О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр. София, 08.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 521 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК.
Образувано е по частната жалба на М. Р. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. К. К., против разпореждане № 20267 от 28 май 2012 г., постановено по гр.д. № 14282 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е върната касационната жалба на М. против решение без номер от 22 март 2012 г., постановена по същото въззивно гражданско дело.
В частната жалба се сочи, че обжалваното разпореждане е неправилно поради нарушение на закона – обжалваемият интерес е над минимално определения в чл. 280, ал. 2 ГПК; съдът не е изложил мотиви какъв е размерът на обжалваемия интерес, който е обусловил извода му за недопустимост на касационната жалба; цената на иска се определя към момента на завеждането на делото; предявеният иск е за 5847,08 лева, уважен за сумата от 5829,08 лева и се претендира за законната лихва върху тази сума от датата на трудовата злополука на 30 октомври 2001 г. до окончателното й изплащане; не са нужни специални знания за изчисляване на лихвата върху присъденото обезщетение по чл. 200 КТ и съдът тенденциозно е написал в решението си, че то не подлежи на обжалване; 1576,48 лева е натрупаната законна лихва за периода 30 октомври 2001 г. – 24 октомври 2007 г. върху сумата от 2000 лева, представляваща присъденото от районния съд обезщетение за неимуществена вреда и 3870,58 лева лихва върху разходите, представляващи имуществена вреда или общо размерът е от 5447,06 лева законна лихва върху присъденото обезщетение по чл. 200 КТ от районния съд. Представя се и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, което не е било необходимо, предвид вида на обжалвания съдебен акт – разпореждане на съд по смисъла на чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК.
С разпореждането си въззивният съд приема, че касационната жалба е недопустима, тъй като се обжалва въззивно решение, попадащо в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Частната жалба е неоснователна.
Предмет на въззивната проверка е било решение на първоинстанционен съд за присъждане на законна лихва върху обезщетения за имуществени и неимуществени вреди по реда на чл. 200 КТ до окончателното изплащане на сумите. С решението си въззивният съд приел, че по присъденото обезщетение от 2000 лева за неимуществени вреди за периода 24 октомври 2007 г. – 18 октомври 2010 г. вследствие претърпяна трудова злополука на 30 октомври 2001 г., ведно със законната лихва от 24 октомври 2007 г. и 3829,08 лева обезщетение за причинени имуществени вреди за същия период за извършени разходи, ведно със законната лихва от момента на извършване на всеки един от разходите, вземането се счита възникнало на 24 октомври 2007 г. и затова се дължи лихва от тази дата, а за предходни периоди е налице присъдено обезщетение с влезли в сила съдебни решения, а вземанията за имуществени вреди са възникнали в момента, когато съответните разходи са били направени от ищеца.
Неправилно се приема от частния жалбоподател, че цената на предявения иск представлява сборът от сумите на лихвите върху съответните главници – обезщетение за имуществени вреди и обезщетение за неимуществени вреди. Предявени са искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 3806,73 лева и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лева, ведно със законната лихва върху тези суми от 30 октомври 2001 г. – датата на трудовата злополука. Следователно, освен исковете по чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на имуществени и неимуществени вреди, са предявени и искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихви върху главниците. Съобразно правилото на чл. 280, ал. 2 ГПК, се преценява цената на всеки един от предявените искове. В случая предмет на спора пред въззивния съд са само исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като първоинстанционното решение по исковете по чл. 200, ал. 1 КТ като необжалвано, е влязло в сила. Дори и да се приеме стореното от частния жалбоподател пресмятане на дължимите суми, то по нито един от двата иска цената му, предвид правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, не надхвърля сумата от 5000 лева. Освен това следва да се посочи, че по иска за заплащане на лихва върху неимуществените вреди, частният жалбоподател не е взел предвид задължителната съдебна практика, намерила израз в решение № 578 по гр.д. № 603/09 г., ІІІ г.о., според която при допълнително настъпили и подлежащи на обезщетение вреди (както е в случая), лихва се дължи не от момента на трудовата злополука, а от момента на настъпването на конкретните вреди, т.е от дата, по-късна спрямо заявената с исковата молба.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 20267 от 28 май 2012 г., постановено по гр.д. № 14282 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: