О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
София, 02.08.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1331 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 18519 от 08.02.2018 г. от Централно военно окръжие [населено място], представлявано от полк. Г. К. П., приподписана от ст. юриск. Т. Т., против въззивно решение № 8719 от 19.12.2017 г., постановено по в.гр.д. № 6982/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ „Е“ въззивен състав, с което е отменено решение № ІІІ-144-69249 от 21.03.2017 г. на Софийския районен съд, 144 с-в, постановено по гр.д. № 24195/2016 г., и са уважени предявените от Н. К. В. от [населено място] срещу касатора искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и е налице явна неправилност при формиране изводите на съда – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Изведените правни въпроси са: налице ли е недобросъвестно поведение от страна на служителя, водещо до злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на работодателя, когато обстоятелствата в сигнал, подаден от служителя срещу работодателя, са доказано неправилни, за който въпрос твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение № 214 от 15.03.2017 г. по гр.д. № 112/2016 г., ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и е налице явна неправилност при формиране изводите на съда, който приема, че „обстоятелствата/двете твърдяни от работодателя нарушения/, описани в п. І от процесната заповед, не съдържат описание на конкретни, виновно извършени нарушения на трудовата дисциплина, нито пък в заповедта за уволнение е посочен документ, в който е индивидуализирано такова нарушение“, тъй като уволнителната заповед съдържа подробно описание на всяко от извършените нарушения на трудовата дисциплина като препраща към докладни записки, становища, писма и други документи относно извършването на дисциплинарните нарушения и чието съдържание изчерпателно изброява обективните признаци на нарушенията и кога са извършени те.
Ответницата по касационната жалба Н. К. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. В. АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, въззивният съд е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание уволнение е немотивирана, тъй като не е изпълнено изискването по чл. 195, ал. 1 КТ. В тази връзка съдът е приел, че обстоятелствата /двете твърдяни от работодателя нарушения/ описани в пункт І от процесната заповед, не съдържат описание на конкретни, виновно извършени нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищцата, нито пък в заповедта за уволнение е посочен документ, в който е индивидуализирано такова нарушение. Този извод се налага, тъй като в Заповед № РД-175/12.04.2016 г. не е посочено по отношение на първото описано от работодателя като нарушение на трудовата дисциплина деяние, какви са били конкретните трудово-правни въпроси зададени на ищцата от началника на Военно окръжие Пловдив – полк. К. на проведеното на 08.06.2015 г. съвещание, респективно какво становище е дала ищцата, обективирано ли е на някакъв носител, за да може съдът да извърши преценка дали действително тя не е отговорила точно и изчерпателно и дали действително са били налице твърдените от ответника пропуски в нейната компетентност, съответно биха дали възможност за преценка дали същите действително представляват виновно нарушение на трудовата дисциплина. Констатираният пропуск не се преодолява и от представеното по делото становище на Военно окръжие Пловдив, дадено от полк. К. с вх. № 28-20-46/04.04.2016 г. при ЦВО, към което се съдържа препращане в уволнителната заповед, тъй като в същото не се съдържат нито поставените към ищцата в качеството й на „главен юрисконсулт“ на ЦВО въпроси, нито дадените от нея отговори, а има само оценъчни изводи на началника на Военно окръжие Пловдив. Съдът е приел, че същият формален пропуск се съдържа и по отношение на описаното от работодателя второ нарушение в пункт І от процесната заповед, тъй като също не е посочено в какво точно се състои нарушението на трудовата дисциплина от страна на ищцата, след като в самата Заповед № РД-175/12.04.2016 г., издадена от началника на ЦВО полк. Г. П., се съдържа признание, че ищцата е изпратила по електронна поща отговор на исковата молба по гр.д. № 169/2016 г. по описа на РС [населено място] в определения срок. Нещо повече, дали изготвеният отговор на исковата молба гр.д. № 169/2016 г. по описа на РС Търговище е „“пълен“ и „съдържа ли защитна позиция по отношение на предявените искове“ има оценъчен характер, даден от ръководителя на Военно окръжие Търговище, но не съдържа факти, относими към фактическият състав на нарушението на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, т. 3 КТ. В тази връзка съдът е приел, че „неизпълнението на възложената работа“ като нарушение на трудовата дисциплина, регламентирано в разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, доколкото засяга същността на трудовото правоотношение, а именно престацията, която работникът или служителят дължи по трудовото правоотношение. Липсата обаче на констатираната конкретика в описанието на деянията, посочени в пункт І от уволнителната заповед, не могат да обосноват виновно неизпълнение на възложената работа от страна на ищцата, а описани по този начин същите по-скоро могат да бъдат евентуално съотнесени към хипотезата на обективна липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. А съгласно чл. 186, ал. 1 КТ само виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на трудовата дисциплина.
По отношение на деянието описано като нарушение на трудовата дисциплина в пункт ІІ от уволнителната заповед, изразяващо се в изпращането на сигнал от страна на ищцата до министъра на отбраната с изх. № 13-00-1969/23.03.2016 г. съдът е приел, че поначало, предвид разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, изказването на мнение чрез слово – писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, като правото на мнение не е абсолютно. Ограничаването му е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (аргумент от чл. 39, ал. 2 от КРБ). Не се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Именно поради това ако правото на мнение не се използва, за да се увреди доброто име на другиго, изразяването и разпространяването му не е противоправно и в този смисъл всякакви сигнали, твърдения и мнения за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството ?. В разпоредбата на чл. 45 от Конституцията на РБ е предвидено също основно конституционно право на гражданите на жалби, предложения и петиции до държавните органи. Изключението е в хипотезата, когато страната е предприела съответните действия при злоупотреба с права, което по същността си представлява превратно упражняване на права и е налице, когато сигналът не е отправен единствено по повод на нарушаването на нормативноустановени правила, респективно права, а когато жалбоподателят цели със сигнала си да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. Съгласно чл. 57, ал. 2 КРБ злоупотребата с право представлява упражняване на права не за собствена защита, а с цел да бъдат накърнени или увредени права и законни интереси на други лица. Добросъвестно упражняване на конституционно гарантирано право (на подаване на жалби и сигнали) е налице, когато то е предприето с вътрешното убеждение, че правото съществува или същото е нарушено. Константно в практиката на ВКС се приема, че злоупотреба с право/противоправно поведение/ е налице, когато сигналът не е отправен с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на държавния орган, а когато авторът на сигнала знае, че обстоятелствата са неверни, но подава искането си, за да навреди другиму, или за да накърни друг обществен интерес. В тази насока съдът е приел, че по делото не е установено, че ищцата превратно и недобросъвестно е използвала конституционно признатото си право да подаде сигнал до министъра на отбраната, поради което е стигнал до извода, че сами по себе си негативните оценки по адрес на определено лице, макар и представляващо държавно учреждение, не представляват уронване на доброто име на предприятието, още повече, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност, тъй като те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Въз основа на тези изводи, въззивният съд е приел, че и описаното в пункт ІІ от уволнителната заповед деяние, изразяващо се в подаване на сигнал от страна на ищцата до министъра на отбраната с изх. № 13-00-1969/23.03.2016 г., не представлява виновно неизпълнение на трудови задължения, съответно няма характер на дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина. Приел е също така, че дори и формално да се приеме, че в сигнала до министъра на отбрана, ищцата в нарушение на разпоредбата на чл. 284 ЗОВСРБ, в известен смисъл е изразила политически възгледи, то само по себе си не може да обоснове налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. По тези съображения съдът е приел, че уволнението на ищцата Н. В., извършено със Заповед № РД-175/12.04.2016 г., издадена от началника на ЦВО полк. Г. П. е незаконно и следва да бъде отменено, поради което искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде уважен като основателен. Предвид обусловеността на иска по чл. 344, ал.1, т.2 КТ от изхода на спора по предявения иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ, съдът е приел за основателен и искът за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност – „главен юрисконсулт“ в Централно военно окръжие, както и този по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – заплащане на обезщетение за принудителна безработица, за периода от 20.04.2016 г. до 31.07.2016 г., в размер на сумата от 3 376,80 лв.
Поставеният от жалбоподателя правен въпрос – налице ли е недобросъвестно поведение от страна на служителя, водещо до злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на работодателя, когато обстоятелствата в сигнал, подаден от служителя срещу работодателя, са доказано неправилни, не е обусловил изхода на делото, тъй като сочи на твърдения за необоснованост на въззивното решение, а тя не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което по тези въпроси, отнасящи се до необосноваността на въззивното решение, не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това, приетото от въззивния съд по този въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС, установена в посоченото от касатора решение № 214 от 15.03.2017 г. по гр.д. № 112/2016 г., ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, а в синхрон с нея. В него е прието, че хипотезата на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ включва три отделни състава: 1.злоупотреба с доверието на предприятието, 2.уронване на доброто име на предприятието и 3.разпространяване на поверителни за предприятието сведения. Злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността по см. чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ, може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. Злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага за себе си или за трето лице. Доброто име на предприятието е нарушение, с което работодателят е злепоставен от работника или служителя пред трети лица и това се отразява или е възможно да се отрази неблагоприятно на конкуретнтноспособността, ефективността и авторитета на предприятието. Поверителни за предприятието сведения са само обявените за такива с надлежен акт – нормативен, административен, договор между работник и работодател, заповед на работодателя. Съобщаването им от работника или служителя е нарушение, когато са доведени до знание на субекти, на които работникът или служителят не е имал право да ги съобщи. Тълкуването на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ следва да се извършва и с оглед правата и свободите, прокламирани в чл. 39 и чл. 41 от Конституцията на РБ и чл. 10, т. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Правото да се изразява и разпространява мнение и да се търси, получава и разпространява информация, не е абсолютно. Основания за ограничаването му се съдържат в чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1, изр. 2 от КРБ и чл. 10, т. 2 ЕКЗПЧОС, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, както и в тази на чл. 57, ал. 2, която не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. В този смисъл, съдът в хипотезите на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ следва да извърши преценка, както на правото на работника и служителя да сигнализира за незаконно поведение или закононарушение от страна на работодателя, така и на правото на работодателя да защити своята репутация и търговски интереси, съответно допустима ли е намеса в свободата на изразяване на работника или служителя – с нея преследва ли се легитимна цел и тя пропорционална ли е на защитавания интерес. В Решение на ЕСПЧ по делото Heinisch v. Germany (no. 28274/08) са изведени няколко от критериите за преценка доколко намесата е пропорционална: дали е имало обществен интерес от сигнала/разкриването на информацията; дали са били използвани алтернативни канали от работника/служителя преди публичната разгласа или сигнализиране на прокуратурата; дали разкритата информация/сигнал е автентичен; работникът или служителят действал ли е добросъвестно; каква е вредата, причинена на работодателя, съпоставена с публичния интерес; строгостта на санкцията. Именно в съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е приел, че подавайки сигнала до министъра на отбраната, не е установено, че ищцата превратно и недобросъвестно е използвала конституционно признатото си право да подаде сигнал до министъра на отбраната, поради което е стигнал до извода, че сами по себе си негативните оценки по адрес на определено лице, макар и представляващо държавно учреждение, не представляват уронване на доброто име на предприятието, още повече, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност, тъй като те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност.
Не съставлява основание за допускане на касационното обжалване общо изведеното от касатора оплакване, че въззивното решение е постановено при очевидна неправилност – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Това е така, тъй като не се обосновават хипотезите, предполагащи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща, или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Видно от изложените доводи на касатора, както се посочи по-горе, всъщност поддържаното от него основание в случая е това по чл. 281, т. 3, пр. трето ГПК – необоснованост на въззивното решение, което не съставлява основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по касация не следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8719 от 19.12.2017 г., постановено по в.гр.д. № 6982/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ „Е“ въззивен състав, по касационна жалба вх. № 18519 от 08.02.2018 г. от Централно военно окръжие [населено място], представлявано от полк. Г. К. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: