5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
гр. София,19.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2215 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. К. и В. Г. И., представлявани от назначения на основание чл.48, ал.2 ГПК особен представител адв. П. А., срещу решение № 955 от 11.05.2015г. по гр.д. № 371/2015г. на Софийски апелативен съд, 1 състав, с което е потвърдено решение № 17410 от 15.10.2015г. по гр.д. № 14615/2010г. на Софийски градски съд, ГО, I – 4 състав и касаторите са осъдени да заплатят на А. Н. Дърводелски разноски за въззивната инстанция в размер на 533,33 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е признато и е допуснато изпълнението на основание чл.119, ал.1 вр. чл.117, ал.2 КМЧП на съдебна заповед, издадена от съдия Ш. П. – Окръжен съд-1893, на Общински район 157, по реда на алинея 79, дело № 2010/161820 /влязла в сила на 28.10.2010г./, по силата на която касаторите са осъдени да заплатят на ищеца А. Н. Дърводелски сумата от 30 000 щатски долара.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържат, че в съдебното производство пред двете инстанции не са били събрани доказателства, които да установят при условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че именно те са осъдените лица по издадената съдебна заповед от Област К., щат И., САЩ, като изводът на въззивния съд за наличие на пълна идентичност между касаторите и осъдените лица е необоснован. Твърдят, че за да достигне до този извод, въззивният съд е обсъдил само две от събраните доказателства, без да прецени доказателствата по делото в тяхната съвкупност. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК поддържат, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззиввният съд се е произнесъл по следните правни въпроси:
1. Ако в изпълнителния титул на издадена в САЩ съдебна заповед, чието допускане до изпълнение се иска по реда на чл.119 КМЧП, длъжниците са индивидуализирани само с две български имена, без никакви други данни за самоличността им – бащино име, паспорт, лична карта, свидетелство за управление и други документи за самоличност, а допускане на изпълнение се иска по отношение на български граждани, чиято идентичност е установена с три имена и ЕГН съгласно нормите на ЗГР, може ли да се направи извод, че самоличността на ответниците по молбата по чл.119 КМЧП е идентична със самоличността на длъжниците в съдебната заповед, ако тази идентичност се оспорва и е установено по делото, че има множество други български граждани /в случая общо 759/, носещи същите две имена. Дали такъв съдебен акт, постановен от чужд съд, чието допускане до изпълнение се иска, е достатъчно разбираем относно самоличността на длъжниците, а в тази връзка и изпълняем по отношение на конкретно посочени български граждани.
Поддържа, че по-обобщаващо въпросът касае проблем, свързан с установяване на идентичност между български граждани – ответници по съдебни производства по допускане изпълнение на осъдителни съдебни актове, издадени от чужд съд, разглеждани в български съдилища по реда на ГПК, и лица, посочени като длъжници в съдебни актове, постановени от чужд съд, чиято самоличност е индивидуализирана само с две имена. Считат, че разглеждането на този въпрос би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него не е формирана задължителна съдебна практика, нито е нормативно разрешен, а това създава предпоставки за противоречивото му решаване.
2. Следва ли съдът при приемане за установени на дадени обстоятелства по делото да обсъди и анализира всички събрани и допуснати доказателства – твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 310 от 04.11.2014г. по гр.д. № 795/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Ответникът по касация А. Н. Дърводелски, представляван от адв. А. И., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по формулирания от касаторите първи въпрос не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – нормата на чл.119 КМЧП е ясна и не се нуждае от тълкуване. Поддържа, че въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като по същество доводите на касаторите се свеждат до правилността на съдебното решение, въприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните доказателства, които не са основания за допускане до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че със съдебна заповед, издадена от съдия Ш. П. от Окръжен съд – 1893, на 22.11.2010г. от Окръжен съд на Областта К., щата И., Общински район 157, по реда на Алинея 79, дело № 2010/161820, С. К. и В. И. са осъдени да заплатят на ищеца А. Н. Дърводелски сумата 30 000 щатски долара, както и че заповедта е издадена въз основа на запис на зановед от 23.11.2009г. Приел е, че видно от отбелязването, направено върху самия документ, съдебната заповед е влязла в законна сила на 28.10.2010г.
Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответниците за липса на идентичност между лицата, осъдени по силата на процесния запис на заповед, и ответниците в настоящото производство. Обсъдил е приетите по делото удостоверение за семейно положение и членове на семейството, издадено на 23.02.2011г. от СО, район „В.” и удостоверения от СДВР, Сектор „Български документи за самоличност”, от които се установява, че ответникът С. С. К. и ответницата В. Г. И. са сключили граждански брак на 21.06.2004г., както и че настоящият адрес на ответницата В. Г. И., считано от 01.01.1999г. е в САЩ. Въз основа на тези доказателства и при съобразяване на обстоятелството, че полицата, въз основа на която е издадена процесната съдебна заповед, е подписана в САЩ, въззивният съд е приел, че е доказано наличието на пълна идентичност между лицата, осъдени по представената по делото влязла в законна сила съдебна заповед и ответниците в настоящото производство.
Въззивният съд е обсъдил довода на ответниците за нарушение на нормата на чл.117, ал.1, т.2 КМЧП поради това, че не им е бил връчен препис от исковата молба и са били нередовно призовани, както и че са нарушени основни принципи на българското право, свързани с тяхната защита. Посочил е, че видно от доказателствата по делото, съдебната заповед е издадена с оглед неявяването на двамата ответници, а в настоящото производство не са наведени конкретни доводи кои точно техни права на защита са били нарушени. С оглед разпоредбата на чл.120, ал.1 КМЧП е приел, че в тежест на ответниците е било както да наведат своевременно възражение за нередовно призоваване пред американския съд /което е сторено в процеса/, така и твърдението, че са изчерпали всичи средства за защита срещу нередовното призоваване, предвидени в американското законодателство за производството по издаване на процесната заповед.
Предвид изложеното въззивният съд е достигнал до крайния извод, че в процеса е установено наличието на всички законови предпоставки за призваване и допускане на изпълнение на процесната съдебна запове.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първата група въпроси е свързана с доказване на идентичността между български граждани – ответници в производство по чл.119 КМЧП, и лица, посочени като длъжници в съдебния акт, предмет на производството, ако в него същите са индивидуализирани само с две имена. Разрешаването на тези въпроси е обвързано с конкретните факти по делото и събраните доказателства, поради което не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Третата част на въпроса се отнася до преценката дали съдебен акт, в който длъжниците са индивидуализирани с посочване само на две имена, е разбираем и изпълняем. Основанията за отказ да бъде признато и допуснато изпълнение на съдебен акт на чужд съд са изчерпателно посочени в чл.117 КМЧП и следователно в производството по чл.119 КМЧП съдът не може да преценява реквизитите на чуждия съдебен акт. Тези разпоредби са ясни и не пораждат съмнения при прилагането им, нито по тях е формирана съдебна практика, която се налага да бъде променена или осъвременена. Въпросът дали този съдебен акт установява изпълняемо право спрямо посочените в производството ответници, е конкретен за всяко дело и е свързан с преценката дали от съдържанието на съдебния акт и събраните по делото доказателства може да се установи идентичността на ответниците и посочените в акта длъжници. Поради това по отношение на тази част от въпроса също не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставеният от касаторите втори процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички събрани по делото доказателства. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, като е приел, че представените по делото удостоверение за семейно положение и членове на семейството и удостоверения от СДВР – Сектор „Български документи за самоличност”, обсъдени в съвкупност с процесната съдебна заповед и полицата, въз основа на която е издадена, са достатъчни, за да докажат, че длъжници по този съдебен акт са именно ответниците по делото. Обстоятелството, че според въззивния съд този категоричен извод не се разколебава от останалите доказателства по делото, не води до извод за допуснато процесално нарушение, изразяващо се в необсъждане на част от доказателствата, а касае обосноваността на въззивното решение, която не може да бъде преценявана в стадия на селектиране на касационните жалби.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 955 от 11.05.2015г. по гр.д. № 371/2015г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: