О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 608
София, 05.11.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 329/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. А. А. от [населено място], обл. П. и ЗД „Б.” АД, [населено място] срещу решение № 235 от 27.07.2018 г. по в. т. д. № 286/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Касаторът Н. А. А. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 472 от 06.10.2017 г. по т. д. № 771/2015 г. досежно отхвърлянето на предявения от него срещу ЗД „Б.” АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 03.09.2015 г. за разликата от 80 000 лв. до пълния претендиран размер 200 000 лв.
Касаторът-ищец поддържа, че в атакуваната от него част решението на Пловдивски апелативен съд е неправилно поради противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД и практиката по приложението му – ППВС № 4/68 г., както и поради необоснованост. Счита, че присъденото му обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалата при произшествието П. П., с която е живеел на съпружески начала, е занижено и не кореспондира с действително преживените от него болки и страдания и при определянето му не са взети предвид всички установени в практиката критерии, а някои от тях не са съобразени в достатъчна степен.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Н. А. А. поставя въпросите: „1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка; 2. При определяне на размера на справедливото обезщетение за търпени болки и страдания съдът следва ли да се съобразява с практиката на другите съдилища; 3. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД; Следва ли съдът да се съобрази с момента на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения; 4. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка; 5. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и следва ли съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка, момента на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В подкрепа на твърдението си за противоречие с практиката на ВС и ВКС касаторът Н. А. А. се позовава на: ППВС № 4/68 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 1 от 26.03.2013 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о. Представя и невлезли в сила първоинстанционни и въззивни решения, които обаче са неотносими към заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът ЗД „Б.” АД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която предявените срещу него искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) са уважени, съответно: искът на Н. А. А. е уважен за сумата над 25 000 лв., искът на И. П. А. е уважен за сумата над 20 000 лв., а исковете на конституираните в хода на процеса наследници на първоначалната ищца П. С. А. са уважени за сумата над 4000 лв. за всеки.
Посоченият касатор поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно. Счита, че присъдените на ищците обезщетения са завишени, тъй като са определени в противоречие с указанията в задължителната съдебна практика и със събраните по делото доказателства, установяващи съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото при произшествието лице.
В представеното от същия касатор изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси: „1. Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/68 г.; Даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, е ли в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/68 г.; Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане; 2. Относно прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/68 г., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г. на ІІ т. о., решение № 33 от 21.03.2015 г. по т. д. № 543/2014 г. на ІІ т. о. и решение № 36 от 08.03.2016 г. по т. д. № 507/2015 г. на І т. о. (за въпросите по т. 1) и ППВС № 17/63 г. (за въпроса по т. 2).
Касаторът-застраховател заявява бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в депозираните по делото отговори, съответно – от 29.10.2018 г. (на ЗД „Б.“ АД) и от 05.12.2018 г. (на ищците Н. А. А., И. П. А., М. И. П., С. И. П., Г. И. П. и Р. И. П.).
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на П. И. П., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие от 03.09.2015 г., а именно: наличие на сключена с „Б.” АД застраховка „Гражданска отговорност” за причинилия произшествието л. а. „БМВ 530d“ с ДК [рег.номер на МПС] ; извършено противоправно деяние от страна на застрахования делинквент-водач на лекия автомобил, изразяващо се в нарушение на правилата за движение (чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДВП); вредоносен резултат (претърпени неимуществени вреди от ищците – страдания от смъртта на починалото при произшествието лице); причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат. По отношение извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца е съобразена влязлата в сила присъда № 62 от 15.06.2016 г. по нохд № 1019/2016 г. на Пловдивски окръжен съд.
Въззивната инстанция не е споделила обаче приетото от първостепенния съд наличие на съпричиняване от страна на починалата П. П.. След обстоен анализ на заключенията на допуснатите две комплексни експертизи (съдебномедицинска и автотехническа), решаващият състав е приел, че не е установено по категоричен начин, че при поставянето на предпазен колан крайният вредоносен резултат би бил предотвратен. За недоказано е счел и твърдението, че починалото лице е знаело, че водачът на автомобила е неправоспособен.
Съобразявайки задължителните указания в ППВС № 4/68 г. и отчитайки специфичните за случая обстоятелства – възрастта и общественото положение на починалата, връзката между нея и всеки от ищците и конкретното психоемоционално състояние на всеки от тях след смъртта й, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че справедливо обезщетение за родителите е сумата 150 000 лв. По отношение обаче на ищеца Н. А. А., с когото починалата е живеела на съпружески начала, въззивният съд е приел, че поради краткия период на съжителство (четири години), обезщетението следва да е в размер на сумата 80 000 лв., а не на определената от първостепенния съд сума 150 000 лв. С оглед на това и предвид приетата липса на съпричиняване, след частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение, исковете са уважени съответно: на ищеца И. П. А. (баща на починалата), на лично основание – за сумата 150 000 лв.; на ищците И. П. А., М. И. П., С. И. П., Г. И. П. и Р. И. П., като наследници на починалата в хода на процеса ищца П. С. А. (майка на починалата П. П.) – за сумата 30 000 лв. и на ищеца Н. А. А. – за сумата 80 000 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Множеството поставени от касатора Н. А. А. въпроси се свеждат всъщност до това кои са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; дали лимитът на отговорност на застрахователите е част от тях и дали при определяне на дължимото на ищеца обезщетение тези критерии са съобразени.
Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че отговорът на същите е относим към правилността на обжалвания акт. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните в жалбите на страните оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите от първата инстанция за релевантни за случая обстоятелства.
Що се отнася до конкретната икономическа обстановка в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, твърдението на касатора, че не са взети предвид при определяне на неговото обезщетение, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на акта, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата, съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите от страна на въззивния съд не означава, че те са игнорирани, а че решаващият състав е възприел всички посочени от първостепенния съд като релевантни за случая обстоятелства, но е направил различни изводи във връзка с тях – преценка, чиято правилност е извън предмета на настоящото производство.
С оглед изложеното, следва да се счете, че поставените от касатора Н. А. А. въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това не подлежи на обсъждане и наличието на заявените за тях конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите, поставени от касатора ЗД „Б.“ АД. Начинът, по който са формулирани въпросите по т. 1, сочи, че отговорът на същите предполага проверка на правилността на изводите на въззивния съд, т. е. дали определените обезщетения за неимуществени вреди са в съответствие със закона и задължителната съдебна практика. Що се отнася до въпроса по т. 2, в действителност такъв липсва – касаторът е посочил абстрактно „за прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ГПК“, без обаче да свърже приложението на тази норма с конкретния случай.
Ето защо, по отношение на тези въпроси също не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва необходимостта от преценка на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Доколкото е заявено само бланкетно, чрез посочване на законовия текст и без излагане на конкретни аргументи, не следва да бъде обсъждано и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че и двете касационни жалби не следва да бъдат допуснати до разглеждане.
При този изход на делото на касаторите не се дължи присъждане на разноски. Такива следва да бъдат присъдени само на ответниците по касационната жалба на ЗД „Б.“ АД – И. П. А., М. И. П., С. И. П., Г. И. П. и Р. И. П.. От представените по делото доказателства – 5 броя фактури от 04.12.2018 г. и фискални бонове към тях от същата дата се установява, че посочените лица са заплатили адвокатски възнаграждения за настоящото производство в размер съответно: ответникът И. П. А. е заплатил сумата 2000 лв. (с ДДС), а всеки от останалите четирима ответници – по 500 лв. (с ДДС). Доколкото тези възнаграждения са в размери под установения в чл. 7, ал. 2, т. 4 и 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер, неоснователно е направеното от касатора-застраховател възражение за прекомерност на същите.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 235 от 27.07.2018 г. по в. т. д. № 286/2018 г. на Пловдивски апелативен съд..
ОСЪЖДА ЗД „Б.“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати разноски за настоящото производство, съответно:
На И. П. А. от [населено място], [улица] – сумата 2000 (две хиляди) лева;
На М. И. П. от [населено място], [улица]- сумата 500 (петстотин) лева;
На С. И. П. от [населено място] гора, [улица] – сумата 500 (петстотин) лева;
На Г. И. П. от [населено място], [улица] – сумата 500 (петстотин) лева;
На Р. И. П. от [населено място], [улица] – сумата 500 (петстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: