанция поради допуснати процесуални нарушения, вкл. във връзка с доклада.
Следващият поставен въпрос е свързан с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ: налице ли е произнасяне свръхпетитум от съда, когато ищецът с исковата си молба е конкретизирал този иск, без да е уточнил впоследствие и в становището си по доклада по разпределяне на доказателствената тежест, че претендира разликата по чл. 225, ал. 2 КТ между получаваното по-високо трудово възнаграждение при стария работодател спрямо получаваното при новия, при условие че не прави подобно искане в исковата молба, нито е направил такова в уточняващата молба по искането за съдебно-счетоводна експертиза; съдът произнесъл ли се е по иск, който не е бил предявен в конкретния случай; нарушено ли е диспозитивното начало и ако да, постановеният съдебен акт в тази част подлежи ли на обезсилване като недопустим. Поддържа противоречие с решение от 08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. на IV г.о. на ВКС.
Цитираното решение принципно разглежда въпроса за предмета на иска и редовността на исковата молба, но е без каквато и да е връзка с редовността и предмета на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ относно обезщетението при принудителна безработица. От друга страна, няма никакво съмнение, нито в съдебната практика, която е единна и константна, както и в доктрината, че искът е един, а размерът на обезщетението се определя по правилата на чл. 225, ал. 1 и 2 КТ. Съдът е длъжен да вземе предвид, ако са налице и установени предпоставките по ал. 2, като в този случай намали размера на присъденото обезщетение, независимо дали страните правят доводи за това. Тези факти могат да бъдат въведени и от ответника по иска, което е и най-честа съдебна практика.
Не е ясно защо е зададен въпросът за частните свидетелстващи документи – ако не са оспорени и/или са потвърдени от свидетелско показание, имат ли доказателствено значение и ползват ли се с материална доказателствена сила. От друга страна, не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото няма никакво съмнение в съдебната практика, която е обилна, ясна и непротиворечива, както и в доктрината по тълкуване на правната норма – чл. 180 ГПК. Тя е изрична и ясна, че частните свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. Преценяват се от съда по вътрешно убеждение, ведно с останалите доказателства.
С хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване и по въпроса задължен ли е въззивният съд – като инстанция по същество, да обсъди в мотивите си приложимостта на задължителната практика по чл. 290 и чл. 291 ГПК, очертана в съдържанието на въззивната жалба, задължителна към момента на подаване на въззивната жалба, предвид отмяната на разпоредбата на чл. 291 ГПК (с измененията с ДВ, бр.86/2017 г.) към момента на постановяване на въззивното решение?
Въпросът няма отношение към правилността на въззивното решение. Съдът е длъжен точно да приложи закона и е без значение дали изрично е обсъждал и съществуваща съдебна практика по чл. 291 ГПК. Ако не я е съобразил и се е произнесъл в противоречие с нея по определен правен въпрос, това би било евентуално основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280,ал. 1 т. 1 ГПК и при старата и при сега действаща редакция на нормата.
В изложението към касационната жалба се излага още, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК следва да бъде допуснато до касационно обжалване, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображения, различни от посочените не са изложени, а и съдът служебно не установява наличие на нарушение, обуславящо допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касация има право на съдебноделоводните разноски, сторени в инстанцията. Съобразно изрично направеното искане и представените доказателства за платен адвокатски хонорар, касаторът следва да заплати на насрещната страна 1000 лв.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 148 от 19.12.2017 г., постановено от Ямболския окръжен съд по в.гр.д. № 366/2017 г.
ОСЪЖДА „К. Б. Е. е. К.“ КД, ЕИК[ЕИК], да заплати на З. И. С. сумата в размер на 1000 лв., сторени в производството пред Върховен касационен съд съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78,ал. 1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: