О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№614
София, 17.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2403/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 156 от 08.06.2017 г. по гр. д. № 191/2017 г. на Пернишкия окръжен съд, е потвърдено решение № 147/20.01.2017 г. по гр. д. № 285/2015 г. на Брезнишкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от ищците срещу ответниците отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ответниците не са собственици на сграда – овчарник, заедно с 2,116 дка от поземлен имот № 74, включващ УПИ VI-74 и VII-74 по регулационния план на [населено място], [община], при описани граници.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адвокат П. А. като пълномощник на ищците Н. З., С. М., К. Г., Ю. Г., Е. К., З. М., В. А., Г. А., А. К., В. А., М. М., В. И., И. И., М. З., С. З., В. Х., И. П. и В. С., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Касационна жалба е подадена и от адв. К. К. като пълномощник на ищцата Л. Й. И., в която са изложени съображения относно наличието на същите предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявени от ищците срещу В. Г. Р., М. К. Г. и Е. К. Д. искове за признаване за установено, че ответниците не притежават право на собственост върху процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че в полза на ищците като наследници на Г. М. Б., е възстановена собствеността в стари реални граници с решение на органа по земеделска реституция от 15.06.2015 г. Ответниците в процесуалната си защита са посочили, че спорът между страните е разрешен със сила на пресъдено нещо, формирана по гр. д. № 31/2000 г. на РС – Брезник, с което са били отхвърлени исковете за ревандикация на парцели VI-74, VII-74 и VIII-74 в кв.3 по плана на [населено място]. В защитата си по същество са въвели твърдение, че са носители на правото на собственост върху овчарника и прилежащата му земя, които са придобили на търг от 06.01.1995 г., с договор от 27.01.1995 г. и договор от 22.07.1996 г. по реда на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ. Евентуално са посочили, че са придобили правото на собственост на основание придобивна давност чрез упражнявано владение от 1995 г.
С влязло в сила решение по гр. д. № 31/2000 г. на Брезнишкия районен съд са отхвърлени исковете за ревандикация, предявени от ищците по настоящото дело срещу К. Р. /наследодател на ответниците/ и ответницата В. Р. за предаване владението на УПИ VI-74, VII-74 и VIII-74 по регулационния план на [населено място], [община], както и предявения срещу ответника К. Р. инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на сключения от него договор от 22.07.1996 г. по реда на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ, поради противоречие със закона. В настоящия процес ищците са въвели като придобивно основание възстановяването на собствеността с решение № 13/2К/15.06.2015 г. на Общинска служба по земеделие – [населено място], на което не са се позовали в предходния процес, с оглед на което не е налице процесуална пречка за упражняване на правото на иск.
По делото е установено, че с решение № 13/2К/15.06.2015 г. на Общинска служба по земеделие – [населено място], издадено на основание чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ, е възстановено в полза на наследниците на Г. М. Б. в стари реални граници правото на собственост върху ливада от 2,763 дка, находяща се в строителните граници на населеното място, имот № 74, включващ парцели VI, VII и VIII, а с последващо решение от 14.07.2015 г. е възстановена собствеността върху ливада от 3,427 дка, имот № 74, попадаща в описани парцели.
Цитираните административни актове на органа на земеделска реституция са постановени след проведени производства по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, в които с решение по гр. д. № 71/2000 г. на Брезнишкия районен съд е отменен отказа за възстановяване на собствеността върху процесния имот, а с решение по административно дело № 247/2014 г. на същия съд, влязло в сила на 14.05.2015 г., е прогласена нищожността на постановения на 04.09.2014 г. повторен отказ за възстановяване на собствеността.
Установено е, че възстановеният имот попада в границите на бившия стопански двор, който е бил застроен в периода 1955 г.-1968 г. със сгради и съоръжения, необходими за осъществяваната стопанска дейност. Процесният имот е част от поземлен имот пл. № 74 и попада в урбанизирана територия, съгласно кадастралния и регулационен план на населеното място, одобрен със заповед от 18.01.1990 г. Същият включва УПИ VI-74 и УПИ VII-74 в кв.3, като сградата – овчарник се намира в УПИ VI-74 /видно от приложените скици към заключенията на съдебно-техническите експертизи/.
Договорът от 22.07.1996 г. е сключен от наследодателя на ответниците К. Р. при действието на чл.52, ал.8 ППЗСПЗЗ /в ред. на ДВ, бр.48-1995 г./, според който придобиването на собствеността върху застроената и незастроената част от земята в нормативно определените размери при условията на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ се извършва въз основа на договор, сключен при условията на чл.18 ЗС между министъра на земеделието и хранителната промишленост или упълномощено от него лице и лицето, придобило правото на собственост върху сградата. Сградата и прилежащата към нея площ са били придобити на търг /протокол от 06.01.1995 г./, след извършването на който е бил сключен договор от 27.01.1995 г. с Ликвидационния съвет на ТКЗС.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че ответниците се легитимират като собственици по силата на описаните по-горе договори. Към момента на сключване на процесните договори държавата е била запазила правото си на собственост върху процесния имот /по аргумент от чл.24, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ/. Постановеното в полза на ищците решение на административния орган не е довело до възстановяване на собствеността.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата на адв. А. касаторите са поставили следните материалноправни въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:
1.„допустимо ли е съдът да извърши косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на административния акт, когато в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ е бил упражнен пряк контрол върху същия“; Сочи се противоречие с ТР № 5/14.01.2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК; решение № 96/27.06.2016 г. по гр. д. № 4487/2014 г. на ВКС, второ г. о.; решение № 93/24.04.2013 г. по гр. д. № 1535/2010 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 85/26.03.2013 г. по гр. д. № 928/2010 г. на ВКС, второ г. о.
2. „каква е разликата между приложното поле на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.10б ЗСПЗЗ при обосноваване на заключение, че са налице пречки за възстановяване на собствеността“;
3. „какво е правното значение на парцеларния план, когато са налице доказателства, че бившият стопански двор понастоящем се намира в урбанизирана територия“;
4. „не продължава ли да съществува правото на собственост върху сградата в полза на предишния й собственик, ако е установено, че същата е била построена от него, а не от стопанството“;
Поставен е и следният процесуалноправен въпрос: „длъжен ли е съдът да изложи съображения защо възприема като достоверни определени свидетелски показания, както и да обсъди същите в съвкупност с писмените доказателства“.
В изложението към жалбата на Л. Й. И. също е поставен формулирания по-горе първи материалноправен въпрос, по който се поддържа и противоречие с ТР № 6/10.05.2006 г. по т. д. № 6/2005 г. на ОСГК, както и следния въпрос, с който се обосновава приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: „следва ли да бъде зачетена формираната сила на пресъдено нещо по ревандикационен иск в производството по предявен отрицателен установителен иск“.
Според настоящия състав на ВКС, не се разкрива противоречие по първия материалноправен въпрос между обжалваното решение и ТР № 5/14.01.2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК поради следните съображения:
В цитираното тълкувателно решение е прието, че когато върху акт на органа по земеделска реституция е упражнен пряк съдебен контрол по реда на чл.14, ал. 3 ЗСПЗЗ, постановеното решение обвързва държавата, която чрез своя административен орган, издал акта, е била страна в производството по обжалването му. По изложените по-горе съображения то обвързва и лицата, които са придобили възстановения имот от държавата по време на висящото съдебно производство /чл.226, ал.3 ГПК във вр. с чл.144 АПК/ или след влизане в сила на решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. В настоящата хипотеза придобиването на възстановения имот от държавата е в предходен момент /през 1996 г./, поради което следва да се приеме, че е било допустимо извършването на косвен съдебен контрол върху акта за земеделска реституция. По отношение на поддържаното от касатора Л. И. противоречие с ТР № 6/10.05.2006 г. по т. д. № 6/2005 г. на ОСГК, т.4 от същото, следва да се посочи, че след приемането на чл.177, ал.1, изр.2 АПК, то е изгубило сила в тази част /видно от мотивите на ТР № 5/14.01.2013 г. по т. д. № 5/2011 г./. В цитираните съдебни актове /решение № 96/27.06.2016 г. по гр. д. № 4487/2014 г. на ВКС, второ г. о.; решение № 93/24.04.2013 г. по гр. д. № 1535/2010 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 85/26.03.2013 г. по гр. д. № 928/2010 г. на ВКС, второ г. о./, не са разрешени идентични правни спорове – изводите са обосновани с приетото за установено, че държавата, съответно и лицата, които черпят права от нея, са били обвързани от силата на пресъдено нещо на влезлите в сила съдебни решения по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, което поради изложените по-горе съображения не е относимо за конкретния случай.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен материалноправен въпрос, който не е обуславящ за изхода по конкретното дело. Въззивният съд е приел за установено, че процесният имот представлява част от бивш стопански двор на Т., който се намира в урбанизирана територия и върху него са разположени стопански сгради, поради което правото на собственост на държавата произтича от разпоредбата на чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ. Според нея земите, върху които са разположени обекти на организации по параграф 12 и 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и незаети от сгради и съоръжения прилежащи площи към тях, но негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване, представляват държавна собственост. Наследодателят на ответниците, който е придобил на търг собствеността върху сградата, е сключил валиден договор по чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ за закупуване и на прилежащата земя, поради което и по аргумент от чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ същата не е подлежала на възстановяване. Независимо от неправилно изложените съображения за нищожност на акта за земеделска реституция в полза на касаторите – ищци, същите са насочени към обосноваване на извод, че този акт не е довел до възстановяване на собствеността поради липса на материалноправните предпоставки за това.
Поставеният трети въпрос, който всъщност се свежда до индивидуализацията на процесния имот в договорите съобразно неодобрен парцеларен план, също не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, тъй като въз основа на приетите съдебно-технически експертизи и писмените доказателства е направен извод за наличието на идентичност на парцел 5, кв.1 от Стопанския двор на [населено място] и процесните УПИ VI-74 и VII-74 по действащия регулационен план. Прилежащият терен към сградата е бил определен от комисия по чл.45, ал.3 от ППЗСПЗЗ и по предвидения в тази разпоредба ред.
Четвъртият въпрос не е обуславящ за изхода на делото, тъй като решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от липсата на материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността в полза на касаторите. Освен това по делото е установено единствено, че преди обобществяването на имота в него е съществувала кошара.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси, поставени в двете жалби. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди в съвкупност приетите доказателства относно правнорелевантните факти. Предявените от касаторите искове за ревандикация са били отхвърлени, поради което въпросът за зачитането на силата на пресъдено нещо не може да бъде поставян в настоящия процес.
Не се налага осъвременяване на създадената съдебна практика по поставените въпроси, а същите не са и от значение за развитието на правото, поради което не е налице и специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответниците по жалба направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 156 от 08.06.2017 г., постановено по гр. д. № 191/2017 г. на Пернишкия окръжен съд.
Осъжда Н. З., С. М., К. Г., Ю. Г., Е. К., З. М., В. А., Г. А., А. К., В. А., М. М., В. И., И. И., М. З., С. З., В. Х., И. П., В. С. и Л. Й., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 9, адв. П. А., да заплатят на В. Г. Р., М. К. Г. и Е. К. Делийска от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 600 лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: