О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
гр. София, 13.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 672 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4810 от 06.12.2017 г., подадена от С. Р. С. чрез адвокат Ж. Ч. от АК-Р. против въззивно решение от 30.10.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 167/2017 г. на Окръжен съд – Разград.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация Г. Й. не е подала отговор срещу касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 112 от 05.05.2017 г. по гр.д.№ 2005/2016 г. по описа на РС – Разград в частта за разликата над 1/10 ид.ч. до ? ид.ч. по отношение на поземлен имот с идентификатор 77308.161.42 по КККР на [населено място], обл. Р., в която е прието за установено по отношение на С. Р. С., че Г. Й., турска гражданка, е собственик на ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 77308.161.42 по КККР на [населено място], обл. Р., в местността „П. О.“, с площ 7 393 кв.м., с начин на трайно ползване – нива, трайно предназначение на територията – земеделска, стар идентификатор – няма, номер по предходен план 161042, четвърта категория, при граници имоти с идентификатори 77308.161.52, 77308.161.590 и 77308.161.41, 77308.161.49 и 77308.161.67 и ответницата е осъдена да предаде на ищцата владението върху разликата над 1/10 ид.ч. до ? ид.ч. от посочения по-горе недвижим имот, в частта за разликата над 1/10 ид.ч. до ? ид.ч. по отношение на поземлен имот с идентификатор 77308.161.42 по КККР на [населено място], за която е отменен нотариален акт № 37, т. 6, рег. № 6901 по нотариално дело № 928/2016 г. на нотариус с рег.№ 378 и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения ревандикационен иск за посочената разлика над 1/10 ид.ч. до ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 77308.161.42 по КККР на [населено място], обл. Р., в местността „П. О.“, както и е отхвърлено искането на Г. Й. за отмяна на нотариален акт № 37, т. 6, рег.№ 6901, нот.д.№ 928/2016 г. на нотариус с рег.№ 378 по отношение на разликата над 1/10 ид.ч. до ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 77308.161.42. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която е прието за установено по отношение на С. Р. С., че ищцата Г. Й. е собственик на ? ид.ч. от дворно място, находящо се в [населено място], [улица], цялото с площ 530 кв.м., съставляващо парцел III-1218 от кв. 73 по плана на [населено място], заедно с построената в това дворно място жилищна сграда, със застроена площ от 60 кв.м., при граници на имота улица, парцел IV-1214, парцел XII-1216, парцел XIII-1217, парцел XIV-1219 и парцел II-1221, както и че Г. Й. е собственик на ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 77308.275.3 по КККР на [населено място], обл. Р., в местността „К. д.”, с площ 6 237 кв.м., с начин на трайно ползване – нива, трайно предназначение на територията – земеделска, стар идентификатор – няма, номер по предходен план 275003, трета категория, при граници имоти с идентификатори 77308.275.723, 77308.328.381 и 77308.275.2, както и на 1/10 ид.ч. от описания по-горе поземлен имот с идентификатор 77308.161.42 по КККР на [населено място], обл. Р., в местността „П. О.“, като ответницата е осъдена да предаде на ищцата владението върху посочените идеални части от недвижимите имоти. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени издадените в полза на ответницата констативни нотариални актове № 9 по нот.д.№ 147/2016 г. и № 37 по нот.д.№ 928/2016 г. на нотариус Р. И. (рег.№ 378 от регистъра на НК) досежно частите от имотите, за които са уважени исковете по чл. 108 ЗС.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници на А. Х. Я., починала на 11.12.2011 г., и И. М. Я., починал на 10.12.1996 г. След смъртта си И. М. Я. е оставил за свои законни наследници А. Я. – съпруга, ищцата Г. И. Я. – дъщеря (която след сключен граждански брак на 28.08.1975 г. в Република Турция е приела презимето Й. и турско гражданско) и (при условията на чл. 10, ал. 1 ЗН) С. Р. С. и С. Р. М. – негови внуци, деца на починалата на 18.09.1996 г. преди наследодателя негова дъщеря Н. Й. М.. След смъртта си А. Я. е оставила за свои законни наследници дъщерята Г. И. Я. и внуците С. Р. С. и С. Р. М.. С оглед това е прието, че ищцата се легитимира като притежател на ? ид.ч. от наследството на своите родители. Последните са притежавали процесното дворно място и изградената в него къща в [населено място], а съгласно решение № 102 от 18.05.1999 г. на ОСЗ – Р. на наследниците на И. М. Я. е възстановено правото на собственост върху нива от 6,236 дка, в м. К. дол, в землището на Ц. К., имот № 275003 по плана на земеразделяне. Възстановено е и правото на собственост (съгласно план за земеразделяне) на наследниците на М. И. Я. върху нивата от 7,392 дка в м. П. О., в землището на Ц. К., имот № 161042. Наследници на М. И. Я. (починал на 10.02.1957 г.) са съпругата Ф. Я. (починала на 22.05.1974 г. и наследена от петте си деца) и пет деца (общи за М. и Ф. Я.), едно от които е наследодателят на страните И. Я.. С оглед това е прието, че страните по делото са придобили 1/5 ид.ч. от наследството на М. Я., съответно – ищцата е собственик на 1/10 ид.ч. от имот 77308.161.42, а не претендираната с ИМ ? ид.ч. Въззивният съд е намерил за недоказано възражението на ответницата С. Р. С., че в нейна полза е изтекла придобивна давност от 1996 г. (когато е настъпила смъртта на дядо й И.) до образуване на исковото производство. От събраните гласни доказателства не се установява при пълно и главно доказване след смъртта на дядо си ответницата да е упражнявала еднолична фактическа власт, т.е. не е завладяла идеалните части на останалите сънаследници. Доколкото не е установено упражняването на фактическа власт, без значение е обстоятелството дали е било обективно възможно манифестирането на промяната в намерението при съобразяване на обстоятелството, че ищцата е турска гражданка и се е прибирала в България през различни интервали от време. При предявена ИМ на 14.10.2016 г., предприемането на действия за установяване на еднолична фактическа власт от ответницата се установява едва през 2016 г., когато синът й е сменил бравата и при посещението на ищцата тя не могла да влезе в имота. Съдът се е позовал на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС съгласно което завладяването частите на останалите съсобственици и промяната на намерението по начало трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Коментирана е практиката, на която се е позовала С. Р. С. в защита на своята теза, като е прието, че същата е неотносима. Така с Решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 1919/2015 г., І г.о. е разгледан случай, в който невладеещият съсобственик е извън страната, с неизвестен адрес в чужбина, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. По делото от показанията на свид. У. е установено несъмнено, че ищцата е била с известно местожителство в чужбина за останалите сънаследници (нещо повече -ответницата и нейният брат С. са й гостували в Турция), както и че се е завръщала в България и се е грижила за имуществените си интереси. Състоянието на обективна невъзможност е изключение и не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието (Решение № 17 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 2923/2016 г., ГК, II г.о), каквато не е настоящата хипотеза. Неприложимо е и решение № 32 от 08.06.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, І г.о., което касае приложение на презумпцията по чл. 69 от ЗС при наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението на сънаследник. Дори и приживе А. Я. да е споменавала пред свидетелите К. и Б., че възнамерява да остави имотите на този наследник, който я гледа, няма събрани доказателства преди смъртта си тя да е предала фактическата власт върху имотите на С. Р. С. в изпълнение на подобна уговорка.
В представеното от касаторката изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
(1) „При обективна невъзможност да се демонстрира владение върху идеалните части на съсобственик следва ли да се изследва въпроса за изменение на основанието на съвладение по отношение на същия съсобственик? Представлява ли такава обективна невъзможност местоживеенето на невладеещия съсобственик в чужбина?” – с позоваване на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г., ВКС, ОСГК и Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, I г. о.;
(2) „За значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имот” – с позоваване на Решение № 32 от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 4951/2015 г. на ВКС, I г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси, тъй като същите не са обусловили правните изводи на въззивния съд.
Както е разяснено в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, владението се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта /corpus/ и субективен – намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При отсъствие на обективния признак (какъвто е настоящият случай) е безпредметно да се обсъжда какво субективно отношение към вещта има претендиращият да е неин владелец, както и било ли е възможно или не да демонстрира това свое отношение пред своя съсобственик. Въззивното решение е съобразено с цитираната задължителна практика, съгласно която при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към всички наследници, дори само един от тях да остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което в настоящия случай не е налице. Не съществува противоречие и с Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, I г.о. (в смисъла на което са и Решение № 17 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 2923/2016 г., II г.о. и Решение № 70 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 3991/2016 г., II г.о.). В практиката си ВКС трайно приема, че обективна невъзможност да се демонстрира преобръщане на владението отсъства в хипотеза, когато местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред. В настоящия случай позоваващата се на придобивна давност касаторка не е извършвала действия по упражняване на фактическа власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от нейната съсобственица Г. Й. и не е демонстрирала открито спрямо нея намерение да свои целия имот, поради което обосновано е прието, че касаторката не е изпълнила надлежно задължението си да обективира спрямо другия съсобственик animus domini. Различието между изхода на спора по настоящото дело и изхода по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о. не се дължи на различно тълкуване на закона, а на особеностите на случаите от фактическа страна с оглед различията в приетите за доказани обстоятелства, което (по аргумент от т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК) не обосновава извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. И поставеният втори въпрос предполага по делото да е установено наличието на обективния признак на владението, за да се преценява както наличието на уговорка с наследодателя за предаване на владението, така и нейното значение по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота. Подобни обстоятелства в случая не са налице, което налага извод за неотносимост на питането.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 288 ГПК, състав Н ВКС, Второ отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 30.10.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 167/2017 г. на Окръжен съд – Разград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: