7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
С., 8.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети април, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 959 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Правда В. Н. и Ф. Н. Д., и двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. Й. М. от АК-С., против въззивно решение от 18.11.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3803/2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-д гражданско отделение, с което като е оставено в сила решението от 06.02.2003 г. на Софийски районен съд, 27 с-в, по гр.д. № 1617/2002 г., са отхвърлени предявените от И. Д. Н. и Н. В. Д., починали в хода на процеса с конституирани техни правоприемници по чл. 120 ГПК/отм./ Правда В. Н. и Ф. Н. Д., срещу С. Н. В. от [населено място], искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК/отм./, вр. с чл. 26, ал. 2 ЗЗД, за установяване несъществуване на правно отношение, инкорпорирано в договор за покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт № 54, н.д. № 257/2001 г., поради липса на съгласие и с правно основание чл. 34 ЗЗД, както и решението от 29.09.2011 г. на СРС, 27 с-в, по гр.д. № 1617/2002 г., са отхвърлени исковете на Правда В. Н. и Ф. Н. Д., срещу С. Н. В., за унищожаване на сделка, материализирана в нотариален акт № 54, н.д. № 257/2001 г., поради измама. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от материален и процесуален характер, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – следва ли при допуснато доказателство по делото, съдът да го отложи за събирането му или по своя преценка да откаже събирането му; задължителни ли са показанията на свидетел, дадени в досъдебно наказателно производство за гражданския съд; следва ли при решаване на делото съдът да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка о обусловеност; допустимо ли е съдът, на който е върнато делото за ново разглеждане, да не вземе предвид дадените указания на ВКС при отмяната на обжалваното решение; допустимо ли е след като са облагодетелствани само купувача и пълномощник на продавачите от покупко-продажба на недвижим имот, да се счете, че е налице предварително договаряне между тях за извършване на сделка; налице ли е насилие чрез отвличане, ако няма свидетели на отвличането, освен похитителите и допустимо ли е в гражданския процес това обстоятелство да бъде установено по косвен начин. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 15 от 12.02.2009 г. по т. д. № 661/2008 г. на І т. о. на ВКС, постановено в производство по чл. 303, ал. 1 ГПК, решение № 396 от 28.10.2011 г. по гр. д. № 472/2010 г. на ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, определение по чл. 288 ГПК № 18 от 12.01.2009 г. по ч.т.д. № 353/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о. и въззивно решение № 132 от 08.11.2010 г. по в.гр.д. № 411/2010 г. на Варненския апелативен съд, за което липсват данни, че е влязло в сила, като определението на ВКС по чл. 288 ГПК и въззивното решение не съставляват съдебна практика смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед на приетите разрешения в ТР № 1/2010, т. 3 и ТР № 2/2011 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба С. Н. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. Г. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – искове по чл. 26, ал. 2, чл. 27, чл. 29 и чл. 34 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове за нищожност и унищожаемост на продажбената сделка, въззивният съд е приел, че по делото не са установени предпоставките за уважаване на иска за нищожност, поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, както и предпоставките по предявените при условията на евентуалност искове за унищожаемост, поради измама на основание чл. 29 ЗЗД. Съдът е приел, обсъждайки събраните по делото доказателства/свидетелски показания, заключение на съдебно-почеркова експертиза и писмените доказателства/, че с нотариален акт № 54 по н.д. № 257/2001 г. между И. Д. Н. и Н. В. Д. като продавачи, чрез пълномощника им М. Д. Ш. и С. Н. В. като купувач, е сключен валиден договор за покупко-продажба на апартамент в [населено място], за сумата от 19 522,70 лв., която сума пълномощникът е заявил, че е получил от купувача напълно и в брой преди подписване на договора. Приел е, че процесната сделка не е нищожна като сключена без съгласие на продавачите, като се е позовал на даденото и подписано от тях и неоспорено пълномощно с нотариална заверка на подписите, с което те са упълномощили М. Ш. да продаде процесния апартамент, както и на дадените от последния обяснения по приложеното досъдебно наказателно производство № 585/2002 г. по описа на 03 РУП-СДВР и пр.пр. № 39871/2006 г. по описа на СРП, предвид безспорния факт, че той в хода на производството по делото е починал, които обяснения е приел за логични и достоверни с оглед на останалите установени обстоятелства по делото. Приел е също така, че по делото не са установени предпоставките на чл. 29 ЗЗД по предявения при условията на евентуалност иск за унищожаване на процесната сделка като сключена при измама, тъй като ищците не са доказали при условията на пълно и главно доказване, че при сключване на процесната сделка са били въведени в заблуждение, изразяващо се в умишлено предизвикване, създаване и/или поддържане на невярна представа у другата страна за определени обстоятелства, включително и относно съдържанието на сделката, като в тази насока се е позовал и на задължителна съдебна практика. Предвид неоснователността на предявените искове за нищожност и унищожаемост на продажбената сделка съдът е приел за неоснователен и предявеният иск с правно основание чл. 34 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В представеното от жалбоподателите изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се съдържат изведени процесуалноправни въпроси, като по този, обусловил изхода на делото, а именно – следва ли при решаване на делото съдът да поставя на обсъждане и да гради мотивите си върху свидетелски показания по досъдебно наказателно производство, е налице задължителна съдебна практика – решение № 921 от 11.12.2009 г., постановено по гр.д. № 5299/2008 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е даден отговор на поставения процесуалноправен въпрос, че документите в представената полицейска преписка пред въззивната инстанция са годни доказателства и тяхното приемане и обсъждане от въззивната инстанция е процесуално допустимо. В тази връзка следва да се отбележи, че по своя характер тези документи от досъдебното наказателно производство/обяснения на привлечени, показания на пострадали и свидетели/ са частни документи със свидетелстващо съдържание, чиято доказателствена сила се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 144, вр. с чл. 188 ГПК/отм./, респ. чл. 180 ГПК, вр. с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК/2007 г./, като за тази преценка е без значение обстоятелството дали е приключило или не наказателното производство. Приключилото наказателно производство с влязла в сила присъда е от значение за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца – чл. 300 ГПК, а в случаите на неприключило наказателно производство, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /чл. 128, чл. 127, ал. 2 ГПК/отм./, респ. чл. 154, чл. 175 ГПК/. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. Тъй като по този процесуалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика и приетото във въззивното решение е съобразено с нея, не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По останалите процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 148, чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие, както със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с тази, посочена от касаторите. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че ищците по искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 29 ЗЗД, следва да докажат наличието на предпоставките за нищожност поради липса на съгласие, както и унищожаемост поради измама на процесната продажбена сделка, което в конкретния случай не са сторили, а за установяване на тези факти тежестта на доказване е тяхна. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правнопораждащи факти в обективната действителност като в противен случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за нестанало, какъвто е настоящия случай. Поставеният правен въпрос от процесуално естество за задължителната сила на указанията на касационната инстанция по приложението на закона, е от значение за изхода на делото, но този въпрос в случая е решен от въззивния съд в съответствие с постановената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 193 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр.д. № 1356/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В тях е прието, че съгласно чл. 218з ГПК/отм./, чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. Указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават въззивния съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение – кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, съобразявайки задължителните указания в отменителното решение на касационния съд, че от данните по делото не се установява процесната сделка да е сключена при липса на съгласие от страна на продавачите, което да води до нейната нищожност, както и при измама, водещо до нейната унищожаемост. Поставените правни въпроси от материално естество, посочени по-горе, са с хипотетичен характер, поради което не са обусловили изхода на делото и не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 18.11.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3803/2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-д гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 147877 от 30.12.2013 г. на Правда В. Н. и Ф. Н. Д., и двамата от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: