2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
гр. София, 07.05. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 563 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Р. П., в качеството му на [фирма], срещу решение № 131/27.09.2013 г., поправено с решение № 294/06.11.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 300/2013 г. на Ямболския окръжен съд. С обжалвания акт, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № R-274/22.04.2013 г. по гр. дело № 2915/2013 г. на Ямболския районен съд, като краен резултат са уважени частично, предявените от Ж. И. С. и Д. С. С. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 200 от КТ, като жалбоподателят е осъден да заплати на всеки един от двамата ищци сумата от по 35 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди, на ищцата Ж. С. – и сумата 678.65 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие настъпилата на 07.03.2012 г., в резултат на трудова злополука, смърт на наследодателя им С. И. С.; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавни такси по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните четири (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса, свързани с приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, а именно: 1) относно нарушението на правилата за движение по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП – неизползването на обезопасителен колан, представляващо допусната при бездействие груба небрежност от страна на пострадалия, довела до съпричиняването на вредите от трудовата злополука; 2) относно наличието и обсъждането („превратното тълкуване”) от съда на доказателствата (и конкретно – на заключението на комплексната съдебна автотехническа-медицинска експертиза), събрани в подкрепа на възражението на работодателя за допусната груба небрежност от страна на пострадалия; 3) относно наличието на вътрешно противоречие в мотивите към съдебното решение и с диспозитива му, при определянето на процентното съотношение на отговорността на пострадалия; и 4) относно определянето в процентно съотношение на размера на съпричиняването на вредите от трудовата злополука. По отношение на първите три правни въпроса касаторът навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата, и в тази връзка сочи и представя (в преписи): ППВС № 1/10.11.1985 г. – т. 2 от него, решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. дело № 4001/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 977/14.10.2010 г. по гр. дело № 298/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК), решение № 792/06.12.1988 г. по гр. дело № 674/1988 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, решение № 25/01.04.1980 г. по гр. дело № 19/1980 г. на ОСГК на ВС, решение № 752/18.11.1988 г. по гр. дело № 637/1988 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВС, решение № 389/20.06.2002 г. по гр. дело № 768/2001 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 963/21.10.2008 г. по гр. дело № 2954/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.). По отношение на четвъртия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касационната жалба – ищците Ж. И. С. и Д. С. С. в отговора на жалбата излагат становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба; претендират присъждане и на разноските пред ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да постанови обжалваното решение, след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за безспорно установени с писмени доказателства (между които и разпореждане за трудова злополука и влязла в сила присъда на наказателния съд) и неоспорени от жалбоподателя-ответник, следните факти по делото: че наследодателят на ищците и жалбоподателят-ответник са се намирали в трудово правоотношение; че е причинена по непредпазливост смъртта на наследодателя на ищците от работодателя – жалбоподателя-ответник, при управление от последния на МПС; че злополуката е призната за трудова на основание чл. 55, ал. 1 от КСО; както и по отношение на претърпените от ищците мъки и страдания по загиналия при злополуката (ПТП) техен съпруг и баща. Въззивният съд е приел, че за така претърпените от ищците неимуществени вреди, справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е такова в размер от по 50 000 лв. за всеки един от ищците. Предвид обсъдените от него доказателства по делото, и най-вече – предвид заключението на комплексната съдебна автотехническа-медицинска експертиза по делото и изложеното от вещите лица в съдебно заседание, окръжният съд е приел за установено и че в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, наследодателят на ищците е пътувал без поставен предпазен колан в управлявания от жалбоподателя-ответник автомобил, както и че наследодателят на ищците е осъзнавал, че по този начин поставя здравето и живота си на голяма опасност, но е проявил самонадеяност, с което е проявил и груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. С оглед на това, въззивният съд е приел и че е налице съпричиняване на вредите от трудовата злополука, поради което приетата сума за обезщетение на всеки от ищците от по 50 000 лв. следва да се намали на 35 000 лв., като първоначално в мотивите към обжалваното решение съдът погрешно е посочил, че размерът на съпричиняването е 70 % от страна на наследодателя на ищците и 30 % от страна на работодателя – ответника-жалбоподател, но с постановеното впоследствие по реда на чл. 247 от ГПК и необжалвано решение № 294/06.11.2013 г., е допуснал поправка на тази очевидна фактическа грешка, а именно – че размерът на съпричиняването е 30 % от страна на наследодателя на ищците и 70 % от страна на работодателя – ответника-жалбоподател.
Видно от горното, в случая не е налице нито вътрешно противоречие в мотивите към обжалваното въззивно решение, нито противоречие между мотивите и диспозитива, каквато е постановката на третия изведен от касатора правен въпрос, а е налице допусната от въззивния съд очевидна фактическа грешка при посочването на размера на съпричиняването, която е поправена по реда на чл. 247 от ГПК – с постановеното по делото решение № 294/06.11.2013 г., което не е обжалвано отделно от никоя от страните съгласно чл. 247, ал. 4 от ГПК и се е инкорпорирало в самото въззивно решение. При това положение, този процесуалноправен въпрос в случая не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без никакво значение за крайния изход на правния спор по делото, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Като е приел въз основа на обсъдените доказателства по делото (включително, и най-вече – заключението на вещите лица и изложеното от тях в съдебно заседание), че наследодателят на ищците е пътувал без поставен обезопасителен колан – в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, с което е проявил груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и е допринесъл с това за настъпването на смъртта си при трудовата злополука (съпричинил я е), въззивният съд е възприел разрешение на първите два изведени от касатора правни въпроса, което е в пълно съотвествие с поддържаните от самия жалбоподател възражение и защитна теза по делото, че в случая е налице именно такава груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ (като ищците са тези, които са поддържали по делото обратната теза – че груба небрежност няма). При това положение, и тъй като касационното производство е образувано само по касационна жалба на ответника по делото (ищците не са подали такава), то и тези два правни въпроса, изведени от касатора, са без никакво значение за крайния изход на правния спор – същият не би могъл да бъде променен от касационната инстанция, с оглед евентуално друго разрешение на тези два правни въпроса, различно от възприетото от въззивния съд разрешение, което се поддържа по делото от самия жалбоподател. По тези съображения, и първият – материалноправен въпрос, и вторият – процесуалноправен въпрос, от изведените от касатора, не съставляват общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
При установените по делото обстоятелства, че наследодателят на ищците е пътувал без поставен обезопасителен колан, а работодателят-ответник (сега касатор) е управлявал автомобила при настъпването на ПТП и е причинил по непредпазливост смъртта му (което е установено с влязлата в сила присъда на наказателния съд), въззивният съд е определил размера на съпричиняването на вредите от трудовата злополука – 30 % от страна на наследодателя на ищците и 70 % от страна на работодателя-ответник, отчитайки конкретният принос на всяка от страните по трудовото правоотношение, според конкретните обстоятелства, установени по делото. По този начин, окръжният съд е разрешил четвъртия изведен от касатора правен въпрос, при точно приложение на материалноправната разпоредба на чл. 201, ал. 2 от КТ и в съответствие с трайно установената практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, съгласно която размерът на съпричиняването (изразен в процентно или в дробно съотношение) се определя, именно с оглед конкретния принос за настъпването на конкретните вреди при съответната трудова злополука – според конкретните обстоятелства, установени по конкретното дело, които са различни при всеки отделен случай. Настоящият съдебен състав споделя тази константна практика на съдилищата, като намира, че същата не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради изменения в обществените отношения или законодателни промени, както и че по-обобщено разрешение на този материалноправен въпрос не би могло да бъде дадено, дори и да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение по него. По тези съображения и предвид указанията и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съдът намира, че в изложението на жалбоподателя неоснователно се поддържа, този правен въпрос (последният по ред) да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищците, и претендираните и направени от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 131/27.09.2013 г., поправено с решение № 294/06.11.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 300/2013 г. на Ямболския окръжен съд;
ОСЪЖДА В. Р. П., в качеството му на [фирма], да заплати на Ж. И. С. и Д. С. С. сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.