О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
София, 03.07.2009 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№293 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 19.06.08г. по гр.д. №1001/2002г. на СГС, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, след частична отмяна на решението от 30.03.98г. по гр.д. №3256/91г. на СРС, е отхвърлен иск по чл.108 от ЗС, предявен от С. Б. Г. срещу П. Й. П. и С. Б. Н. за предаване владението на апартамент №18, находящ се в гр. С., бул.”Е”, бл.1, вх. Б, ет.6. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта по иска с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за обявяване нищожност на продажбата на процесния апартамент с договор от 15.08.90г. между О ответниците П. Й. П. и С. Б. Н. и производството по този иск е прекратено поради липса на правен интерес.
Въззивният съд е приел, че за нуждите на ЖСК “Е” е бил отчужден имот на С. Т. Г. , Е. С. П. , В. К. Т. и С. Б. Г. Със заповед РД 40-1453/18.12.85г. е определено Е. П. , В. Т. и С. Г. да бъдат обезщетени с тристаен апартамент в съсобственост, а С. Г. – с двустаен апартамент. С тристранно споразумение от 04.12.85г. между главния директор на НИППИЕС “Е”, председателя на ИК на Б. РНС и С. Г. страните са се договорили Б. РНС да предостави на С. Г. тристаен апартамент №61, секция “А” от ведомствения блок на НИППИЕС “Е”, находящ се на ъгъла на бул.”Е” и бул.”М”, а С. Г. да закупи обитавания от нея апартамент №8 на ул.”М”, бл.36, вх. А, ап.3 и да го предостави на НИППИЕС “Енергопроект. С молба от 18.12.85г. с нотариална заверка на подписа С. Г. е заявила, че по силата на тристранното споразумение и е гарантирано предоставянето на тристаен апартамент, поради което се отказва от предоставения и в съсобственост апартамент като обезщетение за отчуждения имот и моли да бъде обезщетена парично. Г. е оспорила подписа и е поискала да се представи оригиналът на документа, което не е сторено. Представено е обаче у-ние от ІІ нотариус при СРС, че в регистрите на нотариалната служба е вписана под № 22400/18.12.85г. молба от С. Г. за отказ от апартамент в кв.”Е”. Представен е и протокол от 1985г. от заседание на комисията по чл.265 от ЗТСУ, на което е разгледана нотариално заверена молба на С. Г. от 18.12.85г. с искане за парично обезщетение. Със заповед № РД-47-665/08.05.86г. по чл.100 от ЗТСУ обаче на С. Г. е определено имотно обезщетение – процесният апартамент №18, находящ се в гр. С., бул.”Е”, бл.1, вх. Б, ет.6, в съсобственост с Е. П. и В. Т. С последваща заповед № РД-41-243/19.02.88г., първоначалната заповед е изменена, като за Е. П. и В. Т. е предвидено парично обезщетение. С декларация от 15.05.90г. С. Г. се е отказала от апартамента по тристранното споразумение – №61, ет.7, секция “А” от ведомствения блок, находящ се на ъгъла на бул.”Е” и бул.”М”. По делото е бил приет и акт обр.16 от 1991г. за процесния апартамент. Междувременно, на 07.08.86г., С. Г. е закупила апартамента на ул. М., посочен в тристранното споразумение – оборотно жилище, в което тя е била настанена след наводнение. През 1990г., поради отказа от имотно обезщетение, в процесния апартамент е бил настанен под наем ответникът П. Й. П., който впоследствие го е закупил по реда на НДИ.
За да отхвърли иска на С. Г. за собственост на процесния апартамент, съдът е приел по възражение на ответниците, че заповедта по чл.100 от ЗТСУ е нищожна, тъй като не е издадена от компетентния за това орган по чл.95 от ЗТСУ – председателя на ИК на СНС, а от зам.председателя, който към този момент не е имал такива правомощия. Последващото предоставяне на правомощия има действие занапред и не валидира издадената преди това заповед. Прието е също, че ищцата няма правен интерес да атакува продажбата на процесния апартамент, извършена между О ответниците, тъй като дори да бъде уважен, това по никакъв начин няма да рефлектира върху правата на ищцата.
Касационна жалба срещу това решение е подадена от С. Г. В нея се съдържа оплакване, че съдът не е имал основание да приема заповедта по чл.100 от ЗТСУ за нищожна, след като тя не е била своевременно оспорена от ответниците и не е било открито производство по чл.154, ал.1 от ГПК /отм./. Освен това – гражданският съд нямал правомощието да се произнася по валидността на един административен акт. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС по чл.154 от ГПК /отм./ – решения №1869/20.08.60г. по гр.д. №4263/60г. на ІІ ГО; решение №1006 от 30.07.01г. по гр.д. №153/2000 на ІV ГО и №2853 от 25.10.96г. по гр.д. №3755/95г. на ІV ГО, както и в противоречие с практиката на съдилищата по въпроса по какъв ред и пред кой съд може да се прогласи нищожност на един административен акт.
Ответниците в производството П. Й. П. и С. Б. Н. оспорват жалбата. Подробни доводи излагат в писмени възражения.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпросът, който обуславя изхода на спора по чл.108 от ЗС, е за валидността на заповед № РД-47-665/08.05.86г. по чл.100 от ЗТСУ. Този въпрос не бива да се смесва с истинността на документа по смисъла на чл.154 от ГПК /отм./. Касае се за съвсем различни неща, ето защо практиката по чл.154 от ГПК /отм./, на която се е позовала жалбоподателката, няма никакво отношение към релевантния материалноправен въпрос по делото. Въпросът за валидността на административния акт в случая е свързан с компетентността на органа, издал оспорената заповед. Въпросите за истинността на документа, който материализира тази заповед, са свързани само с неговата автентичност – т.е. дали подписът принадлежи на означеното в документа лице. Такъв спор по делото не е имало, тъй като в самия документ не е посочено името на лицето, което го е подписало. Същевременно е изяснено, че положеният подпис не е на председателя на ИК на РНС, а на неговия заместник. Това обстоятелство се свързва с повдигнатото от ответника възражение за нищожност на заповедта, по което въззивният съд се е произнесъл. Това произнасяне е в пълно съответствие с постоянната практика на ВС и ВКС за допустимостта на косвения съдебен контрол за валидност на административните актове, който гражданският съд може да упражни в случаите, когато от тях зависи съществуването на едно оспорено гражданско правоотношение – решение №78/12.07.73г. по гр.д. №58/73г. на ОСГК, мотивите на ТР №2/14.05.91г. по гр.д. №2/91г. на ОСГК, т.4 от ТР №6/10.05.06г. по гр.д. №6/05г. на ОСГК, както и множество решения на тричленни състави на ВС и ВКС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.06.08г. по гр.д. №1001/2002г. на СГС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: