О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
София, 12.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 1541 по описа за 2016 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 6975 от 15.10.2015 година по гр.д. № 7837/2015 година на Софийски градски съд са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 2 КТ, предявени от Д. Р. П. от [населено място] против С…, [населено място]. В решението е прието за установено, че ищецът е заемал при С. … длъжността „старши специалист” в звено „Други дейности по вътрешната сигурност – Център за видеонаблюдение на общинските училища, детски градини и социални домове за деца”. Трудовият договор е бил сключен на 14.07.2008 г., след като ищецът е упражнил правото си на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 15.11.2007 г. На 25.03.2014 г., работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал.1, т. 10а КТ със заповед РД-15-2534 от 14.03.2014 г. При така установените факти, в решението е прието, че трудовото правоотношение е прекратено законно при наличие на обстоятелствата, даващи основание за приложението на чл. 328, ал.1, т.10а КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.). Прието е, че доводът за злоупотреба с право от страна на работодателя е неоснователен, тъй като по делото не е доказано, че след уволнението на ищеца на същата длъжност е било назначено лице със същия осигурителен и трудов статус. За неоснователен е приет и доводът за проявен от работодателя дискриминационен подход, тъй като по делото няма данни за по-неблагоприятно третиране на ищеца спрямо лица в сходно положение. Въз основа на така формираните изводи, предявените искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед № РД-15-2534 от 14.03.2014 г. и за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност са отхвърлени като неоснователни.
Касационната жалба против въззивното решение на Софийски градски съд е постъпила от Д. Р. П.. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросът за разпределение за доказателствената тежест при довод за незаконност на уволнението поради дискриминация на уволнения работник е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – решение № 68 от 30.05.2012 г. по гр.д. № 1808/2010 г. ІV г.о. ВКС решение № 224 от 23.06.2011 г. по гр.д. № 1184/2010 г. ІІІ г.о. ВКС и решение 115 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 626/2012 г. ІV г.о. ВКС. Изложени са доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 328, ал.1, т.3 ГПК по въпроса налице ли е проява на дискриминация от работодателя, който е уволнил работник на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, продължавайки трудовите правоотношения с други работници в сходно положение, също отговарящи на условията по чл. 328, ал.1, т.10 а КТ, по който въпрос няма формирана съдебна практика. Поддържа се, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите прилагат ли се пряко от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране при заетостта и професията и какъв е ефектът на Директивата относно дискриминационния критерий „възраст”, както и по въпроса за приложимия закон при колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал.2 от Конституцията на Република България и как следва да се прилагат разпоредбите на чл. 328, ал.1, т. 10 а КТ и чл. 8, ал.3 КТ в случай на противоречие с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз.
В касационната жалба е въведено и искане за преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по въпросите: 1. как следва да се тълкува нормата на чл. 328, ал.1, т.10 а КТ, съпоставена с чл. 1 вр. с чл. 2, т.2 и с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз, както и във връзка с чл. 14 КЗПЧОС вр. с чл. 4 ЗЗДискр., с чл. 6 от Конституцията на Република България и чл. 8 КТ относно наличие на дискриминация по критерий „възраст” и 2. Как следва да се прилагат от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз относно дискриминациеонния критерий „възраст” с оглед доказателствата по настоящето дело и кой акт ще има примат в случай на колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал.2 от Конституцията на Република България.
Ответникът по касационната жалба С…, [населено място] счита, че не са налице условия за допускане на касационно обжалване. Претендира съдебни разноски.
По въведените доводи за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Повдигнатият в изложението към касационната жалба въпрос за разпределение за доказателствената тежест при довод за незаконност на уволнението поради дискриминация на уволнения работник е разрешен в съответствие с установената съдебната практика, в т.ч. приложеното към касационната жалба решение 115 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 626/2012 г. 4 г.о. ВКС. Съобразявайки съдебната практика по приложението на чл. 9 ЗЗДискр., както в редакцията му в ДВ, бр. 7 от 2012 г., в сила от 1.01.2004 г., така и в редакция ДВ, бр. 26 от 07.04.2015 г., въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал факти, от които би могло да се предположи, че е бил третиран по-неблагоприятно на основата на един от признаците по чл. 4, ал.1 ЗЗДискр – „възраст”. Съдът е съобразил установената последователна практика, съгласно която в тежест на ответника работодател е да докаже, че принципът на равно третиране не е бил нарушен, но едва след като ищецът докаже факти, от които може да се направи предположение, че е била налице дискриминация; че с разместената тежест на доказване по чл. 9 ЗЗДискр. дискриминираното лице се освобождава от тежестта на доказване, когато установи факти за наличие на предполагаема дискриминация; факти, даващи основание за формиране на предположение за извършена дискриминация, след което ответникът следва да установи, че няма нарушение на правото на равно третиране. В този смисъл решение № 1432 от 8.01.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2006 г., III г. о.; решение № 1302 от 28.11.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2006 г., V г. о.; решение № 36 от 16.02.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2008 г., I г. о. ВКС и решение № 115 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 626/2012 г., IV г. о., ГК и решение № 183 от 8.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7381/2014 г., IV г. о. ВКС, последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК. В съответствие с така установените доказателствени правила, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал каквито и да е факти, даващи възможност да се направи предположение, че е налице дискриминация по признак „възраст”, поради което за ответника не е възникнало задължение да докаже, че не е било налице неравенство в третирането – доказателства, сочещи индиция за дискриминация не са били събрани в производството пред първоинстанционния съд и не са били поискани в отговора на въззивната жалба.
Предвид изложеното, въпросът налице ли е проява на дискриминация от работодател, който е уволнил работник на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 а КТ, продължавайки трудовите правоотношения с други работници в сходно положение, също отговарящи на условията по чл. 328, ал.1, т.10 а КТ не е обуславящ изхода на делото. По делото не е установено, че работодателят е продължил трудовите правоотношения с лица, упражнили вече правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което повдигнатият от касатора въпрос не е обсъждан в решението на въззивния съд.
Не се явяват обуславящи изхода на делото и въпросите прилагат ли се пряко от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране при заетостта и професията и какъв е ефекта на Директивата относно дискриминационния критерий „възраст”. Несъмнено е, че с Директивата е определена цел, която трябва да бъде постигната от всички страни от Европейския съюз, но страните членки избират сами формите и средствата за постигането и. В законодателството на Република България целите на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за защита срещу дискриминацията, основана на някой от признаците, посочени в член 1 от нея, сред които е възрастта, се постигат чрез прилагане на нормите на Закона за защита от дискриминация, предвиждащ в чл. 4, ал.1 забрана за пряка или непряка дискриминация основана на възраст и Кодекса на труда, съгласно който трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно и съобразно изискванията на законите. Тази уредба обаче е без отношение към решаващите изводи на въззивния съд относно законността на уволнение по чл. 328, ал.1, т.10а КТ КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.), сега чл. 328, ал.1, т. 10 б КТ (ред. ДВ, бр. 98 от 2015г.). Основанието за уволнение по чл. 328, ал.1, т. 10а КТ не е свързано с критерия „възраст”, а с настъпването на други факти – упражненото от работника право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, т.е. възрастта не е определящия фактор за прекратяване на трудовото правоотношение.
С оглед изложеното, без отношение към изхода на спора се явяват и въпросите за приложимия закон при колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и как следва да се прилагат разпоредбите на чл. 328, ал.1, т. 10 а КТ и чл. 8, ал.3 КТ в случай на противоречие с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз. Извън обстоятелството, че прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 328, ал.1, т. 10 а КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.) не е основано на признак „възраст”, а на това дали работникът е упражнил едно свое право да получава ежемесечен доход извън трудовото правоотношение, то с тази разпоредба законодателят е дал възможност на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с лице, което по определен начин вече е обезпечено чрез получаването на пенсия, за да може да останат на работа лица, които не са пенсионери.
Неоснователно е и искането за преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по въпросите: 1. как следва да се тълкува нормата на чл. 328, ал.1, т.10 а КТ, съпоставена с чл. 1 вр. с чл. 2, т.2 и с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз, както и във връзка с чл. 14 КЗПЧОС вр. с чл. 4 ЗЗДискр., с чл. 6 от Конституцията на Република България и чл. 8 КТ относно наличие на дискриминация по критерий „възраст” и 2. Как следва да се прилагат от българския съд разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз относно дискриминациеонния критерий „възраст” с оглед доказателствата по настоящето дело и кой акт ще има примат в случай на колизия между Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. и чл. 6, ал.2 от Конституцията на Република България.
Както вече бе посочено, нормата на чл. 328, ал.1, т.10 а КТ (ред. ДВ, бр. 7 от 2012 г.), сега чл. 328, ал.1, т. 10 б КТ (ред. ДВ, бр. 98 от 2015г.) не следва да бъде тълкувана при съпоставяне с актовете, уреждащи забрана за дискриминация по критерий „възраст”, тъй като основанието за уволнение не е свързано с навършване на определена възраст, а с други фактори, имащи отношение към политиката на държавата по заетостта и трудовия пазар. Няма основание за обсъждане на въпроса спазени ли са разпоредбите на Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз относно дискриминациеонния критерий „възраст” както с оглед доказателствата по настоящето дело, в които не се съдържат данни за проявен от работодателя дискриминационен подход, така и с оглед приложението на нормата на чл. 328, ал.1, т.10 а КТ, съпоставена с чл. 1 вр. с чл. 2, т.2 и с чл. 6, 7, 8, 10 и 11 от Директива 2000/78/ЕО на Европейския съюз.
За пълнота на изложението, следва да се посочи, че дори и когато Съдът на Европейските общности се е произнасял по дела по тълкуване на общия правен принцип на недопускане на дискриминацията, основана на възраст, и на член 6 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите в случаи, когато съответната национална правна уредба предвижда прекратяване на трудово правоотношение при навършване на определена възраст, то в редица свои актове е прието, че Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална мярка даваща възможност на работодателя да прекрати трудовия договор на работника само поради това че същият е навършил определена възраст, без да отчита размера на пенсията за осигурителен стаж и възраст, която ще получава заинтересованото лице, при положение че тази мярка е обективно и обосновано оправдана от законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и пазара на труда, и представлява необходимо и подходящо средство за постигането на тази цел. В този смисъл Решение на Съда от 05.07.2012 г. по дело С-141/11 (2012/2 278/18) по преюдициално запитване от Sodertorns tingsratt — Ш.) — Torsten Hornfeldt/Posten Meddelande AB; Съдът приема, че „като се има предвид широката свобода на преценка, с която разполагат държавите членки не само при избора на конкретна цел в областта на социалната политика и политиката по заетостта, но и при определянето на мерките, които могат да я осъществят, подобни клаузи са обективно и обосновано оправдани, доколкото прекратяването на трудовите договори на достигналите пенсионна възраст работници създава преки ползи за младите работници, като подпомага професионалната им интеграция, затруднена в условията на трайна безработица, и доколкото същевременно правата на по-възрастните работници са надлежно защитени. Този механизъм осигурява равновесие между различни политически, икономически, социални, демографски и/или бюджетни съображения и зависи от избора между възможността за удължаване на активния трудов живот на работниците и обратно, за по-ранното им пенсиониране.” – Решение на Съда (втори състав) от 21 юли 2011 година по съединени дела C-159/10 и C-160/10 (Gerhard F. и P. Kohler срещу Land Hessen).
Искането на ответника по касация за присъждане на съдебни разноски в производството по чл. 288 ГПК следва да бъде оставено без уважение с оглед липсата на доказателства за извършването им.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6975 от 15.10.2015 година по гр.д. № 7837/2015 година на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: