O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 612
гр. София, 31.07.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, III- то г.о. отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Е. Томов гр. дело № 1129/ 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 253/11.01.2018 г. на „Д.“- Е., представлявано от адв. Н. А., срещу решение № 234 от 27.11.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 478/2017 г.за потвърждаване на решение № 64 от 03.03.2017 г. , поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 328 от 10.07.2017 г., на Смолянския ОС по гр.д. № 55/2016 г., с което е уважен предявения срещу касатора като частичен иск за обезщетение за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК.
С жалбата се иска отмяна на въззивното решение като неправилно и на трите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се приетото от апелативния състав, че с отхвърлянето на иска, по който е допуснато обезпечението, автоматично се ангажира отговорността за вреди по чл. 403 ГПК, като се твърди, че касаторът като ищец по иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК, по който е поискал обезпечение чрез спиране на изпълнението, е действал със съзнанието и убеждението,че той е собственик на имота,срещу който се изпълнява принудително. Неправилно,с оглед данните по делото, била определена и вещта, за лишаването от фактическата власт върху която във връзка с неоснователното обезпечение се претендират вреди, а оттук и размера на присъденото обезщетение.Предмет на спряното като обезпечителна мярка изпълнение била само сградата по вече прекратения между страните договор за наем, която още към момента на постановяване на осъдителното решение за предаването и не съществувала, тъй като била инкорпорирана в ново, извършено от настоящия касатор строителство, за което между страните е налице висящо дело за подобрения.Оспорва се и изводът на въззивния съд, че е налице пропусната за ищеца полза, изразяваща се в невъзможността да отдава процесния имот под наем за срока на неоснователната обезпечителна мярка,поради това, че последният не бил доказал факта на сключени с трети лица договори за наем и изобщо възможността да реализира доходи чрез отдаване под наем. В подкрепа на оплакванията се навеждат множество фактически твърдения, касаещи предисторията на отношенията между двете страни, както и други приключили и висящи съдебни спорове между тях. Като специални основания за допускане на касационното обжалване, в самата жалба , а и в отделно представеното изложение, се навеждат чл. 280, ал.1, т.1 по формулирани материалноправни въпроси , като се цитира и прилага практика на ВКС, изтъкна се и очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2,предл. 3-то ГПК
„МБАЛ д-р Б. Ш.“– АД като ответник, чрез адв. А. В., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК с писмен отговор оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а под евентуалност основателността на жалбата, като претендрира разноски за касационната инстанция.
Касационната жалба е допустима,подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от надлежна страна, срещу въззивен съдебен акт постановен в производство по иск с цена над 5000 лв.
Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение , поради следното:
„МБАЛ д-р Б. Ш.“- АД, в качеството си на собственик на сграда- вила „Здраве“, с идентификатор 69345.31.17.1 е предявило срешу [фирма] иск за сумата от 60000 лв като обезщетение за ползите от имота, от които собственикът бил лишен в резултат на допуснато с определение №1154 от 04.08.2011 г. на Пловдивски апелативен съд по ч.гр.д.№863/2011г.обезпечение на бъдещ иск за собственост на въпросната сграда по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу него, чрез спиране на изпълнението по изп. д.№ 411/2010г. по описа на ДСИ с район на действие Смолянски РС. Искът на бившия наемател„Д.“ -Е. по чл. 124, ал. 1 ГПК , по който е допуснато обезпечението,е отхвърлен с влязло в сила решение № 353 от 27.06.2015 г, на Смолянския ОС по гр.д. №182/2011 г. Изпълнителното дело е образувано по изпълнителен лист в полза на „МБАЛ д-р Б. Ш.“- АД срешу настоящия касатор да му се предаде държането върху отдадената по прекратен договор за наем процесна сграда, за което последният е осъден с влязло в сила решение № 177 от 25.06.2010 г. на Смолянския районен съд по гр.д. №1166/2009 г. С отговора на исковата молба по предявения по чл. 403 ГПК иск, настоящият касатор е изложил доводи за добросъвестност при предявяване на иска-бил защитавал право,за което бил убеден, че му принадлежи.Възразил е срещу наличието на вреда под формата на пропусната полза поради липсата на доказателства за преддоговорни отношения, правещи вероятно осъществявнето на търговски сделки, от чието осуетяване ищецът не е могъл да реализира печалби.Оспорван е и размерът на предявения иск.
С обжалваното понастоящем въззивно решение апелативният съд е приел, че разпоредбата на чл. 403 ГПК урежда особен вид, различна от отговорността за злоупотреба с процесуални права, безвиновна деликтна огговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, която може да се ангажира и когато искът, по който е обезпечението, е отхвърлен като неоснователен, стига да са налице и останалите две кумулативно изискуеми предпоставки- претърпяна вреда и причинна връзка между нея и наложената обезпечителна мярка.Като приел за безспорно доказано по делото, че по иска на настоящия ответник за собственост по гр.д. №182/2011 г. по описа на Смолянския окръжен съд, е било допуснато предварително обезпечение с определение №1154 от 04.08.2011 г. на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д № 863/2011г. чрез спиране на принудителното изпълнение, с взискател ищеца за предаване държането върху имот с идентификатор 69345.31.17.1 и че искът по чл. 124, ал. 1 е бил отхвърлен с решение № 353 от 27.06.2015 г., а с определение № 116 от 02.03.2016 г на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д № 863/2011 е отменено определениетоза допускане на обезпечението и обезсилена обезпечителната заповед, както и че въводът на ищеца в имота е извършен на 16.09.2106 г., достигнал до извод, че за процесния период 29.08.2011г. -21.07.2016 г. (от датата на постановлението за спиране на изпълнението до датата на подаване на исковата молба), в резултат на неоснователната обезпечителна мярка ищецът е търпял вреди. Вредните последици са се изразили в лишаването му от владението и ползването на собствения му имот – в това число в невъзможността му да отдаде под наем на трети лица процесната сграда с идентификатор 69345.31.17., понастоящем представляваща хотел ресторант „Д. Плей“ , а преди преустройството – вила „Здраве“. Приел е , че по реда на чл. 403 ГПК приложение намират общите разпоредби на чл.45 и чл. 51 ЗЗД и обезщетение се дължи за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, в т. ч. за пропуснати ползи. Изхождайки от принципното разбиране за същността на пропуснатата полза и нейното доказване , изразено в ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС и след като ищецът не е бил в състояние да осъществи преддоговорни отношения за отдаване под наем поради задържането на имогта от ответника , както и че като лечебно заведение съгласно ЗЛЗ може да извършва търговски сделки само за нуждите на осъществяваната дейност,въззивният съд е достигнал до заключението, че единственият начин по който ищецът е могъл да реализира приходи от имота, е именно като го отдава под наем на трети лица,които да го експлоатират по предназначение. Кредитирана е приетата по делото в първа инстанция основна и допълнителна експертиза.
При този предмет на делото и решаващите мотиви на въззивния съд, първият от поставените въпроси за характера на отговорността по чл. 403 ал 1 ГПК и дали тя възниква веднага,автоматично щом искът, във връзка с който е допуснато обезпечението, е бил отхвърлен ,или възниква когато за искащия обезпечението не е имало основание да предяви иска, е включен в предмета на делото. Касаторът изтъква че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 257 от 14.07.2011 г. на ВКС, IV -то г.о., по гр.д № 1149/2009 г., в което, по негови твърдения, било прието че увредата от допуснато обезпечение се обезщетява само когато въобще не е имало основания за иницииране на исково производство, като се развива подробна фактическа аргументация защо в настоящия случай касаторът е имал основания да предяви иска си, по който е допуснато обезпечение. Цитираното решение не обосновава твърдяното противоречие – обратното, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с него. На първо място в това решение по реда на чл. 291 ( отм.) ГПК е даден отговор на въпроса дали обезщетение за вреди от допуснато обезпечение може да се търси и по общия ред на чл. 45 ЗЗД,като отговорът е отрицателен .Направена е и съпоставка между отговорността по чл. 403 ГПК и тази по чл. 3 ГПК при злоупотреба с процесуални права, чиито основания ,видно от жалбата ,касаторът смесва.Превратно се интерпретира посоченото в решението, че на обезщетение по реда на чл. 403 ГПК подлежат вредите когато не е имало правно основание за предприемане на исковото производство, респективно за налагане на ограниченията по чл. 389 и сл. ГПК.Следва да се посочи, че един иск се отхвърля когато е неоснователен ,а отхвърлянето на иска на свой ред лишава допуснатото обезпечение от основание.
Вторият поставен въпрос е за това в случай, че допуснатото обезпечение е неоснователно, претенцията за пропуснати ползи върху кой предмет се простира – върху цялата вещ възникнала в резултат на осъществено строителство или само върху онова, което е било присъдено на ищеца преди това – присъдения на ищеца предмет на изпълнението(чл. 233 ЗЗД). Навежда се противоречие с решение № 59 от 06.10.2015 г. на ВКС, I-во т.о. по т.д. № 2/2015 г. като се излагат множество фактически твърдения, свързани с предмета на приключилото производство по иска по чл. 124,ал. 1 ГПК между страните, както и за висящо между тях дело за подобрения в имота, които обаче не са били наведени с отговора на исковата молба. Освен че не може едва с касационната жалба ,или като условия на формулиран правен впърос в изложението касаторът за първи път да навежда нови фактически твърдения, тези твърдения са и неотносими. В предмета на настоящето дело не са включени въпроси за собствеността с оглед преработване и присъединяване при строителство на сграда. С оглед предмета на настоящето исково производство достатъчно е установеното съвпадение в идентификаторите на имотите по нотариалния акт на ищеца и на този, предмет на иска по чл. 124, ал.1 ГПК и че ищецът се легитимира надлежно като собственик именно на имот с този идентификатор. Поради това въззивният съд не се е произнесъл по формулирания въпрос , нито е бил длъжен да се произнася по него и той не е обуславящ.Общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице. Независимо от горното,цитираното решение № 59 от 06.10.2015 г. е неотносимо, касае вреди от неизпълнение на договорни задължения под формата на претърпяна загуба от осъществени разходи , пропусната полза от нереализирана печалба от частично разваляне на договор и резрешението в него не подкрепя тезата във впъроса на касатора
Третият въпрос, сочен като относим към размера на обезщетението за вреди ,е за това в кои случаи може да се приеме че вредата , изразяваша се в пропуснати ползи се приравнява към размера на наема на един имот, представляващ търговски обект ,който ищецът никога преди това не е ползвал и същият по предназначение не е в кръга на неговите функции и предмет на дейност Първата част на въпроса е за това може ли при така посочените в него обстоятелства вредата да се изрази в пропусната полза, от чийто отговор е производен и размера на обезщетението, а втората част на въпроса е как в случая се доказва положително пропусната полза. Приетото от въззивния съд е че вредата се изразява в невъзможността ищецът да отдаде имота под наем и да реализира доходи и се поддържа изразеното чрез въпроса оплакване на касатора, че ищецът не е доказал наличие на правоотношения с трети лица по отдаване на имота под наем , затова съдът е предположил вредните последици без да е налице сигурност за увеличение на имушеството му и е налице противоречие с ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 936 от 14.11.2006 г. на ВКС, II ро т.о. по гр.д. №496 2006 г., определение № 873 от 08.07.2013 г. на ВКС IV- то г.о. по гр.д. №1019/2013 г., решение № 67 от 22.04.2013 г. на ВКС, III-то г.о., по гр.д. № 28/2012 г., решение № 282 от 27.10.2015 г. на ВКС IV- то г.о. по гр.д. №150 6/2015 г.
Изтъкваното противоречие не е налице. Позоваването от касатора на ТР № 3/2012 г.е в разрез с мотивите на самото решение, в които относно доказването на пропуснатата полза е прието че ищецът следва „ да установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти.“ В случая въззивният съд е възприел хипотезата на съществуването на възможност, при това единствена с оглед реализирането на приходи от ищеца възможност, за отдаване на имота под наем предвид, че дружеството е лечебно заведение. Несъстоятелно е твърдението на касатора, че ищецът обективно не е могъл да отдава под наем имота, преустроен на хотел-ресторант в курортен район, след като последният го е отдавал под наем на самия ответник, договорът за което е бил прекратен. Решение № 936 от 14.11.2006 г. на ВКС ТК също се цитира неотносимо .То има за предмет вреди от неизпълнение на договор, като за да остави без уважение жалбата, съставът на ВКС е приел, че по делото не е била установена причинната връзка между неизпълнението на договора и претендираните вреди, без в него да се коментира в какво се изразява пропуснатата полза, как се доказва и в какъв размер се обезщетява. Определение № 873 от 08.07.2013 г. на ВКС е цитирано с оглед позоваването в него на мотивите на ТР № 3/2012 г., а не с оглед на въпроса в него, по който касационно обжалване не е допуснато, следователно не е давано и разрешение от ВКС на поставения въпрос. Решение № 67 от 22.04.2013 г. на ВКС препраща към мотивите на ТР № 3/2012 г. като приема, че разрешението дадено в тях следва да намери приложение и при обезщетяване на вредите в хипотезата на чл. 403 ГПК. Със самото решение е било отменено въззивното, след като съставът на ВКС приел за неправилен извода на съда, че не е налице пропусната полза щом като не са доказани преддоговорни отношения и вместо него е приел, че след като дружеството осъществява търговия на дребно, то пропуснатата за него полза се изразява в неосъществената печалба от ежедневните продажби на черна и бяла техника, поради което релевантният с оглед доказването на пропуснатата полза факт е този за икономическия резултат за извършваната дейност през периода на наложеното обезпечение. В решение № 282 от 27.10.2015 г. по въпроса достатъчно ли е наличието на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на дружеството за получаване на доходи чрез използване на обекта за търговска дейност е прието, че релевантният факт, от който би могъл да бъде направен извод за настъпването на пропуснатата полза е икономическият резултат от дейността ,т.е неосъществената печалба от невъзможността обекта да се ползва по предназначение , са приложени принципните постановки на ТР № 3/2012 същите принципни постановки е възприел и съда в обжалваното въззивно решение. Необходимо е да се посочи, че приетото от въззивния съд за претърпяна вредна последица, изразяваща се в лишаване на собственика на имота от неговото владение и ползване за срока на допуснатото обезпечение поради невъзможност да бъде въведен в него, е в пълно съответствие с практиката на ВКС, в която е прието, че в хипотезата на лишаване на собственик от фактическа власт върху имота му, без основание или при отпаднало впоследствие основание, същият винаги търпи вредни последици изразяващи се в невъзможността лично да си служи с имота като извлича изгода от полезните му свойства, в т. ч като събира гражданските плодове като го отдава под наем Единствено въпрос на правна квалификация с оглед на конкретно наведените фактически твърдения е дали искът за обезщетението им ще се разглежда на плоскостта на неоснователното обогатяване или на плоскостта на деликта, респективно в последната хипотеза като претърпяна загуба или пропусната полза ( в т.см. са решение № 32 от 11.07.2017 г. на ВКС, II -ро г.о., по т.д. № 60028/2016 г., решение №80 от 22.02.2011 г. на ВКС, III-то г.о. по гр.д. № 941 /2010 г.)
Позоваването на чл. 280, ал. 2 ГПК за очевидна неправилност на решението се основава на твърдение за вътрешни противоречия, които според защитата взаимно обезмисляли направените от съда констатации и изводи. Такива противоречия в направените фактически и правни изводи Върховен касационен съд ,ІІІ г.о не съзира в обжалваното решение. По всеки един от поставените в изложението въпроси са навеждани конкретните доводи за противоречия и необоснованост.Подробно разгледани, тези въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване,така че по изложените вече съображения поддържаната от касатора очевидна неправилност не е налице .
В обобщение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответника по жалбата следва да се присъдят разноски . Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 234 от 27.11.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 478/2017 г.
ОСЪЖДА „ Д.“- Е., с ЕИК[ЕИК] да заплати на „МБАЛ д-р Б. Ш.“- АД, с ЕИК[ЕИК], сумата от 600 ( шестстотин) лева разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател :
Членове: