О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
София, 06.07. 2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 30 юли две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 422 /2009 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. А. П. против решение № 623/29.10.2008г., постановено по гр.д. № 205/2008г. на П. окръжен съд, с което е оставено в сила решението по гр.д. № 409/2006г. на В. РС. С последното е отхвърлен иска по чл. 108 от ЗС, предявен от касатора против брат му Х. А. П. да се признае за установено, че е изключителен собственик на дворно место с площ 960 кв.м., съставляващо имот 6920, включен в съсобствен УПИ *,9750 от кв. 383 по плана на В. , като ответника бъде осъден да му предаде владението върху ? ид.ч. от този имот.
За да постанови това решение, въззивният съд е приел за установено следното: Страните са братя, на името на които в малолетната им възраст родителите са купили с н.а. от 1933г. т.1 земеделски имот – нива от 5,8 дка., който е заснет в кадастрания план от 1957г. като имот 411. На името на всеки от двамата братя са внесени в ТКЗС по 2,9 дка от този имот през 1957г. На ответника Х са реституирана с решение № 1/12.09.1995г. две части от този имот с обща площ 3,023 дка /имоти 139018 и 139026./, съставляващи северозападната половина на имот 411 Ч. на Б. П. е внесена от майка му и с решение № 1/12.09.1995г. са му възстановени два имота с обща площ 2,087 дка /имоти 139017 и 139027/, които заемат югоизточната част от имот 411. Частта от имота с площ 960 кв.м. е включен в регулацията през 1983г., но не е заснет като самостоятелен имот, а е включена в п.ІІ-Почивен дом.. Тази част с площ 960 кв.м. е заснета като самостоятелен имот № 6* на основание заповед на кмета от 02.03.1999г. За този имот е разпределено ползването между двамата братя с влязло в сила решение по чл. 32, ал.2 от ЗС, потвърдено с решение на ВКС по гр.д. № 2545/2000г. Предмет на делото е ? ид.ч. от имот 6920 – частта, която е прието, че е собственост на ответника. Съдът е приел, че ищеца не е владял за себе си частта на брат си, защото не се установява целия имот от 5,8 дка да е бил предмет на неформална делба, при която всеки от двамата братя да е владял за себе си реална площ от 2,9 дка. Внасянето на реална част от всеки от двамата в ТКЗС не води до прекратяване на съсобствеността, а заявленията за влизане в ТКЗС не са писмен документ за предаване на владението по смисъла на чл. 12, ал.7 от ЗСПЗЗ. След включване на имота в ТКЗС, никой от двамата братя не е могъл да владее за себе си, по аргумент от тази норма, а след включване на имота в регулация през 1983г. поради забраната на чл. 86 от ЗС в редакцията на тази норма от 1951г. до отмяната й през 1990г. не е могло да се придобива по давност социалистическа собственост. За периода от 1990г. до 1999г. съдът е приел, че ищеца не е могъл да придобие по давност имота, защото не е бил заснет като самостоятелен, а е съставлявал част от парцел, отреден за реализирано обществено мероприятие. От заснемането на имота като самостоятелен до 2007г. не е изтекъл изискуемият се 10 годишен срок, а в този период между страните е имало производство по спорна съдебна администрация за разпределение на ползването.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално лигитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Първия формулиран правен въпрос е, че в нарушение на съдебната практика – Р№ 321/1995г. по адм.д. № 2625/94г. на ІІІ гр.о. на ВС не е обсъдена декларацията на ответника по чл. 12, ал.3 от ЗСПЗЗ, приложена към заявлението му пред ПК, с която декларира само своята част от нивата от 5,8 дка.
Неоснователен е доводът на наличие на основанието за допускане по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК по този въпрос, тъй като цитираното решение е постановено по административен спор по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ. Противоречие с практиката на ВС, респективно ВС е налице само когато спора предмет на искова защита е разрешен в противоречие със задължителната, или константната практика на ВС, респективно на ВКС по аналогичен казус. Следва да е налице еднаквост, или сходство на обективните факти по правния спор по предмет и на търсената искова защита. Решението, на което се позовава касатора е по административно дело и касае доказателствената сила на декларациите по чл. 12, ал.3 от ЗСПЗЗ в производството по заявяване на земеделските земи. Към настоящия момент нормата е с променено съдържание. Спорът по настоящото дело е за придобиване по давност на друга част от общия съсобствен имот от 1933г., която е включена в регулацията и за която са действали обективни забрани за придобиване по давност. Затова от факта на не заявяване на тази площ за възстановяване пред ПК от ответника не може да се прави извод, че ищеца е упражнявал владение върху нея и я е придобил по давност. По тези съображения не прилагането на цитираното от касатора решение не е довело до постановяване на решение в противоречие с константната практика на ВС, респективно на ВКС.
Вторият формулиран правен въпрос е липса на цялостна преценка на събраните доказателства и решаване на делото при неизяснена фактическа обстановка, защото на свидетелите не са задавани конкретни въпроси относно границите на имота. Така формулиран въпроса касае оплакване за неправилност на решението. Разпита на свидетелите се извършва от страната и задаването на не конкретни въпроси не е дейност на съда, която да съставлява процесуално нарушение. Действително практиката по нормата на чл. 186 от ГПК /отм/ е последователна, че делото следва да се решава при изяснена фактическа обстановка, но касатора не сочи кои факти са останали неизяснени поради неправилни действия на съда, а е могло да се изяснят, поради което не може да се приеме, че решението е постановено в противоречие с тази практика.
Третия правен въпрос е може ли да се прилага нормата на чл. 12, ал.7 от ЗСПЗЗ, когато писменото доказателство е заявление за влизане в ТКЗС. По този въпрос константната съдебна практика е последователна, че тези декларации не са писмени доказателства, установяващи предаване на владението, поради което не са основание, въз основа на което да се приеме, че давността е продължила да тече и след внасяне на имота в ТКЗС. В този смисъл съдилищата по същество са се позовали на константната практика на ВКС, като са посочили конкретните решения, което сочи на липса на основанието за допускане по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 623/29.10.2008г., постановено по гр.д. № 205/2008г. на П. окръжен съд по касационна жалба, подадена от Б. А. П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: