4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 608
София, 08.08.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 142/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д. в качеството му на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № V-153 от 23.11.2010 г. по гр.д.№ 1597/2010 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 575 от 10.06.2010 г. по гр.д.№ 5051/2009 г. на Бургаския районен съд в частта, с която са уважени предявените от С. И. Т., В. М. Т. и Х. Й. Б. срещу касатора искове по чл.236, ал.2 ЗЗД общо за сумата 54 124 лв.
Касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 281, т 3 ГПК за отмяна на въззивното решение като неправилно.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК достъпът на въззивното решение до касационен контрол е обосновано с критерия за селекция, визиран в чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставя въпроса за тълкуването на чл.266, ал.3 ГПК за възможността да се събират гласни доказателства от въззивния съд, които са поискани с отговора по чл.133 ГПК и допуснати с доклада по чл.140 ГПК, с доклада по чл.267 ГПК е констатирано процесуалното нарушение на първия съд да откаже разпита им, а след това въззивната инстанция повторила същото нарушение, като отказала да цени показанията им.
Ответниците по касация С. И. Т., В. М. Т. и Х. Й. Б. чрез процесуалния си представител оспорват допустимостта на касационно обжалване по съображения, изложени в писмения отговор, съдържащ искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна в процеса страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е редовна, а с оглед изложението към нея и предвид данните по делото, настоящият състав приема следното:
Предмет на делото е предявен срещу касатора иск по чл.236, ал.2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползването на недвижимия имот, отдаден под наем с договор от 22.10.2002 г. на гражданското дружество „Й.-Ж.”, в който единият от двамата съдружници е настоящия касатор и ответник по иска. В исковата молба е твърдяно, че наемният договорът е прекратен по реда на чл.238 ЗЗД и поради отказа да се освободи имота, ищците са предявили иск по чл.233 ЗЗД. С влязло в сила решение двамата съдружници са били осъдени да предадат държането на наемодателите, които били въведени в имота от ЧИС с протокол от 30.04.2009 г.
В отговора по чл.131 ГПК касаторът оспорил пасивната си легитимация, като заявил, че е прекратил участието си в гражданското дружество преди да изтече срока на наемния договор и следователно преди влизане на решението по чл.233 ЗЗД в сила. С подписването на протокола от 02.09.2004 г., с което двамата съдружници прекратили гражданското дружество, държател на имота останал само втория съдружник. Приложил е като доказателство този протокол и е поискал допускането на двама свидетели за установяване във времето на фактическото му отношение към имота.
С доклада си по чл.140 ГПК районният съд допуснал исканите свидетели, като с протоколно определение отказал да разпита доведените в изпълнение на определението му по чл.140 ГПК свидетели по съображения, че се иска установяването на факти, които са били предмет на делото, приключило с влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.233 ЗЗД, а освен това били недопустими поради забраната да се установяват договори на стойност над 50 000 лв. със свидетелски показания.
Първоинстанционният съд уважил иска, като се позовал на влязлото в сила решение и на протокола за въвод във владение на имота, в който е посочено, че негов държател е гражданското дружество, както и на разпоредбата на чл.360 ЗЗД, според която действията на единия съдружник обвързват и останалите, ако те не са се противопоставили.
Въззивният съд посочил в доклада си по чл.276 ГПК, че за установяването на фактическото ползване на имота са допустими гласни доказателства, които незаконосъобразно първата инстанция след като ги допуснала, е отказала да ги събере по съображения, че същите са недопустими. Допуснат до разпит от въззивната инстанция, вторият съдружник заявил, че неговата лична фирма е продължила да ползва имота след прекратяване на гражданското дружество от края на 2004 г., съответно до изпълнение на съдебното решение чрез извършения въвод.
С решението си въззивният съд потвърдил осъдителното решение на първата инстанция, като се позовал на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.233 ЗЗД и на забраната за пререшаване на въпросите, решени в това производство. В тази връзка е изтъкнато, че възражението на ответника, че не е ползвал имотите през процесния имот е преклудирано с приключване на предходния съдебен спор, а освен това постановеният по него съдебен акт е създадена СПН между страните по висящото производство, участвали и в него по въпроса: кой е осъществявал държането на магазините към датата на влизане на решението в сила и с оглед правилото на чл.299 ГПК е недопустимо същият спор да се пререшава отново.
Настоящият състав намира, че така формулираният от касатора въпрос не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като по същество се касае до довод за неправилност на обжалвания съдебен акт, наведен от него поради отказа на въззивния съд да обсъди допуснати по реда на чл.266, ал.3 ГПК гласни доказателства. Освен че този въпрос е относим към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, доводът е и неоснователен, тъй като въззивният съд е постановил решението си в съответствие с постоянната съдебна практика, според която ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения срещу иска, тъй като непредявените такива се преклудират от силата на присъдено нещо на решението и е недопустимо противопоставянето им в последващ процес между същите страни относно факт, по който е формирана СПН. Според разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, отменителните основания по чл.281, т.3 ГПК не са тъждествени с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК и не могат да се слушат в производството по селектиране на касационната жалба.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва са се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 1 800 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-153 от 23.11.2010 г. по гр.д.№ 1597/2010 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. С. Д., едноличен търговец с фирма „Д.” да заплати на С. И. Т., В. М. Т. и Х. Й. Б. разноски за касационната инстанция в размер на 1 800 лв.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: