3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
гр. София, 31.01.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1720 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. А. М., [населено място], срещу решение № 69 от 26.02.2018г. по в.т.д. № 751 / 2018г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК на 24.10.2017г. по т.д. № 36 / 2017г. на Окръжен съд – Пловдив. С последнотто е признато за установено, че жалбоподателят дължи на П. Н. Н., [населено място], сумата от 50 000 лева на основание запис на заповед, издаден на 17.05.2007г., ведно със законната лихва, считано от 13.07.2016г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че в противоречие на постановената практика на ВКС, ищецът П. Н. не е провел пълно и главно доказване на твърдението си за наличие на каузално правоотношение между страните, по повод на което да е издадена процесната запис на заповед. Касаторът претендира разноски по делото за трите инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, П. Н. Н., [населено място], в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно сочи доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което се уважава установителния иск, апелативният съд е заключил, че претенцията на ищеца се основава на редовен от външна страна документ, материализиращ изявление на ответника Г. М. за поетото от него задължение да плати по запис на заповед сумата от 50 000 лева на П. Н.. След обсъждане на представения запис на заповед е установил, че същият е издаден на 17.05.2007г. за сумата 50 000 лева, с падеж 15.11.2015г. Като негов издател е посочен Г. М.. Върху записа има отбелязано и предявяване за плащане на 23.11.2015г., за което издателят се е подписал. От кредитираното заключение на вещото лице М. Саханджиев е установено, че подписите от името на Г. М. върху процесния запис на заповед са изпълнени от същия. В документа се съдържа и изрично изписване на наименование „запис на заповед”, както и изявлението „неотменимо и безусловно се задължавам при предявяването на тази заповед да платя на П. Н. 50 000 лева.” Съдът е приел, че ищецът в допълнителната искова молба изрично е заявил, че не въвежда каузално правоотношение, с оглед на което да е бил издаден записа на заповед, макар че първоначално в исковата молба е изложил факти, свързани с издаването му, като ответникът също не твърди наличие на каузално правоотношение.
В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на следните правни въпроси: „1/ При положение, че ищецът в производството по иск по чл. 422 ГПК, основавайки исковата си претенция на запис на заповед, и сочейки наличие на каузално правоотношение между страните, следва ли да проведе пълно и главно доказване на самото каузално правоотношение или е достатъчно само да се позовава на наличието на такова правоотношение?; 2/ Следва ли съдът при наведени твърдения от ищеца за наличие на каузално правоотношение между страните, уважавайки иска, да се произнася изрично в мотивите на постановения съдебен акт, дали приема за доказано, че твърдяното каузално правоотношение е валидно възникнало и съществува между ищеца и ответника, или е достатъчно само да се позовава на редовността на ценната книга от външна страна?” Касаторът се позовава и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираните от касатора правни въпроси не отговарят на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Основателността на исковата претенция е аргументирана с наличието на редовен от външна страна запис на заповед, като е прието, че нито една от страните, включително ищецът, не въвежда наличие на конкретно каузално правоотношение между страните, по повод или във връзка с което да се твърди да е издадена ценната книга. С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК безпредметно е обсъждането на допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въпреки това, следва да се отбележи, че в хипотезата, в която ищецът е разкрил в исковата молба каузалното правоотношение, във връзка или по повод на което е издаден записа на заповед, но ответникът не е направил релативно възражение, съгласно даденото в т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение, неправилно интерпретирано от касатора, ищецът не дължи доказването му. Според посоченото тълкувателно решение, при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника (непосочване на конкретната причина, поради която същият е издал ценната книга), ищецът не е длъжен, нито да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, нито да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната по см. на чл.130 ЗСВ практика на ВКС и цитирането на актове по чл.290 ГПК, които противоречат на нея, не може да обуслови наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С цитираното тълкувателно решение се преодолява противоречива практика на ВКС по чл.292 ГПК и се дава задължително по чл.130 ЗСВ за органите на съдебната власт, вкл. за съставите на ВКС, тълкуване, поради което направеното от жалбоподателя позоваване на практика по чл.290 ГПК, постановена преди тълкувателното решение, и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е неоснователно.
С оглед горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Въпреки изхода на спора, на ответника по касацията не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като липсват доказателства такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 69 от 26.02.2018г. по в.т.д. № 751 / 2018г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.