О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 616
София, 04.11.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 305/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 02.12.2013 г. по в. гр. д. № 57/2013 г. на Ловешки окръжен съд, с която е отменено решение № 257 от 07.12.2012 г. по гр.д.№ 762/2012 г. на Троянски районен съд и е постановено друго, с което е осъдил касатора да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 55, ал. 1, ЗЗД сумата 24 686.75 лв. – част от сумата по фактура № [ЕГН] от 31.07.2012г., недължимо платена цена на вода за периода 30.12.2011 г. – 31.01.2012 г. по договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води от 01.08.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 12.02.2012 г. – до окончателното й плащане, както и обезщетение за забава на основание чл.861 ал.1 ЗЗД в размер на 186,52 лв..
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съдебния състав, че дължима от дружеството-потребител на услугата по приемане, отвеждане и пречистване на отпадъчни води е цената, уговорена в сключения между страните договор от 01.08.2005 г., а не утвърдената с Решение № Ц-012/31.03.2011г. на ДКЕВР цена за пречистване от 1.07 лв./куб.м. без ДДС за трета степен на замърсеност. Според касатора, този извод е резултат от несъобразяването на специалната нормативна уредба, регулираща дейността по водоснабдяване и канализация и по-конкретно, на разпоредбите на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), с който е въведен регулатор в областта на водоснабдяването – Държавна комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), която уеднаквява режима на територията на цялата страна при съобразяване на редица елементи, влияещи на ценообразуването и чиито решения в тази насока са задължителни за всички В и К оператори и определените с тях цени на водата са приложими към вече сключените от дружествата-оператори договори, като заместват по право противоречащите им разпоредби.
Като значими за допускането на касационното обжалване с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът поставя въпросите: 1. Приложим ли е институтът на неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД при наличие на облигационна обвързаност на страните и възможност да реализират правата си по друг ред; 2. Може ли чрез тълкуване от съда на ясна, но спорна между страните клауза да бъде изменен договора или следва да се запази съдържанието на тълкуваната клауза в съответствие с изявената, а не с предполагаемата воля; 3. При наличие на клауза в договора, според която неговото изпълнение се подчинява на реда и изискванията на определен нормативен акт, необходимо ли е при тълкуване на договора да се вземат предвид съдържанието и изменението на този нормативен акт.
Ответникът по касационната жалба [фирма] Т. /с предишно наименование [фирма]/ [населено място] заявява становище за недопустимост на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да уважи предявения от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 24 686.75 лв., платена като цена на вода за периода 29.06.2012 г. – 31.07.2012 г. по договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води от 01.08.2005 г., въззивният съд е преценил, че същата е недължимо платена. Този извод е обоснован с неправилното определяне от В и К оператора на възнаграждението за услугата по отвеждане и пречистване на отпадъчни води с оглед по-високата цена, утвърдена с Решение № Ц-012/31.03.2011г. на ДКЕВР – 1.07 лв./куб.м. за отпадъчни води с трета степен на замърсеност (каквито са тези на ищеца), а не с оглед изрично уговорената от страните в чл. 23 от договора по-ниска цена за трета степен на замърсеност – 0.60 лв./куб.м. и без да е изпълнено изискването по чл. 24 от същия промяната на цената да е съгласувана с [община]. Като неоснователно е счетено становището на ответника по иска, че определените от ДКЕВР цени заместват волята на страните по процесния договор. В тази връзка съдът е посочил, че решенията на държавния регулаторен орган представляват административни актове, които пораждат права или задължения само за дружеството В и К оператор, но не могат да внесат промяна в създадените от същото гражданскоправни отношения с потребителите на предоставяните от него услуги, тъй като сключените договори имат силата на закон съгласно чл. 20а ЗЗД и не могат да бъдат изменяни без съгласието на двете страни и при предвидените в тях конкретни условия, каквото в случая е съгласуване на промяната на цените с [община] и по делото не е спорно, че такова не е налице. По отношение на приетите от ответника Общи условя за предоставяне на В и К услуги съдът е счел, че същите са ирелевантни за отношенията между страните предвид наличието на сключен между тях отделен /индивидуален/ договор, като възраженията на оператора, че цените, определени от ДЕКВВР могат да заместят волята на страните са счетени за неоснователни, като в тази връзка е застъпено становището, че решенията на този орган имат характер на административни актове, пораждащи задължения само за последния и че той определя пределни цени, по които той може са предоставя услугите си на потребителите и ефектът на решенията се проявява в това, че при неспазване на тази пределна горна граница на цените, „В и К операторът носи административно наказателна отговорност.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените въпроси отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В цитираното Постановление № 1 от 28.05.1978 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС е прието, че институтът на неоснователното обогатяване следва да има приложение, когато между страните не съществува облигационна обвързаност и липсва възможност да реализират правата си по друг ред. При неоснователното обогатяване е налице разместване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, без да е налице основание за това. Наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на този институт. В този смисъл е разрешението, дадено от въззивния съд, което налага извода за отсъствие на твърдяното противоречие с ППВС № 1/79 г. и цитираната от касатора задължителна съдебна практика.
Останалите въпрос в изложението не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и поради това не следва да бъде обсъждано наличието на сочените селективни критерии за допускане на касационния контрол. Вторият въпрос се отнася до тълкуване на договорни клаузи. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд в резултат на извършеното тълкуване на чл.24 и чл.32 от договора, като част от същинската му правораздавателна дейност, не подлежат на проверка в производството по допустимост на касационното обжалване. Евентуално допуснатите в тази връзка грешки при формиране на вътрешното убеждение на съда, в каквато насока са изложени доводи от касатора, биха били основания за касиране на решението на основание чл.281, т.3 ГПК, но не са относими към предпоставките за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно постановките на т.1 на ТР 1/2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е тълкувал клаузите на договора и е обсъдил възраженията на касатора за прилагането на решението на ДКЕВР към отношенията на страните, поради което изводите на решаващия състав за това, дали отношенията между страните във връзка с дължимото възнаграждение за предоставената на ищеца услуга се уреждат от клаузите на сключения между тях договор или от разпоредбите на приет от регулаторния орган ДКЕВР акт, са изводи по приложението на закона, преценката на които може да бъде извършена само при разглеждане на касационната жалба по същество /трети въпрос/. Първият въпрос касае приложението на материалния закон от съда, който не може да се разглежда във фазата на селектиране на касационната жалба. Съгласно задължителните указания по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 1902.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на решението е предмет на проверка само при вече допуснат касационен контрол чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускането му.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 2 700 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 17.01.2014 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.12.2013 г. по в. гр. д. № 57/2013 г. на Ловешки окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма] сумата 2 700 /две хиляди и седемстотин/ лева – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: