2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
гр. София, 14.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1159 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 216/20.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 205/2012 г. на Добричкия окръжен съд (Д.). С него, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 3, том ХІІ, стр. 3 от 14.11.2011 г. по гр. дело № 5228/2009 г. на Добричкия районен съд, е признато за установено по отношение на ищеца Б. З. Илиев – по отрицателния му установителен иск срещу жалбоподателя, че последният не е придобил правото на собственост по сключения договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 118, том І, рег. № 2100, дело № 118/14.04.2009 г. на нотариус Д. Б. с рег. № 535, и не е собственик на четири недвижими имота: две ниви в землището на [населено място], нива в землището на [населено място] и нива в землището на [населено място], всички – в Добричка община (подробно описани); в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Б. З. И. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване; претендира присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция по делото.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – във връзка с оплакванията за процесуална недопустимост на въззивното решение, са формулирани следните седем процесуалноправни въпроса: 1) когато правата на страната произтичат от един договор, обективиран в нотариален акт, с който е изповядана покупко-продажба на няколко имота, подлежи ли на обжалване пред ВКС цялото решение на въззивната инстанция или следва да се приеме, че са налице отделни искове за всеки от имотите, при което следва да се съобрази цената на исковете за отделните имоти; 2) след като с определение окръжният съд е указал на районния съд, че страната не е внесла дължимата държавна такса, какъв акт следва да постанови въззивната инстанция при обжалване на решението на първата, при неотстраняване нередовностите на исковата молба; 3) когато с исковата молба е заявен иск за нищожност, а впоследствие се прави изменение чрез въвеждане на отрицателен установителен иск за собстмвеност, как съдът следва да го квалифицира – като отстраняване на нередовност на исковата молба или като предявяване на нов иск; 4) допустимо ли е последващо изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК, чрез въвеждане на нов иск; 5) допустимо ли е воденето на отрицателен установителен иск при наличието на „по-силното основание” – осъдителен иск; 6) в случаите, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск по чл. 108 от ЗС, налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост; и 7) длъжен ли е съдът да следи за наличието на правен интерес при предявен отрицателен установителен иск, след като страната (ищецът) не е във владение на имота. К. поддържа, че тези процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. възпроизвежда съдържанието на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага в изложението се каквато и да било аргументация за наличието на това допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа също, че последните четири въпроса (четвъртият, петият, шестият и седмият) са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че са решавани противоречиво от съдилищата, като в тази връзка сочи и представя (в преписи) решения и определения на ВС и ВКС, с което навежда и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
С приетото по делото заключение на съдебно-почерковата експертиза и споразумение, одобрено с определение № 106/14.07.2011 г. по н.о.х.д. № 473/2011 г. на Търговищкия районен съд, е установено, че изходящото от ищеца пълномощно с рег. № 1660/1661 от 04.03.2009 г. на нотариус Р. С. с рег. № 96, с което В. К. Т. е упълномощен да се разпорежда с процесните имоти, е неистинско – неавтентично – не е подписано от ищеца; както и че използвайки това пълномощно В. Т. – с ново пълномощно с рег. № 1425 от 30.03.2009 г. на нотариус К. Г. с рег. № 317, е преупълномощил с правата за разпореждане с процесните имоти В. Д.. Последният, използвайки това пълномощно, е продал процесните имоти с нотариален акт № 184/31.03.2009 г., т. І, рег. № 881, д. № 131/2009 г. на нотариус К. К. с рег. № 513, на [фирма], на което е бил управител и съдружник. С нотариален акт № 118/14.04.2009 г., т. І, рег. № 2100/2009 г., д. № 118 на нотариус Д. Б. с рег. № 535, [фирма], представлявано от В. Д., е продало процесните имоти на дружеството-касатор. При тези обстоятелства по делото, с необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение са уважени, предявените от ищеца срещу [фирма] искове по делото, като е прогласена недействителността на упълномощителната сделка, извършена с пълномощното с рег. № 1660/1661 от 04.03.2009 г., и на договора за продажба, обективиран в нотариалния акт № 184/31.03.2009 г. При така установеното, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е уважен отрицателния установителен иск за собственост на ищеца срещу касатора, като е приел, че последният е придобил процесните имоти по валиден договор за продажба, но от несобственик – лице, легитимирало се като правоприемник на ищеца-собственик с нищожен договор, поради договаряне с лице без представителна власт.
В отговора на наведените и с въззивната жалба на касатора, възражения и доводи за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск за собственост и на обжалваната част от първоинстанционното решение, въззивният съд е приел следното: Макар в петитума на исковата молба първоначално да не е бил заявен отрицателен установителен иск за собственост на процесните имоти, а иск за нищожност на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 118/14.04.2009 г., като с молба с вх. № 20127/01.09.2010 г. ищецът е заявил, че прави изменение само на петитума на този иск – от иск за нищожност на отрицателен установителен иск за собственост, окръжният съд е намерил, че правилно районният съд с определение от 22.02.2011 г. е приел за неоснователно възражението за недопустимо изменение на иска, наведено с отговора на исковата молба, подаден от касатора-ответник, тъй като изявлението в молбата с вх. № 20127/01.09.2010 г. на ищеца не е за изменение на иска по смисъла на чл. 214 от ГПК, а с него е уточнен и изяснен петитумът на исковата молба, който по този начин е съобразен с обстоятелствената й част, където се твърди, че ищецът като собственик на процесните имоти има правен интерес от предявяването на „отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на горепосочения договор”. В тази връзка въззивният съд е изложил изключително подробни съображения относно процесуалноправните институти на изменението на иска по реда на чл. 214 от ГПК и на отстраняването неясноти и противоречия в исковата молба по реда на чл. 129, чл. 143, ал. 2 и чл. 145, ал. 2, във вр. с чл. 127 от ГПК, респ. – по тълкуването и приложението на тези процесуалноправни норми. Въззивният съд е приел също, че ищецът се легитимира като собственик на процесните имоти с нотариален акт за продажба № 33/15.01.2004 г., т. І, рег. № 311, д. № 21/2004 г. на нотариус В. Т. с рег. № 158, както и че ищецът владее процесните имоти чрез арендатори – [фирма] и [фирма]. С оглед всичко това, въззивният съд е приел и че ищецът има правен интерес от предявения срещу касатора отрицателен установителен иск за собственост, като и в тази връзка са изложени подробни съображения.
Видно от горното, последните три процесуалноправни въпроса (петият, шестият и седмият), формулирани в изложението на касатора, не са от значение за изхода на делото, и конкретно – нямат отношение към твърдяната от жалбоподателя недопустимост на предявения срещу него отрицателен установителен иск за собственост и на постановеното по него въззивно решение. Това е така, защото тези три правни въпроса изхождат от постановката, че ищецът не владее процесните имоти и разполага с осъдителния реивандикационен иск по чл. 108 от ЗС, предвид което няма правен интерес (според касатора) от предявения отрицателен установителен иск за собственост. Както беше посочено обаче, по делото е установено, че ищецът е собственик и владее процесните имоти, като упражнява това владение чрез арендатори, поради което няма интерес от воденето на осъдителния иск по чл. 108 от ЗС; а – както е приел и въззивният съд – предвид това, че ответникът-касатор се легитимира също като собственик на процесните имоти с нотариалния акт № 118/14.04.2009 г., за ищеца е налице правен интерес от воденето на предявения по делото отрицателен установителен иск за собственост.
Без никакво значение за изхода на спора по делото, респ. – за допустимостта и правилността на обжалваното въззивно решение е и първият изведен от касатора процесуалноправен въпрос. Той е относим единствено към процесуалната допустимост на подадената от него касационна жалба. Посочването в указателната част на въззивното решение, че същото – изцяло или частично – не подлежи на касационно обжалване, не обвързва по никакъв начин жалбоподателя (който и в този случай може да подаде касационна жалба, която в случая е и администрирана от въззивния съд, а не е върната), а още по-малко може да обвърже по някакъв начин ВКС, чиято е последната преценка за допустимостта на касационната жалба.
Без значение за изхода на делото, респ. – за допустимостта на предявения по него иск и на постановените по него първоинстанционно и въззивно решения, е и вторият формулиран в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос. С визиранато в последния, определение № 2/04.01.2012 г. по възз. гр. дело № 892/2011 г. на Д., въззивният съд – след като вече е било постановено първоинстанционното решение по делото, е дал указания на районния съд да досъбере от ищеца пълния размер на дължимата държавна такса за първоинстанционното производство по делото – по реда на чл. 77 от ГПК (наред с указанията за досъбиране – по реда на чл. 262, ал. 1, във вр. с чл. 261, т. 4 от ГПК – на пълния размер на държавната такса, дължима по въззивната жалба на ответника-касатор). Първоинстанционният съд е изпълнил тези указания, като с определение № 7/10.01.2012 г. е осъдил ищеца да заплати невнесената от него част от държавната такса, дължима за първоинстанционното производство по делото. Видно от изложеното, в случая е налице принудително събиране на дължима държавна такса по делото по реда на чл. 77 от ГПК, а не става дума за дадени от съда указания за отстраняване на нередовност на исковата молба, които ищецът да не е изпълнил в срок, каквато е постановката на този процесуалноправен въпрос, изведен от касатора.
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по първите два и по последните три процесуалноправни въпроса в изложението на касатора, тъй като същите не съставляват общи основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателя, с изключение на последната му част, в която се сочи „предявяване на нов иск” по делото, е разрешен от въззивния съд, обуславящ е правните му изводи в обжалваното решение и е от значение за изхода на делото, поради което този правен въпрос – в посочената му част – поначало съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Възприетото и от двете (първата и въззивната) инстации по делото, разрешение на този процесуалноправен въпрос (а именно – че молбата с вх. № 20127/01.09.2010 г. на ищеца не е за изменение на иска му срещу касатора по смисъла на чл. 214 от ГПК (и конкретно – само на петитума на този иск, без да се изменя неговото основание, както е посочил самият ищец), а с тази молба е уточнен и изяснен петитумът на исковата молба, който по този начин е съобразен с обстоятелствената й част и е отстранено противоречието в исковата молба), е дадено при точно тълкуване и приложение на процесуалния закон, и конкретно – на разпоредбите на чл. 127, чл. 129, чл. 143, ал. 2, чл. 145, ал. 2 и чл. 214 от ГПК, които, както беше посочено са подробни анализирани в мотивите към обжалваното решение. Това разрешение, възприето от въззивнтя съд в обжалваното решение, е съобразено и с практиката на ВКС. При това положение, и – както вече беше посочено – при липсата на каквато и да било аргументи от страна на касатора, този процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, това наведено от него допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е налице.
Тъй като в случая, както са приели и двете инстанции по същество, не е налице изменение на предявения по делото иск по реда на чл. 214 от ГПК, а още по-малко – последващо предявяване на изцяло нов иск, както се сочи в края на третия процесуалноправен въпрос и каквато е постановката изцяло на четвъртия процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателя, то и те не са от значение за изхода на делото, и – конкретно за процесуалната допустимост на предявения от ищеца отрицателен установителен иск за собственост и на постановените по него първоинстанционно и въззивно съдебни решения; респ. – също не съставляват общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
В заключение – касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 2 400 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 216/20.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 205/2012 г. на Добричкия окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Б. З. И. сумата 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.