5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 610
София, 11.12.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. N 5127/2013 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
А. И. Т. е подал в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК частна касационна жалба срещу определение № 1887 от 27.06.2013 г. по в. ч. гр. д. № 1711/2013 г. на Варненския окръжен съд с искане то да бъде обезсилено като недопустимо, или отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Представя съдебна практика.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
А. Ив. Т. е предявил иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК за установяване неистинност на документ – картон обр. 6, въз основа на който с решение № 2-160 от 03.04.2013 г. Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия /Комисията/ е установила и обявила по отношение на ищеца принадлежност към органите по чл. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия /ЗДРДОПБГДСРСБНА/. По отношение на ищеца е установена и обявена принадлежност и преди това – с решение № 149 от 13.07.2010 г. на Комисията, жалбата срещу което е отхвърлена с решение № 3939 от 01.12.2010 г. по адм. д. № 6242/2010 г. на Административния съд София-град, оставено в сила с решение № 9838 от 01.07.2011 г. по адм. д. № 2878/2011 г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд.
Ищецът твърди, че документът е неистински – не е подписан от К. К. – оперативен работник от ДС при ОУ на МВР, посочен като негов автор. Сочи, че отмяната на решението на Комисията, което е обжалвал и производството е висящо пред Административния съд София-град, е обусловена от установяване неистинността на документа. Обосновава правния интерес от предявения иск с опровергаване на презумпцията по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗДРДОПБГДСРСБНА за тъждественост, в процедурата по обявяване на принадлежност, между документ и доказателство, и установената съдебна практика, че истинността на такива документи не може да бъде проверявана в производството по реда на АПК, тъй като Комисията няма правомощия в тази насока и действа в условията на обвързана компетентност, като при наличието на какъвто и да е документ, свързващ проверяваното лице с ограните по чл. 1 от закона, е длъжна да обяви неговата принадлежност към тези органи.
С обжалваното определение въззивният съд потвърдил определение № 7023 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 5141/2013 г. на Варненския районен съд, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска. Съдът приел, че с жалбата срещу решението на Комисията ищецът е оспорил своевременно пред административния съд истинността на документа, като е направил и съответните доказателствени искания във връзка с доказване на твърденията си, поради което за него не е налице правен интерес от предявяване в отделно производство на установителен иск. Съгласно разпоредбата на чл. 193 ГПК, приложима на основание чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, в административното производство по оспорване на административните актове по съдебен ред е предвидено право на заинтересованото лице да оспори истинността на документа, представен в това производство, и по този начин да обори неговата материална доказателствена сила. В случая ищецът е упражнил надлежно това процесуално право и за него не е налице правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК. Установената със закон презумпция или съдебна практика в дадена насока не може да обоснове наличието на правен интерес от иска.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в частната касационна жалба, касаторът сочи на първо място, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като противоречи на основен принцип в правото, манифестиран в чл. 120 от Конституцията на РБ и в чл. 2 ГПК – съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.
В изложението касаторът е поставил и правен въпрос, по който да се допусне касационно обжалване: след като е установена практика в административното производство по отношение на решения, които са постановени от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия /Комисията/, да не се допуска проверка на каквито и да са документи по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР към ЗДРДОПБГДСРСБНА, налице ли е правен интерес и допустимо ли е производство по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК по отношение на същите документи, чиято проверка е отказана по реда на АПК.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска, когато съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо. Посоченият тълкувателен акт е приложим и в производствата по частни касационни жалби предвид разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Според правната теория и съдебната практика съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. В разглеждания случай нито една от посочените хипотези не е налице. Ако съдът без основание е отказал да разгледа и разреши подадената до него искова молба, постановеният съдебен акт би бил неправилен, а не недопустим.
Съгласно посоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е определящ изхода на правния спор по конкретното дело, което означава да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
Изхождайки от тези разяснения, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че поставеният от касатора въпрос не е определящ изхода на спора, в който ищецът иска да установи неистинност на документ по причина, че същият не е подписан от лицето, посочено като негов автор, но въз основа на който Комисията е установила и обявила по отношение на ищеца принадлежност към органите по чл. 1 ЗДРДОПБГДСРСБНА.
Според гражданскопроцесуалното право документ или писмено доказателство е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. Обикновено документът носи подписа на своя издател, но документ е и неподписаното писмено изявление. Само подписаният документ, обаче, се ползва с формална доказателствена сила, което означава, че материализираното в документа изявление е направено и изхожда от лицето, подписало документа като негов издател – чл. 180 ГПК /нов/, чл. 144 ГПК /отм./. Макар с посочените разпоредби да е прогласена изрично за частните документи, тя важи еднакво и по отношение на официалните документи. Формалната доказателствена сила се опровергава като се докаже неавтентичността на документа, т. е., че материализираното в него изявление не е било направено от лицето, сочено като автор на документа. Този правен резултат може да се постигне чрез оспорване истинността на документа в производството, в което е представен, или чрез предявяване на установителен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК.
В случая ищецът е инициирал исково производство, за да установи неавтентичност на картон обр. 6, който е приет за доказателство в производство, регламентирано от ЗДРДОПБГДСРСБНА. С този закон е уреден редът за достъп, разкриване, използване и съхраняване на документите на Държавна сигурност и на разузнавателните служби на Българската народна армия за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г., и за обявяване на принадлежност на български граждани, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности по смисъла на чл. 3 ЗДРДОПБГДСРСБНА, към органите по чл. 1, ал. 1 от закона. Принадлежността се установява въз основа на документи, съдържащи се в информационните фондове, изброени в чл. 25, т. т. 1, 2 и 3 от закона. В пар. 1, т. 1 от ДР на ЗДРДОПБГДСРСБНА е дадена дефиниция на понятието «документ» по смисъла на този закон, като е установено, че това е всяка записана информация, независимо от материалния й носител, включително информацията в автоматизирани и комплексни информационни системи и бази данни. За наличието на документ разпоредбата не изисква материалният носител на изявлението /вещта, върху която с писмени знаци е материализирано изявление/ да е подписан; такова изискване не се съдържа и в други разпоредби на закона – напр. за да се установи принадлежност към органите по чл. 1 за секретен сътрудник, според чл. 25, т. 3 не е необходимо собственоръчно написаната от същия декларация за сътрудничество, както и собственоръчно написани агентурни сведения, да са подписани.
Извод в същата насока следва и от тълкуването на закона, дадено в решение № 4 от 26.03.2012 г. по к. д. № 14/2011 г. на Конституционния съд на РБ, с което е отхвърлено искането на тричленен състав на Върховния административен съд на РБ за установяване на противоконституционност на чл. 25, т. 3 ЗДРДОПБГДСРСБНА /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 102 от 2006 г.; последно изменен, бр. 48 от 2011 г./ в частта „документи от ръководилия го щатен или нещатен служител, както и наличие на данни за лицето в справочните масиви /регистрационни дневници и картотеки/, протоколите за унищожаване или други информационни носители“. Като е счел, че «законодателят разполага със законодателна целесъобразност не само да предостави достъп до документите на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, но е свободен и в избора на допустимите доказателства», К. съд е посочил и това, че «в рамките на законодателната целесъобразност парламентът е преценил, предвид унищожаването на голяма част от личните и работните дела на секретните сътрудници, че принадлежност към посочените органи може да се установява с всякакви по вид документи от архивите им при осигуряване на гаранции за правата на засегнатите лица». В решението са изброени и конкретните гаранции, сред които е и редът за установяване на принадлежност на лицата и редът за обявяването им, на чиято уредба е отделено значително място в закона.
Потвърждение на извода, че предмет на правното регулиране на ЗДРДОПБГДСРСБНА е установяване и обявяване на принадлежност на лицата по чл. 3 от закона към бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, но не и установяване на реална конкретна дейност на тези лица в полза на посочените служби, е и последващото изменение на закона съгласно публикацията в ДВ, бр. 103/2012 г. С него е отменен чл. 24, според който принадлежност към органите по чл. 1 се установява при наличието на дейност като щатен или нещатен служител или секретен сътрудник на органите по чл. 1. Съгласно сега действащата редакция на закона, за да се установи принадлежност към органите по чл. 1, не е необходимо наличие на реална конкретна дейност на лицата по чл. 3 в полза на посочените в закона служби. Затова и на Комисията не са възложени правомощия да прави оценка, от гледна точка на извършвана дейност, на лицата, за които, при извършената проверка по наличните документи, установи принадлежност.
В обобщение на изложеното, твърдението на касатора, сега ищец, че липсата на подпис върху картон обр. 6 разрушава неговата доказателствена сила, поради което установяването на неавтентичност със сила на пресъдено нещо в исковото гражданско производство ще има значение в административното съдебно производство по обжалване решението на Комисията за установяване на принадлежност, не съответства на принципите, които законодателят е заложил в ЗДРДОПБГДСРСБНА. След като според закона наличието на подпис не е необходим реквизит на документа, за да се прояви неговата доказателствена сила в производството по установяване и обявяване на принадлежност към органите по чл. 1, то и искът по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК за установяване неистинност – в случая на неавтентичност на документа, е предявен при липса на правен интерес от установяване на това обстоятелството. Затова и поставеният от касатора въпрос налице ли е правен интерес и допустимо ли е производство по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК по отношение на документите, на които е отказана проверка по реда на АПК, не е определящ изхода на правния спор по настоящото дело. Извод за липса на правен интерес може да се направи и от разрешенията, дадени в ТР № 5 от 14.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно правен интерес и допустимост на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК в посочените в тълкувателния акт хипотези.
При това положение и съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. А щом това е така, не се налага изследване на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1887 от 27.06.2013 г. по в. ч. гр. д. № 1711/2013 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: