5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
[населено място], 12.12.2017г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември , две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1696 / 2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 144/12.04.2017 г. по гр.д.№ 1/2017 г. на Софийски окръжен съд, с което е обезсилено решение от 20.07.2016 год. по гр.д.№ 15 / 2015 г. на Районен съд – Етрополе и е прекратено производството по предявен от касатора против [фирма] иск , за установяване нищожността на арбитражна клауза в договор за оперативен лизинг на движимо имущество,сключен на 17.03.2008 година. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,досежно извода за недопустимост на самостоятелен иск за установяване нищожност на арбитражна клауза в сключен търговски договор, предявим пред държавен съд,основан на съображението, че „ не съществува регламентирана от закона възможност държавния съд абстрактно или извън определен материалноправен спор , да даде разрешение дали арбитраж и кой конкретен такъв е компетентен да реши спора „ и че подобна възможност „ би довела до ограничаване произнасянето на арбитражния съд по неговата компетентност / чл.19 ал.1 ЗМТА / „.Касаторът цитира относима към спора съдебна практика , както и отрича релевантността на съобразената от въззивния съд.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Намира, че четирите формулирани въпроса, съставляват различни в редакцията си варианти на един и същ съществен за решаването на спора въпрос: Допустимо ли е предявяването на установителен иск за нищожност на арбитражна клауза , пред държавен съд , извън производството пред арбитражната институция , предвидена в спорната арбитражна клауза ? Счита, че отговор на такъв въпрос не е даден в противоречие с формирана съдебна практика , цитирайки , като напълно относими и към настоящия случай, мотивите на определение № 66 по ч.т.д.№ 3464 / 2015 г. на ІІ т.о. на ВКС , както и решение № 151 по гр.д.№ 553 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Съдебното производство е образувано по иск на касатора против [фирма], за установяване нищожност на арбитражна клауза в сключен между същите срани договор за лизинг, позовавайки се на която арбитражна клауза ответникът е предявил искове против [фирма], по които са образувани арбитражни дела № 442/2010 год. и № 40/2014 год. на АС при БТПП. Ищецът твърди, че е оспорил компетентността на арбитража, но възражението му не е било прието за основателно. Възражение за нищожност на арбитражната клауза не е заявявано по арбитражно дело № 442 / 2010 год., което страната обяснява с неангажирането на процесуален представител със съответно юридическо образование, а арбитражно дело № 40/ 2014 год. на АС при БТПП сочи като все още висящо. Нищожността се твърди, поради факта, че страните не са водили преговори за включване на арбитражна клауза в договора за лизинг и действително съгласие за такава не е постигано, независимо от формалното му сключване, с включването й в текста на договора. Не се твърди нищожност на целия договор за лизинг.
Първоинстанционният съд е прогласил нищожността, поради липса на съгласие за сключването на арбитражната клауза, изхождайки от дистанционното – по различно време и място за всяка от страните по договора – сключване на договора за лизинг, инкорпориращ клаузата . Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството, като е намерил така предявеният иск за недопустим. Позовал се е на чл.19 ал.1 ЗМТА – уредената изрично компетентност на арбитражния съд да се произнесе и по действителността на арбитражната клауза,предопределяща компетентността му да разреши спора по същество. Изрично е акцентирано на релевантността на обстоятелството, че нищожността на арбитражната клауза пред държавен съд се претендира за установяване извън съществуващи и висящи между страните арбитражни производства,основани на същата,за разрешаване на материалноправни спорове, възникнали от сключването на договора за лизинг. В този смисъл е коментирана и липсата на законодателна регламентация за съдебна намеса „във връзка с арбитражни производства”, извън изрично предвидените хипотези на допустимо съдействие / чл. 9, чл.12 ал.2, чл.17 ал.2 и чл. 37 ЗМТА / и ограничен съдебен / неинстанционен / контрол – чл.16 ал.1 , чл.47 и чл.51 ЗМТА /. Съдът е приел, че извън хипотезата на конкретен материалноправен спор, за държавния съд не съществува абстрактната възможност да разреши дали арбитраж и кой конкретен такъв е компетентен да разреши евентуален между страните материалноправен спор.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните четири въпроса : 1/ Допустим ли е самостоятелен установителен иск пред държавен съд, за установяване нищожност на арбитражна клауза ? ; 2/ Може ли държавният съд да извърши самостоятелна преценка за своята компетентност и подведомственост по отношение предявен иск за установяване нищожност на арбитражна клауза , отделно и независимо от материалноправен спор, във връзка с разрешаването на който е уговорен арбитраж ? ;3/ Компетентен ли е държавният съд да извърши самостоятелна триинстанционна проверка за валидност на арбитражна клауза, когато се твърди нищожността й, или такава проверка се извършва само и единствено от ВКС в рамките на производство по чл.47 ЗМТА, за отмяна на вече постановено арбитражно решение ? и 4/ Компетентен ли е държавният съд да извърши самостоятелна триинстанционна проверка за валидност на арбитражна клауза , която се твърди нищожна, в случаите когато арбитражният съд е извършил вече проверка на собствената си компетентност ? Въпросите се обосновават в хипотезата на : 1 / чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с опр.№ 323 по т.д.№ 613 / 2012 год. на ІІ т.о. и определение № 66 по ч.т.д.№ 3464 / 2015 год. на ІІ т.о. на ВКС ; 2 / чл.280 ал.1 т.2 ГПК – определение по гр.д.№ 4138/2012 год. на Софийски апелативен съд и определение № 2941 по ч.гр.д.№ 4525/2014 год. на същия съд и 3/ чл.280 ал.1 т.3 ГПК – с формално позоваване на разпоредбата и на определени № 323 по т.д.№ 613 / 2012 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Всеки от въпросите съдържа в сърцевината си единствено релевантния правен въпрос,съответно допълвайки го с някоя от важните за постановяването на отговора предпоставки, обобщими до следното : Допустим ли е самостоятелен установителен иск пред държавен съд , за нищожност на арбитражна клауза в договор, когато материалноправният спор, възникнал от същия договор не е предмет на кумулативно предявен иск пред държавния съд, а предмет на арбитражно производство, в което арбитражният съд е отхвърлил възражението за некомпетентност, на основание нищожна арбитражна клауза? В тази именно конкретна хипотеза е отречена допустимостта на самостоятелен установителен иск за нищожност на арбитражната клауза. С тази му конкретизация, допустима от настоящия състав, съгласно задължителните указания в ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, въпросът покрива изискването за правен, съгласно т.1 от същото. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий . Определение № 66 по ч.т.д.№ 3464 / 2015 год. на ІІ т.о. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване в производство по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, не съставлява задължителна съдебна практика, преценима в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не съставлява такава и определение № 323 по т.д.№ 613 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, като непостановено в производство по чл. 274 ал.1 т.3 ГПК или чл.292 ГПК. При това, съставът на ВКС е прекратил пред себе си производството по инцидентен установителен иск за нищожност на револвиращ договор изцяло, а не единствено на арбитражна клауза в същия, предвид съединяването му с иск по чл.47 ЗМТА за отмяна на решение на арбитражна институция по материалноправен спор, основан на същия този материален договор. Съображението на състава е не поради недопустимост на установителен иск за нищожност на арбитражна клауза , предявим пред държавен съд, а за недопустимост на разглеждането на установителен иск за нищожност на договор от ВКС, като първа и единствена инстанция. Поради същите съображения това определение не е годно да мотивира и хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, още повече , че не е предложена аргументация на същата хипотеза , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР №1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Според същите страната следва да посочи непълна, неясна или противоречива правна норма , чието тълкуване предпоставя отговор на правния въпрос и което е предпоставило противоречива до момента съдебна практика или алтернативно – да обоснове предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по тълкуването на такава норма, наложително с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Простото позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява изискването за такава аргументация. Цитираното в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК определение на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 4138/ 2012 год. / единствено цитирано в мотивите на опр.№ 66 по ч.т.д.№ 3464/2015 год. на ІІ т.о. на ВКС / не е представено с изложението , а ползването на интерпретацията му в мотивите на опр. № 66 на ВКС е недопустимо. Независимо от последното, дори тази интерпретация не предпоставя извод за релевантност, доколкото съставът на ВКС е приел, че с определението на САС не е разрешен окончателно въпросът за допустимостта на иск с предмет установяване недействителност на арбитражна клауза . Нещо повече : каузалната съдебна практика би била релевантна само при идентичност във всички релевантни предпоставки, преценени при отговор на формулирания правен въпрос и конкретно : в хипотеза на самостоятелно предявяване на установителния иск за нищожност на арбитражна клауза, при висящо арбитражно производство, основано на същата тази клауза, разрешаващо конкретния материалноправен спор, срещу решение по който страната се защитава с настоящия установителен иск. Липсва необходимия идентитет в предмета на предявените установителни искове в настоящото и производството, в което е постановено определение № 2941 по ч.гр.д.№ 4525/2014 год. на Софийски апелативен съд / впрочем представено от ответната страна и без доказателства за влизането му в сила /. Дори да се ирелевира различието в предявените искове – тук – за нищожност на арбитражна клауза поради липса на съгласие , а в цитираното – установителен иск за действителност на арбитражна клауза и определяне на компетентната според същата арбитражна институция , при висящо арбитражно производство, основано на тази клауза, и в двата случая, даденото от настоящия въззивен съд разрешение не е в противоречие с възприетото в определение № 2941 на Софийски апелативен съд.
След подаване на касационната жалба е постановено решение № 40 / 29.06.2017 г. по т.д.№ 2448/ 2015 г. на І т.о. ВКС, с което е даден отговор на въпроса за допустимостта на предявен иск за установяване нищожност на арбитражна клауза , което настоящият състав напълно споделя: Установителен иск за обявяване на нищожност на арбитражна клауза е недопустим, ако е налице висящ спор по материалното правоотношение пред държавен или арбитражен съд, а при липса на такъв висящ спор, допустимостта на иска е обусловена от наличието на правен интерес, който подлежи на изследване от съда с оглед конкретните обстоятелства по случая. Правен интерес, извън осуетяване правните последици по висящия арбитражен спор, ищецът не е мотивирал. Въззивното решение се явява в унисон с посочената, задължителна за въззивния съд към момента на постановяване му, съдебна практика .
Поради необосноваване на допълнителен селективен критерий , касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 144/12.04.2017 г. по гр.д.№ 1/2017 г. на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство – 9 000 лева, платено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :