8
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 61
С., 12.01.2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 5135/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. Д. и Р. П. П. чрез пълномощник адв. П. И. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 1026 от 18.05.2015г. по в. гр. дело № 3907/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 325 от 20.01.2011г. по гр. дело № 4839/2007г. на Софийски градски съд в частта, с която на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД са унищожени сделките за покупко-продажба осъществени с нотариални актове № 15/26.10.2006г. по описа на нотариус С. М. и № 189/06.06.2006г. по описа на нотариус Б. Н. и на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) са отменени нотариалните актове и вместо това въззивният съд е прогласил недействителността спрямо В. В. Г. на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД на договори за покупко – продажби сключени от името на Вяра Н. Н. от Д. А. С. без надлежно учредена представителна власт за сключване на сделките съдържащи се съответно в нотариални актове № 15/26.10.2006г. по описа на нотариус С. М. и № 189/06.06.2006г. по описа на нотариус Б. Н. за апартамент в [населено място], [улица], ет. 3, с площ 102.74 кв. м при посочени граници, ведно с избено и таванско помещение и 4,21 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж и апартамент на пети етаж в [населено място], [улица], със застроена площ 88.85 кв. м при посочени граници, ведно с таванско помещение и 3,340% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят процесуалноправните въпроси за приложението на принципа на диспозитивното начало във въззивното прозиводство; дали правният интерес от търсената с иска защита като абсолютна положителна процесуална предпоставка следва да съществува през цялото разглеждане на спора и възможно ли е първоначалната липса на правен интерес при предявяването на иска да бъде преодоляна в хода на производството при настъпване на обстоятелства пораждащи го на по-късен етап; дали всеки един наследник на починалата страна по правна сделка има правен интерес и е процесуално легитимиран да води иск за унищожаване в пълен обем или само до размера на частта му от наследството; по приложението на чл. 294, ал. 1 ГПК относно изпълнение на указанията на касационната инстанция по приложението и тълкуването на закона, които са задължителни за съда, на който е върнато делото и длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора, включително и тези изложени в писмените бележки, а също така длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни и материалноправните въпроси за материалноправната легитимация на наследниците на починалата страна по дадена сделка да поискат унищожаването й съобразно обема на правата им в наследствената маса; следва ли иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за прогласяване на относителна недействителност на даден договор, с който се прехвърлят вещни права върху недвижим имот да бъде уважен единствено за частта от правото на собственост, наследствена на ищеца или независимо от квотата му в наследствената маса този иск следва да бъде уважен за целия договор. Жалбоподателите поддържат, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в противоречие с представена съдебна практика на Върховния касационен съд, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът В. В. Г. чрез пълномощник М. Б. Софийска адвокатска колегия в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените въпрос с обжалваното решение са разрешени съобразно задължителната съдебна практика на ВКС. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението процесуалноправни и материалноправни въпроси с обжалваното решение не са разрешени в противоречие с представената от жалбоподателите съдебна практика на ВКС.
По процесуалноправните въпроси.
Жалбоподателите поставят въпроса за допустимост на въззивното решение с твърдение, че въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало предвиден в разпоредбата на чл. 6 ГПК – да даде защита и съдействие в рамките на предмета на делото определен от ищеца. Поддържа се, че с исковата молба е поискано унищожаване на упълномощителните сделки и на сключените от наследодателката на ищеца въз основа на унищожаемите пълномощни два договора за покупко-продажба на двата недвижими имота, а с обжалваното решение, съдът е обявил за относително недействителни на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД процесните договори за продажба. Поставен е и въпроса за наличието на правния интерес от търсената защита като абсолютна положителна процесуална предпоставка, която следва да съществува през цялото разглеждане на спора и в тази връзка въпроса по приложението на чл. чл. 294, ал. 1 ГПК относно изпълнение на указанията на касационната инстанция по приложението и тълкуването на закона, както и въпроса дали съдът е длъжен да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора и да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни.
По поставените въпроси жалбоподателите представят съдебна практика, според която произнасянето по непредявен иск води до недопустимост на постановеното решение (чл. 293, ал. 4 вр. Чл. 270, ал. 3 ГПК), като предмет на спора е твърдяното от ищеца субективно право или правоотношение, което се индивидуализира чрез основанието (наведения в исковата молба фактически състав) и заявения петитум (по арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК), чиято защита търси ищеца, и по която следва да се произнесе съда (решение по търг. дело № 345/2010г., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК) В този смисъл и решение по гр. дело № 211/93г. ВС – съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца.
Представените решения по гр. дело № 3417/2013г., второ г. о., ВКС и гр. дело № 1315/2010г., четвърто г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, дават отговор на въпроса по приложението на 294, ал. 1 ГПК. Прието е, че указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане.
С решенията по гр. дело № 761/2010г., четвърто г. о., ВКС и гр. дело № 1857/2010г., четвърто г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на решението доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.
По поставените правни въпроси въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика.
С обжалваното решение съдът не се е произнесъл по непредявен иск, а само е определил точната правната квалификация на спорното право. Квалификацията на спорното материално право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него приложима правна норма. Когато съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на съда е определена точно. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон, поради което въззивният съд следва сам да определи точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на спора. В този смисъл е задължителна съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, установена с решения по гр. дело № 6629/2013г., четвърто г. о. и гр. дело № 1209/2013г., четвърто г. о.
Представената съдебна практика относно произнасянето по непредявен иск се явява ирелевантна и не обосновава основание за допускане на касационно обжалване.
В. съд е действал в рамките на правомощията си сам да определи естество на заявеното правото и го квалифицира съобразно приложимата към основанието и петитума материалноправна норма.
По въпроса на наличието на правен интерес от търсената защита като абсолютна положителна процесуална предпоставка, която следва да съществува през цялото разглеждане на спора и в тази връзка въпроса по приложението на чл. чл. 294, ал. 1 ГПК относно изпълнение на указанията на касационната инстанция по приложението и тълкуването на закона, приетото с обжалваното решение не влиза в противоречие със съдебната практика по чл. 294, ал. 1 ГПК.
В. съд е изпълнил точно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК – в мотивите са обсъдени и изрично посочени указанията на касационния съд дадени с отменителното решение при първото касационно разглеждане на делото и с оглед на така дадените указания, съдът е разгледал процесуалните предпоставки за допустимостта на претенциите на ищеца, при наличие на данни й за друг наследник на праводателката на ищеца от по-близък ред на наследяване, изключващ правата на ищеца към момента на сезирането на първоинстанционния съд с исковата молба.
Прието е, че към момента на сезирането на съда с исковата молба ищецът В. Г., според удостоверение за наследници, се явява син на починалата П. К., сестра на Н. К. – починала, която е майка на прехвърлителката Вяра Н. – починала на 21.07.2007г. Към датата на смъртта на прехвърлителката единствен наследник на Вяра Н. (разведена без деца) е била сестра и Ц. Н. К., за която не е бил издаден акт за раждане. След проведено производство по чл. 436 ГПК (отм.), същата е установила статута си на наследник с липсващия документ за гражданско състояние.
При тези обстоятелства от правна страна съдът е приел, че към момента на сезиране на съда с исковата молба Ц. К., като жива сестра на Вяра Н., изключва възникването на наследствено правоотношение с по-далечните роднини по серебрена линия (сестра по право на заместване на възходяща на наследяваното лице). Призованата да наследи Вяра Н. – Ц. К. е направила отказ от наследството на Вяра Н. със заявление, вписано под № 164/21.03.2013г. и на основание чл. 53 ЗН частта на отказалия се наследник уголемява от момента на отказа дяловете на другите наследници от същия ред. Тъй като в случая такива липсват е прието, че отказът от наследство направено от К. обосновава призоваването на наследници от следващия ред, в който попада ищецът. Все в отговор на дадените от Върховния касационен съд указания при първата касация, въззивният съд е посочил, че моментът в който направеният от К. отказ от наследство произвежда действие, следхожда както постановяването на първоинстанционното решение, така и предявяването на исковете от В. Г.. В тази връзка е прието, че процесът се нормира от разпоредбите на отменения ГПК и въззивният съд действа на пълен въззивен принцип, поради което следва да зачете новонастъпилите в процеса обстоятелства и да съобрази техните последици. Такова обстоятелство е отказът на Ц. К. от наследството на Вяра Н., което съдът е приел, че не може да бъде игнорирано, въпреки настъпването му във въззивното производство, а то легитимира качеството на ищеца на единствен наследник на Вяра Н. и обосновава наличието на правен интерес от водения процес.
Този извод не влиза в противоречие с представената съдебна практика по приложението на чл. 235 ГПК и е съобразен със задължителната съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК установена с решение по гр. дело № 20/2013г., второ г. о. и решение по гр. дело № 984/2010г., трето г. о., според която решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, когато те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед на материалноправното положение към приключване на устните състезания, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, респ. чл. 188, ал. 3 ГПК /отм/, а не в деня на предявяването на иска.
Преценката за процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца. Ищецът е доказал правото си на иск пред въззивния съд, който не може да игнорира новонастъпилите факти, още повече, че твърдения за липса на правния интерес у ищеца от водене на делото не са били навеждани и обсъждани в решенията, които при разглеждане на делото от касационния съд по първата касация са били отменени.
Мотивите на обжалваното решение са съобразени и не влизат в противоречие с представената от жалбоподателите съдебна практика по приложението на 235 ГПК и чл. 12 ГПК – въззивният съд е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, обсъдил е всички доказателства и доводи на страните, преценил е всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, извел е собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В този вид мотивите са съобразени с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК ВКС.
Предвид изложеното поставените процесуалноправни въпроси не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По материалноправните въпроси.
М. въпроси касаят материалноправната легитимация на ищеца като наследник на починалата страна по оспорените договори да иска унищожаване на сделките с твърдение, че правата му върху прехвърлените имоти са до размер на наследствената част на ищеца, която според жалбоподателите възлиза на 1/6 идеална част.
Представеното решение по гр. дело № 3824/2008г., второ г. о., ВКС, касае приложението на ТР № 30/81г. ОСГК и дава отговор на въпроса за неделимостта на задължението, поето към повече от едно лице – прехвърлител при алеаторен договор за издръжка и гледане и възможността някой от прехвърлителите при условията на активна солидарност да иска разваляне на договора за неизпълнение й по отношение на другия прехвърлител. Решението няма отношение към въпрос, поради което не съставлява съдебна практика, с която приетото в обжалваното решение влиза в противоречие.
М. легитимация на ищеца след смъртта на прехвърлителката се извежда от наследственото правоприемство. Като единствен наследник на починалата страна по оспорените договори, ищецът е носител на потестативното право да иска унищожаване на сделките, респ. носител и на субективното права да иска обявяване на недействителността им. Правата му от наследството на починалата прехвърлителката върху двата недвижими имота по оспорените договори за покупко-продажба са в пълен обем, поради което й с обжалваното решение договорите са обявени за недействителни изцяло.
Предвид изложеното не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на материалноправните въпроси.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите ще следва да заплатят съдебни разноски на другата страна за касационното производство в размер на 3600 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и списък за разноски по чл. 80 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1026 от 18.05.2015г. по в. гр. дело № 3907/2013г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. В. Д. и Р. П. П. да заплатят на В. В. Г. съдебни разноски за касационното производство в размер на 3600 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ