О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№608
София, 13.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3327/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат К. С., като пълномощник на Б. М. К. и Ц. М. К., срещу въззивно решение № 3859 от 12.06.2018 г. по в. гр. д. № 1025/2018 г. на Софийски градски съд, IV-А въззивен състав. Касаторите искат отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано – касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация С. К. И. и И. А. В. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който са изразили становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено след връщането на делото за ново разглеждане с решение № 128/12.01.2018 г. по гр. д. № 412/2017 г. на ВКС, Второ г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В същото е прието, че въпросът за разпределението на доказателствената тежест в хипотезата на оспорен констативен нотариален акт, при легитимация и на двете страни с документи за собственост, е разрешен в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълкувателно дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което намира приложение общото правило на чл.154, ал.1 ГПК.
Предмет на предявените от Б. М. К. и Ц. М. К. срещу С. К. И. и И. А. В. искове с правно основание чл.108 ЗС е установяване правото на собственост и предаване на владението върху гараж с площ 27 кв. м., находящ се в сутерена на двуетажна масивна жилищна сграда, с вход откъм северозападната част на сградата, при описани съседи, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, съставляващо поземлен имот № 142 в кв.305 – отреден за О., магазини, подземни гаражи и трафопост, по плана на [населено място], м. „Бул. 9-ти септември“.
Ищците са изложили твърдения, че са придобили правото на собственост /при условията на СИО/ по силата на придобивна давност, изтекла в тяхна полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода 1968 г. – 2008 г. Правото им е било удостоверено с констативен нотариален акт № 177/27.11.2007 г., издаден на основание чл.483 ГПК /отм./. Ответниците са противопоставили на ищците собствени права, които са възникнали от договор за замяна на недвижими имоти от 27.12.2005 г., сключен между Столична община, от една страна, и С. К. И. и Т. К. И., от друга, по силата на който са придобили правото на собственост върху първия етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в имота, както и върху „два гаража с обща площ 52,73 кв. м.“. С договор за дарение, сключен с нотариален акт № 116/20.04.2007 г., Т. И. е прехвърлила притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от описаните имоти на сина си И. В..
С обжалваното решение е отменено решение от 08.04.2015 г., постановено по гр. д. № 36222/2011 г. на Софийския районен съд, с което предявените от касаторите искове са уважени, като вместо него е постановено ново по същество, с което същите са отхвърлени. Прието е, че ищците са притежавали право на собственост върху процесния гараж, което са изгубили с отчуждаването му през 1982 г. Видно от заповед № РД-40-2220 от 19.11.1982 г. на Председателя на ИК на СНС, издадена на основание чл.95 З. /отм./, както и от протокол от 15.07.1982 г. на комисия по чл.205 ППЗТСУ /отм./ е бил отчужден имот пл. № 142 в кв.305, като неговите съсобственици /включително ищецът като собственик на обект на първия етаж и на гаражна клетка с площ 27,52 кв. м./ са били обезщетени с имоти. Ответниците го владеят на правно основание – договор за замяна. Праводателят по договора – Столична община е притежавал право на собственост върху процесния имот /акт № 200 от 03.02.1998 г., съставен на основание чл.2, ал.2, т.2 и чл.59 ЗОС, както и акт от 14.03.2005 г. за частна общинска собственост/. Опровергани са констатациите в нотариален акт № 177/2007 г., с който въз основа на обстоятелствена проверка е било удостоверено съществуващо в полза на ищците право на собственост. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза е направено заключение, че към настоящия момент в сградата са налични три гаража – два откъм двора и един откъм улицата; в сутерена на сградата гаражите са били два към момента на изграждането им с позволителен билет от 1967 г., с вход от вътрешния двор; през 1978 г. е било разрешено преустройството на изба в гаражна клетка откъм страната на улицата; три гаража са били налични и към момента на отчуждаването на имота. Описаният в цитирания по-горе нотариален акт гараж съответства на гараж № 2, обозначен на изготвената схема към експертизата. Обекти на договора за замяна са гаражи № 1 и № 2, като последният е процесният гараж. Въззивният съд е посочил също така, че дори да се приеме, че ищците са упражнявали фактическа власт, същата не е била несъмнена, както и е липсвало намерение за своене /самият ищец е инициирал производство за сключване на договор за замяна с общината през 2003 г./. Налице са били пречки за придобиване на процесния имот по давност, тъй като до 01.06.1996 г. чл.86 ЗС /в ред., ДВ, бр.31 от 17.04.1990 г./ е изключвал придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост /за вещите частна държавна или общинска собственост давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г./.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. кой е началният момент, от който започва да тече придобивна давност за имоти частна общинска собственост; не следва ли да се приеме, че това е датата 17.09.1991 г., когато е влязъл в сила ЗМСМА и имотът е станал собственост на общината; 2. каква е материалната доказателствена сила на акт за общинска собственост, в който имотът не е индивидуализиран. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на третата специална предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението материалноправен въпрос. В съответствие със събраните по делото доказателства и дадените в отменителното решение на касационната инстанция указания за разпределение на тежестта на доказване в процеса, когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото си на собственост, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали фактическия състав на удостовереното в констативния нотариален акт придобивно основание, а ответниците са установили твърдяното придобивно основание – договор за замяна, сключен със собственика на процесния гараж – Столична община. Началният момент, от който започва да тече давностният срок /1991 г. или 1996 г./ не е от значение за разрешаването на настоящия спор, като следва да се посочи, че първоначално /от 1991 г./ на общините са били предоставени само незастроените имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство. В случая не е била упражнявана фактическа власт с характеристиките на владение, която би могла да доведе до придобиване на правото на собственост по давност.
Вторият поставен в изложението въпрос не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд и за изхода на конкретното дело, тъй като е прието, че касаторите са изгубили правото си на собственост с придобиването му от държавата през 1982 г., като не са поискали реституирането му. Актът за общинска собственост на основание чл.179, ал.1 ГПК се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти, както и има легитимиращо действие. Съставеният акт № 200/03.02.1998 г. е за цялата сграда, която е надлежно индивидуализирана /гаражите представляват част от същата/.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. Поставените въпроси не са от значение за развитието на правото и по същите е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.
Ответниците по касация не са представили доказателства за направени разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3859 от 12.06.2018 г., постановено по в. гр. д. № 1025/2018 г. на Софийски градски съд, IV-А въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: