О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
гр. София, 02.08.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 787/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 15126 от 18.12.2017 г. от Ц. П. С., К. К. С. и Т. К. С., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. С., всички от [населено място], обл. П., чрез процесуалния им представител адв. А. Д. от АК – П., против въззивно решение № 461 от 16.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 715/2017 г. по описа на Плевенския окръжен съд, Гражданско отделение, с което като е потвърдено решение № 1239 от 24.07.2017 г., постановено по гр.д. № 1258/2017 г. по описа на Плевенския районен съд, II граждански състав, е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, сключеният между Т. С. Т. от една страна, като прехвърлител и К. Т. С. от друга като купувач, договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка до размера на ? идеална част от дворното място и ? идеална част от първия етаж на построената в дворното място жилищна сграда, ? идеална част от стопанската сграда. Жалбоподателите релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Ц. П. С., К. К. С. и Т. К. С., представлявани от адв. А. Д. от АК – П., поддържат, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържат, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Поставените въпроси са: 1/ Допустимо ли е въззивният съд за първи път, без да е налице промяна в квалификацията на разглеждания иск, да обоснове решението си с изводи, които не са наведени като твърдения от страните и да разгледа и се произнесе по непредявен иск; 2/ Следва ли въззивният съд да дава тълкуване на правоотношението между страните, различно от заявеното от самите страни пред нотариуса, в противоречие както с подписаните от страните писмени доказателства, така и в противоречие със събраните гласни доказателства; 3/ Допустимо ли е въззивният съд сам да формира, променя и допълва волята на страните, различна от заявената от самите тях – както към момента на подписване на нотариалния акт, така и при завеждане на иска по настоящото производство; 4/ Допустимо ли е въззивният съд, в противоречие с изповяданото от страните пред нотариуса, да тълкува и без никакви твърдения на страните и доказателства да приема, че размерът на продажната цена на имота съответства само на дела на единия продавач и това съставлява ли нарушение на принципа диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд е предоставил на ищеца защита в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК, каквато той не е поискал; 5/ След като в договора е налице задължение за „гледане“, то допустимо ли е унифицирането му със задължение за „издръжка и гледане“ и след като сделката е изповядана като покупко-продажба и е указано, че цената е заплатена изцяло, то допълнително поетото задължение за „гледане“ съставлява ли част от сделката за покупко-продажба и наследява ли се; 6/ Липсата на доклад на първоинстанционния съд съгласно чл. 145, ал. 3, пр. 2 ГПК следва ли да се поправи от въззивната инстанция и представлява ли съществено процесуално нарушение в случая, когато не е отстранено от въззивната инстанция; 7/ Липсата на произнасяне от страна на съда по възражение за липса на пасивна процесуална легитимация представлява ли съществено процесуално нарушение в случая, когато не е отстранено от въззивната инстанция; 8/ Обективирането на изводи от „тълкуване“ на волята на страните в съдебното решение, които не кореспондират с твърденията на страните и писмените доказателства по делото, води ли до неправилност на съдебното решение; 9/ След като сделката е сключена като покупко-продажба и цената на имота е заплатена изцяло на продавачите, то допълнителната клауза за „гледане“ на единия продавач обвързва ли наследниците на купувача и наличието на такава допълнителна клауза променя ли характера на договора – от покупко-продажба в алеаторен договор. Допустимо ли е след като и двамата продавачи са удостоверили получаването на продажната цена за имота в нотариалния акт, съдът да „тълкува“ волята на страните, че цената всъщност е заплатена само за единия продавач. В подкрепа на твърденията си се позовават на противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и практика на ВКС, която прилагат, както следва: постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр.д. № 5673/2015 г. на ВКС, III г.о.; решение № 153 от 24.06.2016 г. по гр.д. № 719/2016 г. на ВКС, I г.о.
Ответникът по жалбата Т. С. Т. от [населено място] бряг, чрез процесуалния си представител адв. Н. Л. от АК – Л. е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение правилно е уважен предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения на 10.03.1997 г. договор между ищеца и сина му К. Т. С. (наследодател на ответниците), с който му е прехвърлил собствеността върху своята част от описания застроен недвижим имот срещу задължението да полага грижи за гледането на баща си, като му осигури спокоен живот до неговата смърт. Съдът е приел като безспорно между страните, че с нотариален акт ищецът и сестра му са прехвърлили на наследодателя на ответниците собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място] бряг: ? ид.ч. от дворно място, цялото от 282 кв.м., представляващо парцел ІХ-181 в кв. 129, заедно с първия етаж от построената в дворното място жилищна сграда, работилница и гараж при посочени съседи, като последният е поел задължението да полага грижи за гледане на баща си и му осигури спокоен живот до неговата смърт, като в договора, озаглавен покупко-продажба на недвижим имот, е посочено, че цената на недвижимия имот е 334 382 неденоминирани лв., която сума купувачът е платил напълно и в брой на продавачите. С присъда по НОХД № 939/2014 на Плевенския окръжен съд, ищецът е бил признат за виновен в това, че на 05.09.2013 г. в м. „Вододол“, в землището на [населено място] бряг, при превишаване пределите на неизбежната отбрана, умишлено да е умъртвил рождения си син К. Т. С. – престъпление по чл. 119, вр. с чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 115 НК, която e отменена с решение № 368/19.01.2016 г. на ВКС и ищецът е бил оправдан. Съдът е приел за безспорно установено по делото, че след смъртта на наследодателя им/приобретател по процесния договор за продажба на недвижим имот/, ответниците не са изпълнявали поетото от него задължение за грижи спрямо ищеца. По отношение на характера на договора, касаещ частта на ищеца, прехвърлена на сина му, въззивният съд е приел, че независимо от наименованието му и от обстоятелството, че в нотариалния акт е посочено, че приобретателят е заплатил сума за придобиване на недвижимия имот, страните са сключили „договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане“, макар въпросният нотариален акт да съдържа два договора-единият за покупко-продажба, сключен с лелята на приобретателя за нейната ? ид.ч. от имота и втори за прехвърляне на другата ? ид.ч. от баща му срещу поето задължение от страна на сина да го гледа и му осигури спокоен живот до смъртта му. В този смисъл съдът е възприел и показанията на разпитаните по делото свидетели, които установяват наличието на уговорка за гледане на ищеца, която дори е била изпълнявана за известен период от време, докато бащата и сина са били в много добри отношения. По отношението на заплатената сума в размер на 334 382 неденоминирани лв. (данъчната оценка на прехвърления имот) е прието, че това е насрещната парична престация срещу дела на лелята, тъй като към този момент /м.март 1997г./ се касае за неденоминирани лева и за данъчна/базисна/ оценка – много по-ниска по размер от действителната пазарна цена на имота и уговорката между страните, сумата е съответствала на правата на сестрата на ищеца в съсобствеността. В тази връзка са изложени съображения, че с оглед родствената връзка, задължението за гледане не е поето спрямо двамата прехвърлители и при липсата на изрична уговорка за дарение на нейната ? ид.част или за договаряне в полза на брат й за тази част, паричната престация е получена от К. В. срещу продадената на племенника й нейна част от имота. Въззивният съд е приел, че след влошаване на отношенията между бащата и сина, не е имало изпълнение на поетите договорни задължения за гледане, а след смъртта на сина, от страна на наследниците му такива въобще липсват. По тези съображения съдът е приел, че предявеният иск за разваляне на алеаторния договор, следва да бъде уважен като основателен.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касаторите изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В разглеждания случай недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по см. На чл. 280, ал. 2 ГПК не са обосновани. Поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително с тази, приложената от касаторите, нито имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените правни въпроси, макар да обуславят решението по делото, са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. В тази връзка съдът е съобразил установената практика, че е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция.
В тази връзка не е налице противоречие с решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр. д. № 5673/2015 г. на ВКС, III г.о., на което се позовават касаторите и с което е прието, че предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Ищецът не е длъжен да сочи претендираното от него правно естество на правото, т.е. да квалифицира правото. Достатъчно е с исковата молба да индивидуализира спорното право, чрез спорен предмет/основание на иска/ и посочване в какво се състои искането/петитум/. Правната квалификация се определя от съда, а посочената от страната правна квалификация не е задължителна за съда. В случаите, когато съдът е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. В този смисъл е и даденото разрешение с решение № 153 от 26.06.2016 г. по гр. д. № 719/2016 г. на ВКС, I г.о., че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита и доколкото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, тъй като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало на гражданския процес. Когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск. В случая с обжалваното въззивно решение съдът не е допуснал отклонение от цитираната установена съдебна практика, а го е постановил в съответствие с нея. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за продажба срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт 111, том І, рег.№294 1997 г., на РС Червен бряг, поради неизпълнението му от страна на приобретателите. Съгласно уговореното в процесния договор, прехвърлителите са поели задължението да прехвърлят собствеността върху собствения си недвижим имот, а приобретателят К. С./наследодател на ответниците/ е поел задължение да полага грижи за гледането на Т. С. до края на живота му, като му осигури спокоен живот до неговата смърт. Тълкувайки договорните клаузи съдът е приел, че независимо от наименованието на договора/покупко –продажба на недвижим имот/ и обстоятелството, че в нотариалния акт е посочено, че приобретателят К. С. е заплатил сума за придобиване на недвижимия имот, от съдържанието на договора, а именно, че К. С. е поел задължение да полага грижи за гледането на прехвърлителя Т. С. до неговата смърт, то волята на страните е била именно да сключат договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане на прехвърлителя Т. С., който договор попада в категорията на ненаименуваните договори, тъй като не е уреден легално в ЗЗД или друг нормативен акт, но разкрива известни прилики с договора за покупко-продажба, тъй като и двата договора са двустранни, възмездни, каузални и чрез тях се прехвърля право на собственост срещу насрещна престация. По отношение на този договор намират приложение разпоредбите от общата част на ЗЗД във връзка със сключването, недействителността, действието на договора, изпълнението и неизпълнението на задълженията по него и развалянето му. Доколкото насрещните права и задължения на страните при договора за издръжка и гледане не са определени в закона, тяхното съдържание се определя от постигнатото съгласие, като при тълкуване волята на страните се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимите издръжка и грижи, се дължи цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Съдът е приел, че по силата на този договор К. С. е поел задължение за гледане на единия продавач и свой родител до края на живота му, като видът и обемът на дължимата от С. престация е уговорен с формулировката „гледане, осигурявайки му всичко необходимо за един спокоен живот до неговата смърт“. Доколкото така формулирано задължението на приобретателя се явява общо, съгласно съдебната практика същото следва да включва изцяло подсигуряването на храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждите на прехвърлителя (без оглед на възможността му сам да се издържа от имуществото и доходите си), а гледането включва полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговите нужди и възможности да се справя сам. Във връзка с тези изводи на съда за характера на процесния договор, поставените въпроси от касаторите, свързани с мотивите на съда, че престираната по договора сума е в полза на другия прехвърлител, не се явяват от значение за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които биха били разглеждани при положение, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. По отношение на въпроса за наличието на пасивната процесуална легитимация съдът е приел в съответствие с установената съдебна практика, че по делото не се спори, че ответниците са наследници на приобретателя К. С. и след смъртта му, съгласно чл. 60 ЗН те ще отговарят пред прехвърлителя до размера на наследствения им дял и под страх от евентуално прекратяване на договора поради неизпълнение от тяхна страна като правоприемници, следва да обезпечат издръжката и грижите, още повече, че заради наследяването вещните права и собствеността са станали тяхно притежание – ТР № 30/81 г. на ОСГК на ВС. Поради естеството на задължението за предоставяне на издръжка и гледане, всяка форма на неизпълнение – частично, забавено или неточно, се приравнява на пълно неизпълнение и е достатъчна за развалянето му /решение № 622/25.10.2010 г. гр. д. № 212/2010 г. на III гр. о. на ВКС/.
Въззивният съд е съобразил и установената практика, че не прави доклад по делото, а съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Посочването в доклада на правно релевантните факти (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и разпределянето на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) са задължения на първоинстанционния съд по доклада, като неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд и недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на първоинстанционното решение. В този смисъл въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в т. 2 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По поставения материалноправен въпрос, свързан с обхвата на поетото задължение за полагане на грижи за гледане, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, че съдържанието на насрещните права и задължения на прехвърлителя и приобретателя по договора за издръжка и гледане не са определени в закона (договорът е ненаименован). Тяхното съдържание се определя от постигнатото съгласие между страните. Както се посочи по-горе, при тълкуването на волята на страните, съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и/ или всички необходими грижи. В тежест на приобретателя по договора за издръжка и гледане е да докаже какво е изпълнил по договора. Прехвърлителят не е длъжен да посочва в какво се състои неизпълнението. Той е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост, с което установява съществуването на задължението на приобретателя да предоставя уговорените издръжка и грижи /решение № 82 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1313/2009 г. на ВКС, IV г. о/.
Следователно, по поставените правни въпроси от процесуално и материално естество, с обжалваното въззивно решение, съдът не се е отклонил от установената практика на ВКС, а я е съобразил.
Предвид изложеното, по поставените правни въпроси, обусловили изхода на спора, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната и установената практика на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба направените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 461 от 16.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 715/2017 г. по описа на Плевенския окръжен съд, Гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 15126 от 18.12.2017 г. от Ц. П. С., К. К. С. и Т. К. С., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. П. С., всички от [населено място] бряг.
ОСЪЖДА Ц. П. С., К. К. С. и Т. К. С., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. П. С., всички от [населено място] бряг, обл. Плевенска, [улица] да заплатят на Т. С. Т. от [населено място] бряг, област Плевенска, [улица] направените разноски по делото за настоящото производство в размер на 400 /четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: