Определение №612 от по търг. дело №465/465 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

                                 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
                                                         № 612
                                     София, 29.10. 2009 г.
   
           Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на пети октомври през две хиляди и девета година в състав:
 
                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
                                                                     ЧЛЕНОВЕ:  Елеонора Чаначева
                                                                                            Емил Марков
 
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 465 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
 
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по спора, предмет на решение № 9 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.ІІ.2009 г., постановено по т. д. № 12/09 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 26 на Бургаския ОС, ГК, от 11.ІІІ.2008 г., по гр. д. № 374/07 г. С последното ответното „Т” А. – Б. е било осъдено да заплати на „П” АД-гр. Шумен следните суми: 1/ В размер на 340 408.77 лв., като сбор от неизплатените части от дължимите възнаграждения за СМР на обект „рехабилитация на път ІV-20723 „Н” от км. 0+000 до км. 5+920,19„– по две фактури и съгласно сключеният помежду им договор за СМР от 18.ІІІ.2005 г.; 2/ В размер на 34 040 лв., представляваща договорената между възложител и изпълнител неустойка по чл. 12 от процесния договор за СМР; 3/ Сума в размер на 24 634.15 лв. съдебно деловодни разноски, съобразно уважената част от исковете. Наред с искането на „П” АД-гр. Шумен за допускане предварително изпълнение на решението на първостепенния, като неоснователни и недоказани, с него са били отхвърлени исковете на шуменския търговец срещу бургаското д-во за заплащане на обезщетение за забава в плащането на горната обща сума /по п. 1/, определено в размер на законната лихва върху нея, считано от 18. ХІ.2005 г. до 30.VІ.2007 г., от която по ф/ра № 5* търсеното обезщетение е било в размер на 1083.62 лв., докато по процесната ф/ра № 5* този размер е 64 717.74 лв.
Единственото оплакване на касатора-ищец „П” АД-гр. Шумен в жалбата му с вх. № 2528/24.ІІІ.2009 г. е за постановяване на въззивното решение в неговата отхвърлителна част в нарушение на материалния закон: чл. 294, ал. 1 ТЗ, според която разпоредба между търговци лихва се дължи, освен ако е било уговорено друго. С оглед това касаторът „П” АД-гр. Шумен претендира касиране на въззивното решение в тази негова обжалвана част и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който претенцията срещу „Т” АД Б. за сума в размер на 65 801.36 лв., като мораторна лихва за периода от 18. ХІ.2005 г. до 30.VІ.2007 г. да се уважи.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът-ищец обосновава приложно поле на касационното обжалване с бланкетно позоваване на наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, твърдейки единствено, че „законът не е приложен точно”.
Съответно оплакванията на касатора-ответник „Т” А. – Б. в жалбата му с вх. № 2941/8.ІV.2009 г. са за необоснованост хе незаконосъобразност на решението на Бургаския апелативен съд, но в неговата осъдителна част, поради което той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който претенцията на шуменския търговец за възнаграждения по процесния договор за СМР в размер на главницата от 284 968.68 лв., така както и претенцията му за неустойка по него – в размер на 34 040 лв., да се отхвърлят изцяло – като неоснователни и недоказани.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този касатор изтъква, наличие на приложно поле на касационното обжалване в хипотезите на т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с атакуваната осъдителна част на решението Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с „трайно установена” практика на ВКС по материалноправния въпрос за това подлежат ли на заплащане възложени СМР, за които липсва подписан от възложителя приемо-предавателен протокол обр. 19 и доколко осчетоводяването при него на издадена от изпълнителя данъчна фактура било годно да го замести. В тази връзка се цитират и представят две решения на отделни състави от търговската колегия на ВКС, както следва: 1/ Р. № 230/25.ІІ.2000 г. на V-то г.о. по гр.д. № 1286/99 г.; 2/ Р. № 975/1. ХІ.2005 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 225/05 г. Понеже същият въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата в Републиката този касатор се позовава и на едно решение, постановено от състав на търговското отделение на Софийския окръжен съд: от 19 май 2008 г. по гр. д. № 151/08 г. /за което обаче няма данни да е влязло в сила/, релевирайки по този начин едновременното наличие и на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК касаторът-ищец „П” АД-гр. Шумен писмено е възразил чрез процесуалния си представител адв. М от АК- В. както по допустимостта на касационното обжалване /в осъдителната част на въззивното решение/, така и по основателността на оплакванията, изложени в жалбата на „Т” А. – Б. Последното не е ангажирало становище на свой представител по жалбата на касатора-ищец „П” АД-гр. Шумен.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни насрещни страни във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, всяка от двете касационни жалби ще следва да се преценява като процесуално допустима.
 
1.      По касационната жалба на „П” АД-гр. Шумен:
Не е налице приложно поле на касационното обжалване по отношение отхвърлителната част на атакуваното въззивно решение в сочената от този касатор хипотеза по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. При положение, че не е бил формулиран въпрос /бил той материалноправен или процесуалноправен/, по който Бургаският апелативен съд да се е произнесъл и той /въпросът/ да е от значение както за точното прилагане на закона, но така също и за развитие на правото въобще, недопустимо е проведеното в т.нар. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на „П” АД-гр. Шумен отъждествяване на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. І-во ГПК във вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ, от една страна, с въпросната предпоставка за допустимост на касационното обжалване /по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ – от друга. Щом императивното изискване към съдържанието на всяка една касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е в нея да има точно и мотивирано посочване „на касационните основания”, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК очевидно има предвид не простото им повторение, а надлежното релевиране „на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1”.
С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване в отхвърлителната част на атакуваното въззивно решение.
 
2. По касационната жалба на ответното „Т” АД- Б.
А. По твърдението за наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280,
ал. 1 ГПК:
Според тълкуването на понятието „практика на ВКС”, изложено от Конституционния съд на Република България в мотивите към неговото Решение № 4/16.VІ.2009 г., постановено по тълк. дело № 4/09 г., наред със задължителните за всички съдилища и органи на изп. власт в страната тълкувателни решения на неговите гражданска и търговска колегии и постановленията на неговия Пленум, това представлява и всеки акт на този най-висш по степен съд, съдържащ тълкуване на нормативен акт, относим само към конкретното дело, но също и множеството постановявани от тази инстанция съдебни актове, изразяващи съвпадащо тълкуване на една и съща разпоредба, т.е. трайна и повтаряща се съдебна практика. В случая не се констатира обжалваното в неговата осъдителна част въззивно решение да разрешава материалноправния въпрос за приемането на работата в противоречие с което и да е от двете цитирани от касатора „Т” А. – Б. решения на отделни състави от търговската колегия на ВКС. Напротив, понеже с първото от тях е било прието, че в хипотеза, когато между възложител и изпълнител по договор за извършване на СМР по чл. 258 и сл. ЗЗД е имало съставен акт обр. 19, точно датата на неговото двустранно подписване, а не и тази на впоследствие издадената от изпълнителя данъчна фактура, е меродавният момент, от който за възложителя възниква задължението да плати дължимото по този договор възнаграждение, докато в процесния случай данните са били, че няма подписан между страните акт обр. 19 и поради това моментът на приемане на извършените от изпълнителя СМР е този на осчетоводяването на издадената от него данъчна ф/ра при възложителя. Що се отнася до второто решение на състав на касационния съд, то е абсолютно неотносимо към релевирания от касатора материалноправен въпрос, тъй като е постановено по иск на А. за следприватизационен контрол срещу купувач по приватизационна сделка, неизправен по отношение задължението си за инвестиции, поето за съответен отчетен период, т.е. проблемът не е в приемането /или не/ на даден вид СМР-по смисъла на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, , а за това могат ли същите стойностно да бъдат зачетени като инвестиция към предходна отчетна година.
Б. По твърдението за наличие и на предпоставката по т. 2 на чл.
280, ал. 1 ГПК:
Това твърдение въобще не следва да се обсъжда по същество, тъй като ако по релевираният от касатора материалноправен въпрос наистина съществува „трайно установена” практика на ВКС /разбирана в горния смисъл/, това логически изключва същият въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата в Републиката, още повече, когато в тази връзка се сочи едно изолирано решение на първоинстанционен съд, за което дори няма данни да е влязло в сила. Меродавна е единствено практиката на ВКС по въпроса за приемане на работата от страна на поръчващия /възложителя/ – при ноторно известното обстоятелство, че по своята правна природа договорът за изработка е неформален. /В този смисъл напр. е Р. № 466/16.V.05 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т.д. № 740/04 г./.
В заключение, след като всичко гореизложено опровергава твърдението на касатора „Т” А. – Б. за наличието на предпоставките по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване на постановеното от Бургаския апелативен съд на 20.ІІ.2009 г. решение № 9 по т. д. № 12/09 г. не следва да се допуска и в неговата осъдителна част.
 
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
 
О П Р Е Д Е Л И :
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.ІІ.2009 г., постановено по т. дело № 12/2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ: 1
 
 
2
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
+
 
 
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 465 по описа за 2009 г.
 

Scroll to Top