ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 608
София, 17.07. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр.д. № 323 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Л.Б. като процесуален представител на Я. Л. Л. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 26.VІ.2018г. по гр.д. № 42/2018г.
Ответникът по жалбата Прокуратура на РБ /ПРБ/ не е подала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима само в частта по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди като подадена в преклузивния сорк, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Жалбата в частта срещу въззивното решение относно претенцията за обезщетение за имуществени вреди в размер на 3210лв. е недопустима по силата на чл.280 ал.3 т.1 пр.първо ГПК, поради което в тази част тя ще бъде оставена без разглеждане.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване по касационната жалба в допустимата й част, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СГС от 25.ІХ.2017г. по гр.д. № 8341/2016г., с което ПРБ е осъдена да заплати на касатора 2000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и с което претенциите за разликата до 50000лв. обезщетение за неимуществени вреди и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 3210лв., представляващи внесени парични гаранции и законната лихва от деня на внасянето им, са отхвърлени. С решението в полза на касатора са присъдени и 370лв. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, изменено по реда на чл.248 ГПК по искане на ПРБ с определение от 16.ХІ.2018г., с което сумата е присъдена на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. на процесуалния представител на ищеца адвокат Л. Б..
Съдът е приел за установено: привличането на 23.І.2005г. на ищеца като обвиняем за престъпление по чл.251 ал.1 НК /за нарушаване на разпоредби на валутния закон и на наредба за вноса и износа на парични средства/, задържане под стража за 24 часа и взета мярка за неотклонение парична гаранция 500лв., впоследствие отнета и определена гаранция в размер на 1500лв., наложена мярка забрана за напускане на страната в периода 23.І.2008г. – 13.ІІІ.2010г., проведени 12 съдебни заседания в периода 09.ІV.2009г. – 05.ІV.2011г., ищецът дал обяснения в петото заседание, в което направил и искане за събиране на доказателства, събрани в следващите, а едно от заседанията е отложено поради неявяването на защитника, постановената на 05.ІV.2011г. осъдителна присъда е отменена и ищецът е признат за невинен с влязла в сила на 16.ІІІ.2012г. присъда; ищецът е осъждан по НОХД № 3889/1998г. с наложено административно наказание „глоба” по чл.78А НК и по НОХД № 16790/2011г. за престъпление по чл.144 ал.3 НК с наказание 6 месеца лишаване от свобода, отложено за три години; ищецът има участие в 20 търговски дружества, развиващи дейност включително в периода на наказателното производство, бизнес партньорите му се отдръпнали, забраната за напускане на страната довела до затруднение в извършването на търговската дейност, впоследствие преодоляно и към настоящия момент се развива успешно такава. Съдът е приел при тези обстоятелства наличие на предпоставките за отговорност на държавата за причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконното му обвинение. При определяне размера на дължимото се обезщетение са взети предвид и: че обвинението е за тежко престъпление, наказуемо с лишаване от свобода до 6 години или с глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, мярката за неотклонение „парична гаранция”, която не е най-тежката, забраната за напускане на страната, продължителността на наказателното производство 4 години и около 2 месеца, през което време ищецът търпял вреди – стрес, притеснения, социално отчуждение, поява на депресии, паник атаки, високо кръвно, безсъние, че една от причините за продължителността на производството е даването на обяснения едва в петото с.з. и направеното тогава искане за събиране на доказателства, довело до последващите заседания, наличието на други наказателни производства, във връзка с което като неоснователно е оценено възражението на ищеца за приключване на НОХД № 16790/2011г. след процесния по настоящото дело период, тъй като по това дело са извършвани процесуални действия през същия период като по настоящото, които също са оказвали влияние на ищеца, влошаване на отношенията с близки на ищеца, включително и със съпругата му, с която се развел; прието е, че не следва да се включва задържането за 24 часа, тъй като то е по разпореждане на органите на МВР, а не по реда на НПК.
В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Първият въпрос „следва ли въззивният съд при определяне на справедливо обезщетение да се съобрази със задължителната практика на съдилищата при подобен род дела; нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетението в много по-нисък размер /в случая многократно завишен 3-4 пъти/ от определени такива за напълно аналогични случаи” се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по решения на негови състави /соченото в тази насока и решение на САС по гр.д. № 6013/2017г. няма данни да е влязло в сила, а и то не е относимо към основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/. По така поставения въпрос касационно обжалване не следва да бъде допускано. С решението на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 2611/2017г. е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3500лв., като са съобразени обвинението за тежко престъпление /по чл.354а НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 6 г. и глоба от 2 000лв. до 10 000лв./, продължителност на наказателното производство 8 месеца, предходни осъждания на ищеца, задържане под стража 4 месеца и невъзможност поради това за участие в терапевтична програма за страдащи от хероинова зависимост, вследствие на което претърпени тежък стрес и разстройство в адаптацията, абстинентен синдром, изразяващ се в тревожност, безпокойство, болки в ставите и мускулите, безсъние. С решението на ВКС ІV ГО по гр.д. № 812/2015г. е определено обезщетение в размер на 5000лв. във връзка с обвинение за престъпление по чл.198 НК, наказуемо с лишаване от свобода от 3 до 10 години, като е съобразено осъждането на ищеца в течение на наказателното производство за други две престъпления, както и задържането му под стража в продължение на 5 месеца. С решението на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 3435/2014г. е определено обезщетение 4000лв. във връзка с обвинения за престъпление по чл.202 НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 10 години, и за престъпления по чл.311 и чл.319 НК /които не са тежки по смисъла на закона/, при продължителност на наказателното производство 10 месеца, мярка за неотклонение подписка, ищцата мислела за самоубийство, наличие на моментно депресивно разстройство. По гр.д. № 849/2010г. на ВКС ІІІ ГО обезщетението в размер на 4500лв. е определено във връзка с обвинение за престъпление по чл.210 ал.1 т.5 НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 8 години с възможност и за конфискация на ? от имуществото, три денонощия задържане под стража по Коледните празници, мярка за неотклонение „парична гаранция” 1000лв., наказателно производство, продължило около година, прекратено в досъдебната фаза. По гр.д. № 2026/2014г. ІV ГО обезщетението е 4000лв. във връзка с обвинение за тежко престъпление по чл.209 ал.1 НК, съобразявайки мярката за неотклонение „подписка”, разумен срок на производството, осъществено наказателно преследване във всичките му фази, брой и интензитет на извършените с участието на ищеца процесуални действия. Съпоставката между тези взети предвид обстоятелства и обстоятелствата в разглеждания случай очевидно сочи наличието на съществени разлики, които опровергават твърдението на касатора за „напълно аналогични случаи”, респективно за произнасяне от въззивния съд в противоречие практиката на ВКС. Освен това, втората част от въпроса всъщност представлява твърдение на касатора за необоснованост – основание за касационно обжалване, преценка на което касационният съд може да извърши, ако допусне касационно обжалбане.
По въпросите „как следва да се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на обезщетение по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ; липсата на посочване и анализ на задължителните критерии по приложението на чл.52 ЗЗД представлява ли нарушаване на принципа за справедливост с оглед ППВС № 4/1968г.; длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на моралните вреди или е достатъчно да търси съответствие на претендираните и доказани вреди; отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени предпоставя ли нарушаване на принципа за справедливост, длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото съобразно изискванията на ППВС № 4/1968г. или е достатъчно отчитането на предходни осъждания без да е отчетено, че ищецът към момента на образуването на наказателното производство не е бил осъден с влязла в сила присъда; недоказването на изтъкнати конкретни вреди като предизвикано болестно състояние с трайни последици или наличието на вреди извън причинната връзка отменя ли изискването за справедливо обезщетение на породеното от обвинението засягане на гражданското чувство, усещането за несправедливост, необходимо ли е конкретно доказателство за техния размер и подлежат ли на обезщетяване в реален, а не в символичен размер; определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно с моралните вреди и в разрез с практиката по подобен род дела и огромното им занижаване е ли нарушаване на изискването за справедливост” били разрешени в противоречие с ППВС № 4/1968г., ТР № 3/2004г. на ОСГК и с решения на ВКС ІІІ ГО по т.д. № 1948/2013г. ІІ ТО, по гр.д. № 3435/2014г., по гр.д. № 849/2010г. ІІІ ГО, по гр.д. № 812/2015г. ІІІ ГО, по гр.д. № 2026/2014г. ІV ГО, по т.д. № 566/2010г. ІІ ТО, по т.д. № 676/2010г. ІІ ТО и по т.д. № 2998/2013г. І ТО. Въпросите са обосновани с твърдения, че въззивният съд не съобразил и не изброил конкретните факти, относимите критерии, съдебната практика, не били отчетени повдигнатото обвинение за тежко престъпление и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното производство и претърпените през това време вреди – стрес, притеснения, социално отчуждение, влошено здравословно състояние, появили се депресии, високо кръвно, паник атаки, безсъние, депресия и отключени множество здравословни проблеми, отхвърляне от обществото и бизнес колегите вследствие и забраната за напускане на страната, проблеми при финансовото обслужване на разходите и обичайния начин на живот, влошени отношения с приятели, близки и познати и след приключване на производството, че към момента на образуване на наказателното производство ищецът не бил осъден с влязла в сила присъда. По тези въпроси не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Според сочената и съществуващата още многобройна трайна и непротиворечива практика на ВС и ВКС обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на всички конкретни обективно съществуващи и установени по всяко отделно дело обстоятелства, които са от значение в тази насока, каквито примерно могат да бъдат характерът на увреждането, начинът и обстоятелствата на/при извършването му, отражение върху здравословното състояние, възраст и обществено положение на увредения, интензитет на преживените болки и морални страдания, обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането и други. Нито законът, нито практиката определят задължителни приложими във всеки случай критерии. Задължително е само съобразяването на относимите към вида, обема и интензитета на вредите, респективно към размера на обезщетението, конкретно установени обстоятелства. В разглеждания случай въззивният съд не е игнорирал, а е взел предвид всички посочени от касатора и приети за установени по делото обстоятелства и значението им за размера на обезщетението, съобразявайки по този начин съдебната практика. С оглед на това не обосновават допускане на касационно обжалване и въпросите: нарушен ли е принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД, като при определяне на обезщетението за морални вреди не са съобразени изобщо задължителните критериии, въведени с ППВС № 4/1968г.; липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии с действително претърпените вреди и всички релевантни факти нарушава ли принципа за справедливост; необходимо ли е да се изложат мотиви, като се посочат критериите от значение за определяне на размера на обезщетението и доказателствата във връзка с тях, за да станат ясни причините за приетото за справедливо определено много по-ниско в сравнение с аналогични случаи такова, много по-ниско и от обичайно определяните обезщетения. Твърденията в изложението за несъответен на претърпените вреди размер на определеното обезщетение представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност – основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по допускането на касационно обжалване.
По въпросите „длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви, повторно да разреши спора и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумирането на фактите под приложимата норма – длъжен ли е съдът да реши спора, като изложи собственото си становище по крайния му изход, липсата на мотиви и пълното необсъждане на налични доказателства представлява ли съществено процесуално нарушение” се твърди да е дадено разрешение в противоречие с практиката на ВКС и ВС /т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК, решения на ВКС ІV ГО по гр.д. № 5488/2013г., по гр.д. № 4297/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 1413/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 805/2009г. І ГО, по гр.д. № 761/2010г. ІV ГО, решение на ВС по адм.д. № 4900/1993г. ІІІ ГО и решение на ОСГК по гр.д. № 55/1958г./, а те Били и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросите са обосновани с твърдения за игнориране на задължителните критерии и за пълно необсъждане на голяма група доказателства относно търпяните морални вреди, без да ги конкретизира, съдът не направил собствени изводи, а произволно и напълно необосновано се позовал на мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъди обстоятелствата от значение за делото, определяйки изключително занижени размери обезщетения. И така поставените въпроси не са основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния, а е разгледал и се е произнесъл по спора по същество след самостоятелни и мотивирани преценка на представените доказателства /непосочването от касатора на игнорираните такива прави невъзможна преценката за значението на въпроса за изхода на делото/ и формиране на фактически и правни изводи, при което не е налице дадено от него разрешение на въпросите в противоречие със сочената съдебна практика. По въпроса липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай не се сочи и обосновава нито една от тези хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК с оглед изхода на делото разноски на касатора за настоящата инстанция не се дължат.
В касационната жалба са изложени и съображения, че в нарушение на закона въззивният съд намалил размера на разноските на касатора за двете инстанции и се иска поради това отмяна на въззивното решение в тази му отхвърлителна част.
ВКС на РБ намира, че това е искане за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, при което компетентен да се произнесе по него по реда на чл.248 ГПК е въззивният съд, на който поради това делото следва да бъде изпратено.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Я. Л. Л. от София срещу решението на Софийския апелативен съд, ГО, VІІ въззивен гр.състав, № 1588/26.VІ.2018г. по в.гр.д. № 42/2018г. в частта, с която е потвърдено решението на СГС № 6516/25.ІХ.2017г. по гр.д. № 8341/2016г. в отхвърлителната му част по претенцията за присъждане на 3210лв. обезщетение за имуществени вреди.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, VІІ въззивен гр.състав, № 1588/26.VІ.2018г. по в.гр.д. № 42/2018г. в частта, с която е потвърдено решението на СГС № 6516/25.ІХ.2017г. по гр.д. № 8341/2016г. в отхвърлителната му част по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2000лв. до 50000лв.
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на препис от него с частна жалба пред друг състав на ВКС на РБ.
След приключване на процедурата по обжалване на определението делото да се изпрати на Софийския апелативен съд за произнасяне по заявеното в касационната жалба искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: