О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
гр. София, 14.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2089/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 16 от 12.01.18г., постановено по в.гр.д.№ 441/17г. на Смолянския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 98 от 20.07.2017г. по гр.д.№ 131/15г. на Чепеларския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма], [населено място] иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на недвижим имот – апартамент № 178, вх.Г, ет.6, с площ от 45,15 кв.м., част от хотелски комплекс “О.”, находящ се в к.к.”П.”, с идентификатор 80371.244.220.1.178 по кадастралната карта на [община], одобрена през 2006г., в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 80371.244.220.
По делото е установено, че с влязло в сила решение № 117 от 28.03.2013г. по в.гр.д. № 95/13г. на Смолянския окръжен съд е обявен за окончателен сключеният между касатора и [фирма], [населено място] /в несъстоятелност/ предварителен договор за покупко-продажба на процесния апартамент на основание чл.19, ал.3 ЗЗД. С два договора за банков кредит от 06.06.2007г. [фирма] е предоставило на [фирма] банков кредит в общ размер 12 471 250 евро, за обезпечаването на които с нот.акт № 79/2007г. кредитополучателят е учредил в полза на банката ипотека върху право на строеж за застроена площ 1856 кв.м., поради събаряне на съществуващата сграда хотел ”О.” и вещно право на пристрояване и надстрояване с разгърната застроена площ 15 660,50 кв.м. върху поземлен имот с идентификатор 80371.244.220 по КК на [населено място] – частна държавна собственост, с площ от 7,612 дка, съгласно одобрени на 11.07.2006г. от главния архитект на [община] инвестиционни проекти и разрешение за строеж от същата дата. На 01.07.10г. е разрешено ползването на Х. комлекс “О.” с РЗП 21 520 кв.м. С нот.акт № 23/10г. [фирма], в качеството си на кредитополучател по двата договора за банков кредит и сключените анекси към тях е учредило в полза на [фирма] ипотека върху собствения на дружеството недвижим имот – сграда с идентификатор 80371.244.220.1, със застроена площ 3094кв.м., състояща се от четири секции – А, Б, В и Г, в която се намира процесния апартамент. С договор за цесия от 03.12.2014г. [фирма] е прехвърлило на ответника [фирма] част от вземането си към [фирма] – в несъстоятелност, ведно с част от обезпеченията, в това число за процесния апартамент. С писмо от 03.02.2015г. ищецът е бил уведомен от СВ- [населено място] за вписана възбрана върху апартамента, а с постановление от 18.04.2016г. имотът е възложен на ответника след проведена публична продан.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че макар и при предявяването на иска ищецът в първоинстанционното производство да се легитимира като собственик на процесния апартамент по силата на влязлото в сила решение по чл.19, ал.3 ЗЗД и той да се намира във владение на ответника, в хода на процеса имотът е придобит от ответника, поради което същият не се владее от него без основание. Изложени са съображения, че учредените в полза на [фирма] договорни ипотеки са породили действие и са противопоставими на ищеца, в качеството му на приобретател на апартамента след вписването им, както и че не съществуват пречки за учредяване на ипотека върху бъдещи вещи, която да произведе действие след тяхното създаване, като в случая самостоятелните обекти са подробно индивидуализирани в нотариалния акт за учредяването на ипотеката, вкл. процесният апартамент № 178, който е описан по местонахождение площ и граници. Посочено е, че при учредяването на ипотеката върху сграда с идентификатор 80371.244.220.1 на 07.12.10г. самостоятелните обекти в нея не са били нанесени в кадастралната карта /това е станало със заповед от 30.12.2011г./, поради което е било невъзможно те да бъдат посочени в договора и при вписване на ипотеката. С оглед на това оплакването за ненадлежно вписване на ипотеката, в нарушение на чл.6 ПВ и чл.49, б.”б” ЗКИР, е прието за неоснователно.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Оспорваната от ищеца действителност на ипотечното вписване касае допустимостта или основателността на предявения иск; 2. Допустим ли е иск по чл.440 ГПК за имот, за който се спори дали е обременен с чуждо задължение; 3. Поражда ли действие вписване на ипотечно задължение при нарушение на изискванията на чл.49, б.”б” ЗКИР и чл.6 ПВ, когато недвижимият имот се намира в район са одобрена кадастрална карта и 4. Следва ли да се отведе съд, който преди да е разгледал спора по същество двукратно се е произнесъл за наличието на противопоставима ипотека, което го обвързва в крайното решение. Поддържа се, че първите два и четвъртият въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставянето на правния въпрос е задължение на касатора, който въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК /т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая поставените от касатора въпроси не кореспондират на установените по делото факти и по тях във въззивното решение липсва произнасяне, поради което същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Първите два въпроса нямат никакво отношение към разгледания от въззивния съд ревандикационен иск, а към предявен иск по чл.440 ГПК, по който производството по делото е било прекратено и той не е бил предмет на разглеждане с обжалваното решение. По отношение на третия въпрос е прието, че пълната индивидуализация на бъдещите сгради и самостоятелни обекти в тях с идентификационни номера към момента на сключване на договора за учредяване на ипотека е практически невъзможно, но в случая индивидуализацията на ипотекарното право е извършена както с описанието на сградата, която ще бъде построена като цяло в конкретния имот, индивидуализиран с местоположение, площ, граници и с идентификатор, така и с допълнително посочване на самостоятелните обекти в нея, съгласно одобрените инвестиционни проекти, както и че към момента на вписването на ипотеката върху построената сграда с идентификатор 80371.244.220.1 самостоятелните обекти в нея не са били нанесени в кадастралната карта, а това е станало по-късно, поради което не е било възможно те да бъдат посочени в договора и при вписване на ипотеката, респ. за липса на нарушение на чл. чл.49, б.”б” ЗКИР и чл.6 ПВ, а не че вписването на ипотеката е породило действие въпреки допуснати нарушения на тези разпоредби. Освен това във връзка с този въпрос не са изложени и релевантни доводи за наличието на посочените в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, които в случая не са налице.
По отношение на последния поставен въпрос въззивният съд е приел за неоснователно направеното във въззивната жалба искане в съдебния състав да не бъдат включване съдиите, произнасяли се по обжалвани по делото определения, като се е мотивирал с това, че единият въззивен състав се е произнесъл по допустимостта на иск по чл.440, ал.1 ГПК, който не е предмет на разглеждане в настоящото производство, а другият въззивен състав се е произнесъл по въпроса за привличането на трето лице, т.е. по процесуални въпроси, а не по иска за собственост, респ. по въпрос, който го обвързва при вземане на крайното решение по съществото на спора, както и че в проведеното на 12.12.2017г. съдебно заседание пълномощникът на жалбоподателя е изразил становище, че не възразява делото да се гледа от постановилия решението състав. Наред с това във връзка с този въпрос касаторът не се позовава на никаква практика, нито е обосновал наличието на някоя от останалите предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице и релевираното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание, нито са налице останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16 от 12.01.18г., постановено по в.гр.д.№ 441/17г. на Смолянския окръжен съд.
О с ъ ж д а “П. и.” Е., ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата 700 лв./седемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: