1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
[населено място], 20.09.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 859/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] – София срещу решение от 30.05.2011г., постановено по гр.дело № 11263/2010г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІVА въззивно отделение, с което е потвърдено решението от 17.06.2010г. по гр.дело № 56820/2009г. на Софийския районен съд, 78 състав. Касаторът релевира оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт – нарушение на материалния закон, постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания за отмяна по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на критериите за селектиране на касационните жалби по чл. 280, ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК.
В писмен отговор [фирма] – ответник по делото счита касационната жалба за недопустима и неоснователна, а въззивното решение за правилно. Аргументи за недопустимост на касационната жалба не се изложени. Няма направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване.
Според чл.280, ал.1 ГПК предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
СРС е отхвърлил като неоснователен искът по чл.82 ЗЗД на [фирма] срещу [фирма] – София за сумата от 15 979.93 лв., представляваща вреди от платени лизингови вноски и застрахователни премии по договор за застраховка “Каско” на МПС , от която 12 622.04 лв. заплатени лизингови вноски и 3 357.89 лв. застрахователни премии. Ищецът поддържа в исковата молба, че е бил лишен от възможността да полза автомобила през продължителен период от време, поради несвоевременно отстраняване на повреди и дефекти на същия и неизпълнение на задължение на ответника за предоставяне на годен за използване автомобил за времето, когато МПС е било в сервиза. СРС е обосновал активната правна легитимация на ищеца с т.9.4 от договор за финансов лизинг № 1814 L auto/ 22.12.2006г., но го е отхвърлил като неоснователен на основание чл.81, ал.1 ЗЗД – длъжникът не отговаря, ако неизпълнението се дължи на причина, която не може да му бъде вменена във вина. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че престоят на МПС за по – продължителен период от време в сервиза се дължи на сериозни повреди; че за времето от 18.06.2009г. до 22.12.2009г., въпреки уведомяването ищецът не е получил автомобила си за да го ползва; за времето от м.април 2007г. до юли 2009г. МПС не е било управлявано правилно от ищеца, поради което вероятно е допринесъл за дефектите, защото през този периода от време двигателят на автомобила е трябвало да бъде разработен.
СГС е потвърди решението на СРС като краен резултат, с мотиви, че ищецът, като страна по договор за финансов лизинг от 22.12.2006г. с лизингодател [фирма] не е легитимиран да предяви гаранционните права на лизингодателя спрямо [фирма] – продавач по договор за продажба № 127/22.12.2006г. с купувач [фирма], тъй като независимо от цесията на правата на купувача – лизингодател на лизингополучателя за гаранционната отговорност на продавача за недостатъци на вещта в договора за финансов лизинг – т.9.4, тя / цесията/ не е съобщена на длъжника – ответник, съгласно правилото на чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което няма действие за него. Затова ответникът [фирма] не отговаря пред ищеца – цесионер за настъпилите преди съобщението на цесията вреди от лошото изпълнение на задълженията по гаранционната отговорност. С оглед на този си извод съдът е приел за безпредметно обсъждането на въпросите: налице ли е неизпълнение, произлезли са вреди от него и дали заявените от ищеца вреди са в причинна връзка с твърдяното неизпълнение. Въззивният съд се е позовал на ТР №37/1984г. на ОСГК и решение №3042/1982г. на Іг.о.
І.По поддържаното твърдение за недопустимост на въззивното решение:
Настоящият състав на ВКС намира, че релевираните от жалбоподателя доводи не обосновават извод за евентуална недопустимост на решението. Те са обосновани с отказа на въззивния съд да разгледа основателността на иска, като си поддържа, че немотивирано е приел, че е безпредметно да обсъжда защото ищецът не е легитимиран да води иск срещу ответника, с което е допуснал нарушение на чл.270, ал.2 ГПК – вместо да обезсили решението на СРС го е потвърдил като правилно. Недопустимо е решението, което страда от такива пороци, свързани с такива съществени нарушение на съдопроизводствените правила, които се отразяват на действителността на съдебното решение, като неподсъдност, неподведомственост, произнасяне по непредявен иск, постановено е въпреки липсата на правото на иск или когато съдът е десезиран. Когато са налице процесуалните предпоставки за предявяването на един иск, какъвто е случая, съдът е задължен да го разгледа. Правото на иск не е обусловено от основателността на предявения иск. Въззивният съд е приел, че искът е допустим / ищецът е упражнил правото си да иска от съда да разреши възникнал между страните спор със сила на пресъдено нещо/, но го е отхвърлил като неоснователен, защото правните твърдения на ищеца в исковата молба не отговорят на действителното правно положение. Изложеното дава основание да се приеме, че няма данни за евентуална недопустимост на обжалваното съдебно решение.
ІІ.По Изложението по чл.294, ал.3, т.1 ГПК па основанията за допускане на касационно обжалване:
1.Въпросите ищецът като лизингополучател притежава ли активната легитимация да води иск и носител ли е на правата по гаранционна отговорност по договор за продажба на вещ с преотдаването й с договор за лизинг и цесията на гаранционната отговорност е ли е действителна и има ли тя действие по отношение на продавача, не са обуславящи изхода на спора, тъй като СГС е приел, че с цесията цедентът – лизингодател е прехвърлил правата за гаранционна отговорност на продавача на лизингополучателя – ищец, но цедирането на това право няма действие за ответника – страна по договора за продажба с лизингодателя – купувач, защото не му е съобщена по реда на чл.99, ал.4 ГПК. Поради това, че така поставените материално правни въпроси не са обуславящи изхода на спора, те не попадат в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Що се касае до втората част на втория въпрос, отговорът е изцяло обусловен от извършената от съда преценка на доказателствата по делото и приетите за установени правно релевантни факти в рамките на правомощията му като инстанция по същество. В случая въззивната инстанция е приела, че цесията е произвела действие между цедента и цесионера, вкл. са прехвърлени на ищеца правата по гаранционната отговорност на продавача, но ищецът не е доказал съобщаването на цесията на длъжника, поради което тя няма действие за ответника. Доколко тази преценка е правилна, е въпрос на неправилност на постановения от съда акт и затова не аргументира наличие на основанията за допустимост на обжалването му по касационен ред, защото тя се обективира в незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение / чл.281, т. 3 пр. първо и трето ГПК/. Независимо, че поставените въпроси не изпълняват общото основание за допустимост на касационното основание, не е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Постановеното решение не е в противоречие с ТР №37 от 13.11.1984г. по гр.дело № 16/84г. на ОСГК на ВС. Действително в ТР е прието, че гаранционна отговорност може да бъде потърсена от лица, последващи приобретателя на вещта, които разполагат с касова бележка или гаранционна карта, но само в случаите, когато купувачът е анонимен/ защото документа не съдържа името на купувача/ и затова за купувач се признава всяко лице, което е в притежание на вещта и на гаранционния документ. В случая страните по сделките са ясни, поради което този особен случай, развит в ТР, не е приложим за конкретния казус. Решението не е в противоречие с решение №244 от 23.01.1960г. по гр.дело № 8461/59 на ВС, ІІІ г.о. тъй като СГС е приел, че цесията е действителна, но няма действие по отношение на ответника. В решение №123 от 24.06.2009г. на ВКС, по т.д.№12/2009г. на ВКС, ІІ т. постановено по реда на чл.291 ГПК, макар и постановено по други правоотношения, също е прието, че правно релевантно за действието на цесията е единстветно съобщението до длъжника, извършено от цедента / стария кредитор/ , но не и съобщението извършено от цесионера / новия приобритател на правото/. Прието е също, че исковата молба не представлява уведомление по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД и няма за последица действие на цесията спрямо длъжника. А в случая лизингодателят – цедент не е страна по делото. Касаторът не посочва конкретното доказателството, с което лизингодателят – цедент е изпълнил задължението си по чл.99, ал.4 ЗЗД да уведоми продавача за цедиране на права по гаранционната отговорност на трето лице и по конкретно на лизингополучателя – ищец.
Настоящия състав не обсъжда определение №67 от 6.02.2009г. на ВКС, ТК тъй като, според приетото с ТР №2/2011г. на ОСГТК на ВКС определенията по чл.288 ГПК не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
2. Касаторът се позовава на противоречие между обжалваното решение и ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС , като поддържа, че въззивният съд в нарушение на задължителната съдебна практика се е “произнесъл по непредявено искане на ответната страна пред него, във вр. с липсата на оспорване на активната правна легитимация на ищеца”. Поддържа се, че съдът е допуснал недопустимо изменение и/или допълване на възраженията на ответника, в противоречие с решение №309 от 8.02.1968г. по гр.дело № 230/67г. на ВС и решение № 256 от 25.01.1968г. по гр.дело № 2165/1967г. на ВС. На първо място следва да се отбележи, че в писмен отговор от 15.03.2010г., в срока за отговор по чл.133 ГПК, ответникът е направил принципно възражение по основателността на иска, като изрично е оспорил правото на ищеца да претендира обезщетение за недостатъци на вещта по чл.195 ЗЗД или правото му на иск за гаранционно обслужване на автомобила, възразил е за наличието на договорна връзка с ищеца и правото му да претендира правата на купувача по гаранционната отговорност на продавача, доколкото не представя доказателства те да му са прехвърлени по реда на чл.99 ЗЗД. В този смисъл така поставения процесуален въпрос не е обуславящ изхода на спора, поради което не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Липсва и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК доколкото касаторът се позовава на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, с оглед на позоваването на две съдебни решения на ВС, които нямат задължителен за съдилищата характер. Дружеството – жалбоподател не посочва на коя т. от ТР противоречи обжалвания съдебен акт, но такова липсва, тъй като с ТР ОСГТК на ВКС се е произнесло по тълкуването на разпоредбите на чл.280, ал.1 ГПК, които касаят допустимостта на касационното производства. Не е налице противоречие с решение №309 от 8.02.1968г., с което състав на ВС приема, че съдът не може служебно да измени основанието на иска. В случая СГС се е произнесъл в рамките на предявения иск и по заявените с исковата молба факти. Поддържаната от жалбоподателя теза означава, че във всички случай съдът трябва да постанови положително решение, без да обсъжда възраженията на ответника за легитимацията на ищеца по отношение на заявеното с исковата молба право, което противоречи на основното начало, залегнало в чл.8 ГПК – за състезателното начало в гражданския процес и осигуряване на равни права на участие на всяка една от страните в него. Решение №256 не е представено с Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което настоящия състав не го обсъжда / т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
В т.2.2 на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа довод за съществени процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №417 от 12.07.2010г. по гр.дело № 788/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение №24/28.01.2010г. на ВКС, Іг.о., определение от 15.02.2011г. по т.д. №775/2010г. на ІІ т.о.: дали въззивният съд е бил длъжен да приеме представените с въззивната жалба нововъзникнали доказателства по смисъла на чл.266, ал., 2 и ал.3 ГПК; длъжен ли е съдът да се произнесе с определение по допустимостта на представените с въззивната жалба доказателствата и след това с решението да се произнесе по отношение на тяхната допустимост за спора; налице ли е ограничение в правото на защита на ищеца, чиито нови доказателства не са били приети от въззивния съд, като неотносими за спора.
С молба от 21.03.2011г. касаторът, в качеството си на виззивник е поискал от СГС да бъдат приети като доказателства: фактура от 28.10.2010г. / издадена след първоинстанционното решение/ ремонтна карта във връзка с издаването на фактурата и проформа фактура от 8.04.2010г., издадена от ответника, с цел доказване на тезата на ищеца “ че автомобилът не е ремонтиран качествено в гаранционния сервиз на ответното дружество и последвалите повреди и негодност за ползването му са именно в резултат на некачествен ремонт” и “ че процесния автомобил е отремонтиран в друг сервиз и то на значително по ниска цена”. С оглед на мотивите на съда за отхвърляне на иска и обстоятелствата, които ищецът е искал да докаже с представянето им във въззивното производство, поставените процесуални въпроси не са обуславящи изхода на спора, след като доказателствата по делото са преценени от съда като неотносими за спора по делото. Същото се отнася и за представените с въззивната жалба фактури за закупени от ищеца консумативи за обслужване на автомобил за оборване на констатации на съдебно-техническата експертиза за проявена от ответника грижа при отремонтиране на МПС. Дори да се приеме, че процесулните въпроси са от значение за изхода на спора и изпълняват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсва идентичност между поставените от жалбоподателя процесуални въпроси и този разрешен с решение № 417 от 12.07.2010г. по гр.дело № 788/2009г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, а именно “допустимо ли е страната да поиска с въззивната жалба доказателства за установяване на истинността на документи, които не са били оспорени от насрещната страна”. Съгласно т.3 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, какъвто не е случая.
Процесуалният въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и въз основа на тях да мотивира решението си по принцип е от значение за правилното решаване на делото, но в случая не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК доколкото жалбоподателят не е посочил кое от приетите от съда доказателствата по делото е от значение за изхода на спора според решаващите мотиви на съда, за да бъде направена връзка с разрешения процесуален въпрос с решение №24 от 28.01.2010г. по гр.дело № 4744/2008г. на Іг.о. според приетото, че решението следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка.
Определението от 15.03.2011г. по т.дело №775/2010г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.288 ГПК не се обсъжда тъй като не формира съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допустимост касационно обжалване на въззивното решение, то следва приложимата норма, обусловила решаващите изводи на съда, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни съдържанието й, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда. Страната се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос “гаранционната отговорност на продавача на лизингова вещ по отношение на лизингополучателя, при наличие на доказателства за уведомяване за отдаване на лизинг на вещта и след като е приел да обслужва гаранционно вещта е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото “ и се обосновава с необходимостта от прецезиране и допълване на ТР №37 от 13.11.1984г. на ОСГК на ВС. Настоящия състав на ВКС, ТК намира, че така поставен въпросът не отговаря на посочените в т.4 на ТР №1/2010г. критерии. Въпросът е по – скоро фактологично обусловен, в случая съдът е приел, че не е налице уведомяване на длъжника от цедента, а и по приложението на чл.99, ал.3 и 4 ЗЗД има установена съдебна практика.
В заключение, липсват предпоставките на закона за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК. На ответника не се присъждат разноски тъй като не е направено искане по чл. 80 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 30.05.2011г., постановено по в.гр. дело № 11263/2010г. на Софийски градски съд, ІV А въззивно отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: