5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 609
София, 07.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 7361 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Б. Д. с адрес за призоваване в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. П., против въззивното решение № 4993 от 28 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 5548 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № ІІ-62-№26 от 14 февруари 2013 г., постановено по гр.д. № 37280 по описа на районния съд в гр. София за 2012 г. за отхвърляне исковете на Д. П. [фирма] да му заплати на основание чл. 245 КТ сумата от 1477,16 лева и на основание чл. 221 КТ сумата от 10000 лева, и в полза на дружеството са присъдени разноски.
В касационната жалба се сочи връчването на първоинстанционното решение на ищеца без подпис на съдията и така е без реквизитите по чл. 236 ГПК, поради което решението е нищожно, а положеният евентуално в последствие подпис не би могъл да санира произнесеното решение в съдебната зала, а проектът на решение не може да бъде връчван, респективно – да бъде обжалван отделно, а и страните не могат да са наясно дали връченият им проект е идентичен с постановения акт. Сочи се, че представения касов ордер за заплащане на възнаграждение е оспорен от касатора, подписът върху него е на касатора, но в останалите му части документът е изпълнен с различна химикална паста, представеният оригинал и копието по делото не са идентични, поради което документът е негоден за доказателство и в тежест на дружеството е да докаже, че положеният подпис на касатора е направен при предварително посочени размер, основание и данни на страните досежно плащането. Прави се извод, че след като касаторът е осигуряван на 715 лева, при липса на реално осчетоводяване на плащанията при оспорените от дружеството размери на претенциите на касатора, не съществува възможност сумата по ордера да е изплатена на основание трудово възнаграждение, а още по-малко авансово. Твърди се, че оставането без работа на касатора може да се доказва с всички доказателствени средства, след като не е изготвен доклад по чл. 146 ГПК. Поддържа се възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът П. [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. В частта й по иска по чл. 245 КТ за заплащане на 1477,16 лева тя следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като на касационно обжалване не подлежат решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева за граждански дела.
С решението си съдът не приема възражението за нищожност на първоинстанционния акт поради неподписването му от съдията, тъй като предоставеният за ползване на страните съдебен акт винаги е без подписите на секретар и съдия, а съдържащия се в делото такъв е този, който се атакува, и е надлежно подписан. За частта на решението, която подлежи на обжалване (по иска по чл. 221, ал. 1 КТ), е прието за недоказано от страна на ищеца, че до сключването на трудов договор с друг професионален футболен клуб, няма сключен трудов договор с друг работодател.
К. съд приема, че първият и последният от въпросите, поставени от касатора, не обуславят допускането на касационното обжалване. Вторият и третият правен въпрос са поставени по разрешения на въззивния съд, дадени във връзка с частта на решението по иска по чл. 245 КТ, което не подлежи на касационно обжалване, поради което касационният съд не дължи отговор по тях.
Касаторът пита връченият на страните в съдебно заседание протокол с решението на съда, който не съдържа подпис на съдията докладчик (аргумент от чл. 236, ал. 3 ГПК) нищожно ли е. Явно касаторът има предвид нищожно ли е в този случай съдебното решение, обективирано в протокола, предоставен на страните. Касаторът основава искането си на обстоятелството, че съдебното решение на първоинстанционния съд е инкорпорирано в съдебния протокол от последното открито съдебно заседание по делото, като препис от този протокол е връчен на страните още в съдебното заседание. В. съд по наведения пред него довод за нищожност приема, че обжалваният акт – този, който се намира по делото, е надлежно подписан. Противоречието с практиката на ВКС касаторът открива в решение № 529 по гр.д. № 1949/2009г., ІV г.о., в което обаче не е дадено каквото и да е разрешение за това дали преписът от решението, постановено по делото, следва да бъде предоставен на страните с оригинални подписи на съдебния състав. Случаят, разгледан в соченото решение на ВКС е съвсем различен – по делото е бил приложен надлежно подписан съдебен акт, а към молбата за отмяна е приложено копие от проект за решение, взето от интернет страницата на съда, с противен резултат от този в решението по делото. Тъй като приложеното по първоинстанционното дело решение, обективирано в протокол от съдебно заседание е подписано, не се открива противоречие със задължителна съдебна практика, не се обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и не се поставя въпросът за това какъв следва да бъде преписът от решението на съда, предоставян на страните по спора, за касационния съд в настоящия му състав не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този кръг проблеми.
Другият правен въпрос, който следва да бъде преценен в настоящото производство, е въпросът единствено трудовата книжка ли е годно доказателство, че служителят не е започнал работа по друго трудово правоотношение след уволнението, когато обстоятелството не се оспорва от противната страна. Този въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като в отговора на исковата молба претенцията за заплащане на обезщетение по реда на чл. 221, ал. 1 КТ е оспорена. В производството пред съда изобщо не се е развило доказване по тази претенция, а в обжалваното решение съдът е констатирал, че не е изпълнена доказателствената задача на ищеца да установи липсата на сключен договор с друг работодател в процесния период, като е посочил, че не е представена трудова книжка. Макар принципно да е поддържано в съдебната практика, че оставането без работа може да се доказва и с други доказателствени средства, основният извод на съда е друг – ищецът не е установил оставането си без работа. Във връзка с този извод правен въпрос не се поставя, поради което касационното обжалване не може да се допусне на въззивното решение и по този иск.
В касационната жалба се съдържа и жалба срещу решението в частта му за разноските. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК.
Поддържа се, че не е съобразено своевременно стореното възражение за прекомерност на разноските. Частният жалбоподател коментира противоречието на § 2 от Наредба № 1/2004 г. с ГПК и Закона за адвокатурата.
С решението си в обжалваната му част съдът е определил жалбоподателят да заплати на дружеството сумата от 1500 лева направени разноски по договор за правна защита и съдействие. Според представения в съдебното заседание списък за разноските и договора за правна защита и съдействие, за защитата във въззивното производство дружеството е заплатило 1500 лева.
Съгласно приложимата редакция на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за защита по трудови дела (с изключение на делата за отмяна на уволнение и възстановяване на работа) възнаграждението за адвокатската услуга е от 150 лева. В процесния случай въззивното производство се е развило в едно съдебно заседание, ответното дружество е било само представлявано в съдебното заседание от адвокат, без да са представени отговор на въззивната жалба или писмени бележки, делото във въззивната му фаза не се е отличавало с фактическа и правна сложност, поради което заплатеното възнаграждение за адвокат е прекомерно, и следва да бъде намалено до предвидения в наредбата размер.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4993 от 28 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 5548 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № ІІ-62-№26 от 14 февруари 2013 г., постановено по гр.д. № 37280 по описа на районния съд в гр. София за 2012 г. за отхвърляне иска на Т. Б. Д. от [населено място] против П. [фирма] за заплащане на основание чл. 221 КТ сумата от 10000 лева.
НАМАЛЯВА присъденото с решение № 4993 от 28 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 5548 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в полза на П. [фирма] възнаграждение за адвокат на 150,00 (сто и петдесет) лева.
В тази част определението не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Т. Б. Д. против решение № 4993 от 28 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 5548 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № ІІ-62-№26 от 14 февруари 2013 г., постановено по гр.д. № 37280 по описа на районния съд в [населено място] за 2012 г. за отхвърляне иска на Т. Б. Д. от [населено място] против П. [фирма] за заплащане на основание чл. 245 КТ сумата от 1477,16 лева.
В тази част определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от получаването на препис от него с частна жалба пред друг тричленен състав на гражданската колегия на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: