6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
гр. София, 31.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 4889/2019 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 24051/09.08.2019 г. на Д. С. М. и Ц. С. Г., подадена чрез адвокат М. К., срещу въззивно определение № 1440/15.07.2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1129/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 233/20.03.2019 г., постановено по гр.д. № 603/2017 г. на Карловския районен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове.
В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателите поддържат, че инициираното от тях производство не е насочено към пререшаване на правен спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение по смисъла на чл. 299 ГПК. Посочили са, че цитираните от предходните съдебни инстанции решения нямат за предмет нищожността на оспорвания договор за покупко-продажба, поради което не е налице идентичност на споровете и не е налице процесуална пречка за разглеждането на делото по същество. Доказването на нищожността на процесния договор обосновавало възможността им да търсят отмяна на предходните съдебни решения, поради което за тях е налице правен интерес от водене на настоящето дело. Искането е за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждането му по същество.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли при направено изрично възражение от ответника за недопустимост на предявения иск, съдът да проведе цялото съдебно дирене, натоварвайки ищеца с такси и разноски и при обявяването на делото за изяснено от фактическа и правна страна вместо решение по същество да постанови недопустимост на иска поради липса на правен интерес?“; 2/ „От какви критерии съдът следва да изходи, за да приеме, че е налице идентичност между заведено дело с вече приключило производство между същите страни и за същия имот, който е предмет на двете дела с оглед спазване на принципа на непререшаемост?“; 3/ “Може ли да се приеме, че едно лице е лишено от правен интерес от завеждане на иск по отношение на имот, към който това лице претендира, че му е отнета собствеността на основание нищожен акт за собственост, непораждащ правни последици?“ Твърдят и очевидна неправилност на обжалваното определение, доколкото същото е постановено при несъобразяване на представените по делото доказателства, водещи до единствения възможен извод, че те са собственици на имота, предмет на оспорвания договор за покупко-продажба, с което се обуславя и правният им интерес от водене на делото.
Ответната страна „САЛИНА 94“ ООД, в писмен отговор, подаден от адвокат М. Г., изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноските, сторени в настоящето производство.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7, ал. 2 ЗОС, предявен от настоящите жалбоподатели срещу „САЛИНА 94“ ООД, въззивният съд е счел, че предявеният иск е недопустим като лишен от правен интерес. Установил, че с влязло в сила решение № 413/24.11.2014 г., постановено по гр.д. № 235/2013 г. на Районен съд – Карлово, е признато за установено по предявен от „САЛИНА 94“ ООД срещу Д. С. М. и Ц. С. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че последните не са собственици на поземлен имот с площ 402,33 кв.м., съставляващ част от имот 2467 по кадастрален план на [населено място] от 1966 г., а понастоящем – част от поземлен имот с идентификатор 36498.504.2511 по кадастралната карта на [населено място]. С така постановеното и влязло в сила съдебно решение е отречено със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ищците в настоящето производство върху претендираните части от процесния имот. Предвид липсата на право на собственост, въззивният съд е счел, че за ищците липсва и правен интерес от предявяване на настоящия иск за нищожност на процесния договор за покупко-продажба. Съдът посочил, че правен интерес от предявения иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за ищците, които не са страна по договора, би възникнал единствено с оглед защита на притежавани от тях права върху имота. Доколкото такива права са им отречени със сила на пресъдено нещо, предявеният иск е недопустим и производството по него подлежи на прекратяване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Първият поставен въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното определение. Същият е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК: Определение № 447/24.09.2010 г. по ч.гр.д. № 416/2010 г. на ВКС, III г.о. и Определение № 625/18.12.2013г. по ч.гр.д. № 7304/2013г. на ВКС, I г.о., в която е посочено, че ако преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и обсъждането на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл. 130 ГПК преди това. На посоченото основание съдът може да прекрати производството по делото, когато искът е изначално недопустим, но не и когато преценката за допустимостта му зависи от установяването на твърдените в молбата факти на база на ангажирани по делото доказателства. Разпоредбата на чл. 130 ГПК предвижда констатиране недопустимостта на иска на етап проверка на исковата молба, но не изключва възможността тази констатация да се направи в по-късен момент от развитието на производството, като израз на служебното начало в процеса. Доколкото обжалваният акт не се отклонява от установената практика, а не се налага нейното изменение поради неправилността й, то не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Липсват основания за допускане касационно обжалване и по въпроса „От какви критерии съдът следва да изходи, за да приеме, че е налице идентичност между заведено дело с вече приключило производство между същите страни и за същия имот, който е предмет на двете дела с оглед спазване на принципа на непререшаемост?“. По приложението на чл. 299 ГПК е налице константна практика на ВКС, съобразена от въззивната инстанция, според която забраната за пререшаемост / чл. 299 ГПК / е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици./в този смисъл и т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г- по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая, в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо е установено, че ищците по настоящия иск не са собственици на процесния имот, поради което за тях липсва правен интерес от предявяване на иск за установяване нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, по който не са страна.
Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване и по третия поставен въпрос. По отношение на него е налице задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр.д. № 1604/2011 г. на ВКС, ІV г.о. В него е прието, че съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. За ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на процесния имот, макар и да не е страна по договора. Процесуално легитимиран да предяви иск за нищожност на договора и признат от закона правен интерес да стори това има собственикът на имота. Поради това, когато лице, на което със сила на присъдено нещо е отречено правото на собственост върху имота, предмет на договора за покупко-продажба, чиято нищожност се иска, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК и при липса на признат от закона правен интерес, е недопустим. В този смисъл обжалваното определение не се отклонява от възприетото правно разрешение, а практиката по поставения въпрос е правилна и не се нуждае от осъвременяване.
Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от жалбоподателите с доводи за необоснованост на определението, поради необсъждане и несъобразяване на представените по делото доказателства. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на преценка във фазата по селекция на частни касационни жалби. Същевременно при служебно извършена проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното определение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения определението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото на жалбоподателите разноски не се следват, но същите следва да заплатят на ответника по жалбата сторените и надлежно удостоверени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, съставна III г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1440/15.07.2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1129/2019 г. на Пловдивския окръжен съд
ОСЪЖДА Д. С. М. и Ц. С. Г. да заплатят на „САЛИНА 94“ ООД, ЕИК[ЕИК] направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: