3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
София, 03.11.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 5591/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от Г. М. А., Н. Г. Х. и [фирма], представлявано от управителя Г. М. А., чрез адвокат Р. И., срещу определение № 1169 от 17.06.2014 г. по в. ч. гр. д. № 706/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 1418 от 19.05.2014 г. по гр.д. № 1558/2014г. на Пловдивския окръжен съд в частта за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск. Изложени са оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, чиято отмяна се иска, а относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Ищците, сега жалбоподатели, твърдят в исковата молба, че са длъжници по изп. д. № 365/2014 г. с взискател ответника Д. В. К., за сумата 30 000 лева, съставляваща разноски по гр. д. № 1750/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, въз основа на решението по което е издаден и изпълнителният лист. Твърдят, че не дължат посочената сума на ответника и незаконно им е вменено да му я заплатят, защото такива средства, в посочения размер и начин ответникът реално не е заплатил като адвокатско възнаграждение по посоченото дело. Тъй като не дължат сумата, те не дължат и разноски по изпълнителното дело в размер на 2 674.20 лева. Искат съдът да приеме за установено по отношение на ответника, че не му дължат солидарно сумата по издадения изпълнителен лист и разноските по изпълнителното дело.
С обжалваното определение Пловдивският апелативен съд приел за правилно становището на окръжния съд, че предявеният иск е недопустим. Ищците са разполагали с възможност да оспорят дължимостта на разноските, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, в самото исково производство, което те не са направили и друга самостоятелна процедура за упражняване на това право не е предвидена.
Жалбоподателите считат за неправилен извода на въззивния съд, че с предявения иск целят да установят липсата на задължение към ответника в размер на 30 000 лева и че оспорват размера на присъдения хонорар по гражданското дело. Твърдят, че по сключения договор за правна помощ от между ответника и адвокат К. – негов процесуален представител и брат, няма реално заплащане на сума по банков път или по друг допустим от закона ред.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставили въпросите: 1. допустимо ли е завеждането на отрицателен установителен иск за дължимост или не на дадена парична сума, посочена като разход, направен за адвокатско възнаграждение в дадено производство, поради факта, че такава сума не е била заплащана реално, а е посочена само по документи и 2. какъв е начинът на защита на страната при констатирано твърдение за липса на реално заплащане на разноски, касаещи адвокатско възнаграждение и липса на писмени документи, установяващи реалното им заплащане, а не посочването им само на документи, както и в случай на съединени два иска при условията на евентуалност – основанието на иска и твърденията за недължимост на сумата са първо поради факта, че такава никога не е била заплащана, и второ, дори да се приеме, че е дължима като разноски, не се дължи от ищците, тъй като е погасена по давност по ЗЗД.
Според чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК на обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по определящ изхода на конкретното дело материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира, че предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Представената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика: определение № 288 от 16.06.2010 г. по ч. гр. д. № 108/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 40 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г. и решение № 90 от 05.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г., двете на ВКС, ІІ-ро г. о., е по отрицателни установителни искове за собственост на недвижими имоти, включително и за възстановени по реда на ЗСПЗЗ, но заявеният за разглеждане правен спор не е с такъв предмет. Затова и приетото с тези съдебни актове е неотносимо при преценката за наличие на въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице, тъй като няма колебание в съдебната практика, че отговорността за разноските по воденето на гражданско дело може да се осъществи само по висящия процес, като се понася съобразно с определения с решението изход на делото. В този смисъл е решение № 576 от 31.08.1989 г. по гр. д. № 479/89 г. на ВС, II-ро г. о., според което съдебните разноски могат да се искат само в производството, по което са направени, а не и самостоятелно с отделен иск. Макар и постановено при действието на ГПК /отм./, това разрешение е приложимо и при сега действащия процесуален закон. Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г., задължителен реквизит на съдебното решение е в тежест на коя страна се възлагат разноските. Произнасянето по този въпрос не подлежи на инстанционен контрол по аргумент от чл. 248 ГПК – при грешка или пропуск страната може да поиска допълване или изменение на решението в частта за разноските. Това искане се разглежда от съда, постановил решението, като на обжалване подлежи именно определението по чл. 248 ГПК. В тези две производства – по висящия исков процес или по чл. 248 ГПК, следва да се разгледат и въпросите дали да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, в случай, че същото е уговорено, но страната не е представила доказателства за изплащането му, и как следва да бъде доказано неговото изплащане, като по тях има задължителна съдебна практика – т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и всички останали доводи по възникването, съществуването и погасяването на отговорността за разноски. При наличието на уредени в закона процесуални способи за защита, предявяването на установителен иск – положителен или отрицателен, който има субсидиарен характер, е недопустимо. Ето защо отговорността за разноските не може да се реализира с отделен иск, след като с влязло в сила решение по предмета на спора съдът се е произнесъл и по този въпрос – разрешение, което е прието и в обжалваното определение.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на частната касационна жалба за разглеждане по същество, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 1169 от 17.06.2014 г. по в. ч. гр. д. № 706/2014 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 1418 от 19.05.2014 г. по гр.д. № 1558/2014г. на Пловдивския окръжен съд в частта за прекратяване на производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: