О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 612
гр. София, 06.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 131 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Делта Стройинвест“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство и въззивник във въззивното производство/, чрез процесуален представител адв. Б. Б., срещу решение № 2204 от 16.08.2018 г. по т. дело № 393/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1731 от 11.09.2017 г. по т. дело № 3542/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-6 състав и „Делта Сторйинвест“ ЕООД е осъдено да заплати на „Ивис – проектиране и дизайн“ ООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивното производство в размер на 2 400 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от настоящия касатор против „Ивис – проектиране и дизайн“ ООД, [населено място] /ответник в първоинстанционното производство/ иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на сума в размер 61 331,46 лв., представляваща сумарна величина от заплатено възнаграждение от „Делта Стройинвест“ ЕООД на „Ивис – проектиране и дизайн“ ООД по договор за проектиране, сключен на 27.11.2013 г., в размер на 60 031,46 лв. и сумата 1 300 лв. – разноски, заплатени от настоящия жалбоподател на молителя, за заплащане на такси за съгласуване на ПУП и виза за проектиране. Присъдени са и разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. При предаване на резултата от високо специализирана работа /в конкретния случай изготвяне на проект за изменение на ПУП – ПЗ/ физическото получаване на изработената документация означава ли и приемане на резултата /изразяване на воля от страна на получаващия, че изработеното е в съответствие с уговореното/? – противоречие с решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 231/13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
2. Завишени ли са изискванията на въззивния съд към ищеца по отношение „грижата на добрия търговец“ с оглед качеството му на търговец?
Касаторът поддържа, че при постановяване на решението си, въззивният съд е допуснал нарушение на задължителна тълкувателна практика на ВКС, обективирана в т. 10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГТК, като не е изложил мотиви защо се позовава на оспорената и оборена единична СТЕ, не е обсъдил заключението на тричленната СТЕ и неговият правен извод противоречи на установените от вещите лица факти и фактическите им изводи, релевантни за изхода на спора.
Касаторът релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в редакцията на закона в ДВ бр. 86/2017 г.
Ответникът „Ивис – проектиране и дизайн“ ООД, [населено място], не е изразил становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите за допускане на касационно обжалване и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че със сключения между страните на 27.11.2013 г. договор „Ивис – проектиране и дизайн“ ООД е поело задължение да изработи съответните проекти, подробно конкретизирани по отделни части в договора и приложение № 2, в съответните срокове. Въз основа на анекс от 18.03.2014 г. и протоколи от 27.11.2013 г. и 11.03.2014 г. съдебният състав е констатирал, че изпълнителят е предал на възложителя издаденото разрешение за допускане на изработването на ПУП-ПЗ; възложителят е приел извършената работа без забележки, като са подписани протоколи за съгласуване; страните се съгласили изпълнителят да изработи допълнително и проект за изменение на плана за регулация на УПИ-IX в същия квартал срещу възнаграждение в размер 6 000 лв. без ДДС, срокът на договора да бъде удължен с 8 дни – времето на допусната от ищеца забава на второто плащане по договора; страните се споразумели, че изпълнителят е постигнал в изготвения технически проект по-голяма от първоначално договорената обща площ на сградата, поради което му се дължи допълнително възнаграждение в размер 4 065 евро без ДДС; страните си предали взаимно посочените в двустранно подписаните протоколи документи, в частност ответникът предал на ищеца част от уговорените проекти, а ищецът одобрил извършеното. Въззивната инстанция е анализирала клаузите на чл. 3, чл. 7 и чл. 9 от договора и е приела, че освен споразумението за продължаване на срока с 8 дни времето на допусната от ищеца забава на второто плащане по договора, друго допълнително споразумение по смисъла на чл. 9 от договора не е подписано. Установила е, че ОЕСУТ, при разглеждането на представения проект за изменения на действащия ПУП за кв. 6, м. „Изток-изток“, е обсъдил възражения на трети заинтересовани лица, приел е част от тях за основателни, поради което е направил служебни предложения за корекции, посочени в протокол № ЕС-Г-82 от 04.11.2014 г. ОЕСУТ е приел проекта със забележка, че предлага на главния архитект да издаде заповед за одобряването му след извършване на корекции по служебните предложения. Възприемайки заключението на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е заключил, че изработеният от ответника проект за изменение на ПУП е страдал от недостатъци, явяващи се съществени, тъй като, независимо, че ОЕСУТ е приел проекта, приемането е условно – до отстраняване на недостатъците съобразно направените от съвета служебни предложения, т. е. неотстраняването би било пречка за издаване на заповед за одобряване, което обосновава и извода за съществено значение на тези недостатъци.
Въз основа на установената фактическа обстановка съдебният състав е направил извод за неоснователност на доводите на ищеца, че е приел проектите само за съгласуване с цел одобряването им по административен ред, последното представляващо условие за приемането на работата по смисъла на чл. 264 ЗЗД. Поради това, че не е налице изрична уговорка, че работата ще се счита приета едва с окончателното одобряване по административен ред на всички проекти и издаване на разрешение за строеж, нито уговорка, че крайният резултат, за който ответникът се е задължил, включва не само изработването на проектите, но и тяхното одобряване по административен ред, едва след което работата да може да се счита приета, въззивният съд е заключил, че страните не са обусловили изпълнението на задълженията на ответника от административното одобряване на изработените проекти; независимо от безспорната връзка на обусловеност на отделните етапи като последователни части на цялата инвестиционна инициатива, страните не са отразили тази връзка при уговарянето на отделните срокове за изпълнение, обуславяйки началния момент на съответния срок от окончателното приключване на административната процедура по предходния етап, а напротив – изрично са предвидили общ краен срок за изпълнение по чл. 6 от договора, допускайки в чл. 7 възможността за продължаване.
Изводът, че с получаването на съответните проекти и последващото представяне на проекта за ПУП за одобряване ищецът е приел извършената работа съгласно чл. 264 ЗЗД, е обоснован освен с горепосочените аргументи, също и със следните съображения, аргументи и доводи: Независимо от същественото си значение, недостатъците на изработения проект за изменение на ПУП са такива, които са могли да бъдат открити при обикновения начин на приемане. Обсъжданият проект за изменение на ПУП представлява резултат, изработен със специални знания; обикновеният начин на приемане по смисъла на чл. 264, ал. 2 ЗЗД в случая включва използването на специални знания за проверка на съответствието на представения от ответника на ищеца проект с техническите изисквания; предвид търговското качество на възложителя /ищеца/ и предназначението на работата, при самото приемане ищецът би могъл да установи, че не са спазени в проекта за ПУП нормативно установените технически изисквания за отстояние и плътност и интензивност на застрояване, и съответно че на изискванията не отговарят и следващите фази; като не е направил тези възражения при самото приемане съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД, ищецът е одобрил работата, без съществуващите недостатъци да обуславят запазване на права по чл. 265 ЗЗД. Поради изложените съображения въззивната инстанция е заключила, че в полза на ищеца не е възникнало право да развали договора съгласно чл. 87 ЗЗД, отправеното изявление в този смисъл не е породило действие, основанието за получаване на сумата от ответника не е отпаднало по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което ответникът не дължи връщане на полученото възнаграждение.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора в изложението, материалноправен въпрос не е отговаря на изискването за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не решен в противоречие с константната практика на ВКС относно предаването и приемането на извършената работа при договори за изработка/строителство, обективирана в цитираните от касатора решения и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В решение № 181/2015 от 10.02.2016г. по т. д. № 2079/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че обстоятелства, при които следва да се счита, че е налице приемане на работата по договор за изработка, се преценяват за всеки конкретен случай. Съгласно решение № 231/13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане. Релевантно за приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. Крайният извод в посочения съдебен акт и обжалваното въззивно решение – предмет на настоящата касационна жалба се дължи на различни факти по двете дела, установени с различни доказателства. По настоящото дело въззивният съд въз основа на събраните доказателства е установил конкретните факти и обстоятелства, въз основа на които е направил извод, че ищецът, като е подписал протоколи за съгласуване на предоставения проект за ПУП – ИПЗ, е одобрил работата, без да направи възражения за недостатъците на проекта. По т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. се касае до приемо – предавателен протокол на машина в разглобено състояние.
Не е налице противоречие с решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., тъй като в настоящия случай съдебният състав е приел, че възложителят /ищецът/ е могъл да установи недостатъците на проекта още при предаването му, т. е. че недостатъците са явни, но не е направил тези възражения съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД и е одобрил работата.
Решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е неотносимо поради това, че предмет на посоченото дело е договор за строителство с предмет строеж на сграда или части в груб строеж, но не и договор за изготвяне на проект за ПУП – ИПЗ.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване и по поставения въпрос относно обема на дължимата грижа на ищеца при приемането на предадения проект. Посоченият в т. 2 от изложението въпрос е фактически, а не правен, и отговорът му е свързан с преценката на въззивния съд относно приетите за доказани факти по спора. Предвиденото в чл. 302 ТЗ общо изискване на длъжника по търговска сделка да полага грижата на добрия търговец обикновено се свежда до знанието и съобразяването с точно определени правила, предвидени в закона и съответния договор, които са различни за всеки отделен случай и с оглед голямото разнообразие на договорните връзки в търговския оборот не могат да бъдат изчерпателно изброени. Следователно, въпросът „завишени ли са изискванията към ищеца по отношение „грижата на добрия търговец“ с оглед качеството му на търговец“ е винаги конкретен и е невъзможно формулирането на обща дефиниция на понятието „грижата на добър търговец“, което да е приложимо за всички случаи, в който смисъл е поддържаното от касатора становище.
Доводът на касатора, че при постановяване на решението си, въззивният съд е допуснал нарушение на задължителна тълкувателна практика на ВКС, обективирана в т. 10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГТК, като не е изложил мотиви защо се позовава на оспорената и оборена единична СТЕ, не е обсъдил заключението на тричленната СТЕ и неговият правен извод противоречи на установените от вещите лица факти и фактическите им изводи, релевантни за изхода на спора, представлява оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Що се отнася до поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2204 от 16.08.2018 г. по т. дело № 393/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.