4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
София, 09.12. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5975/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от А. Х. Ю. чрез адвокат Ц. Я., срещу въззивното решение от 05.06.2013 г. по в. гр. д. № 231/2013 г. на Шуменския окръжен съд. Касаторът обжалва въззивното решение като неправилно, а относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
От ответниците по касация ищецът по делото Х. Ю. А. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, З. Г. Б. и И. И. В. не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 8 от 14.01.2013 г. по гр. д. № 155/2012 г. на Новопазарския районен съд, с което е признато за установено по отношение на касатора, както и на З. Г. Б. и И. Ив. В., че Х. Юс. А. е собственик на две ниви, находящи се в землището на [населено място], и е отменен н. а. № 136/2012 г., с който касаторът е признат за собственик на същите имоти на основание давностно владение.
Въззивният съд приел, че ищецът се легитимира за собственик на 1/2 ид. ч. от имотите по исковата молба, възстановени по реда на ЗСПЗЗ с решение от 1995 г., на основание наследствено правоприемство от Ю. А. М. и съпругата му С. Ю. М., починала през 1999 г., а останалата 1/2 ид. ч. придобил от своя брат Севдалин С. М. – другия наследник на общите наследодатели, чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 83 от 18.02.2008 г. Правопрекратяващото възражение на ответника А. Ю. /сега касатор/ да е придобил правото на собственост по давност, съдът приел за неоснователно по съображения, че до издаването на 24.01.2012 г. на нотариален акт по обстоятелствена проверка № 136/2012 г. не е изтекъл визираният в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок. Тъй като ползващият се от акта не е станал собственик на имотите, не е могъл и да прехвърли правото на собственост на ответника З. Б. с договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № 141 от 25.01.2012 г., а продажбата от последния с н. а. № 110 от 09.03.2012 г. не е произвела вещнопрехвърлителен ефект в полза на ответницата И. В..
Възраженията на ответника-касатор относно наличието на предпоставките по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността в полза на наследодателя на ищеца не са разгледани като преклудирани съгласно чл. 133 ГПК. Вместо в едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК с отговора на исковата молба, те са направени с писмените бележки след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство и във въззивната жалба, а в отговора се съдържа единствено възражение за придобиване на имотите поради изтичане на 10-годишния давностен срок в периода 2000-2011 г.
При тези данни установителният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен, а като последица за основателно е прието и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК и нотариалният акт на ответника – касатор за собственост по давност е отменен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси, по които иска допускане на касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. когато ищецът по иск за собственост се легитимира с нотариален акт, издаден на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./, въз основа на решение на поземлената комисия, следва ли да установи в състезателно исково производство по повод възникнал спор за принадлежност на правото на собственост, че неговият праводател е придобил имота по някой от способите по чл. 77 ЗС преди внасянето на земеделските имоти в ТКЗС и
2. след като ответникът оспорва правото на собственост на ищеца и заявява конкурентни права, следва ли да посочи, че оспорва изрично и основанието за придобиване, както и титула за собственост на ищеца.
Касаторът е представил решение № 189 от 02.09.2009 г. по гр. д. № 346/2008 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 1752 от 07.10.2004 г. по гр. д. № 1340/2003 г. на ВКС, ІV-то г.о. С първото решение е прието, че с оспорването на правата на ищеца по иска за собственост се оспорва и основанието за придобиване на собствеността, без да е необходимо да се оспорва титулът за собственост като документ в хипотезата на чл. 154 ГПК /отм./; че правото на собственост на ищеца, установено по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, е противопоставимо само на тези трети лица, които не заявяват конкурентни права, в останалите случаи съдът е длъжен да проведе косвен контрол както за нищожност, така и за унищожаемост на административните актове, имащи конститутивно значение за възстановяване на право на собственост, тъй като в административното производство не се разглеждат спорове на собственост. Според втория съдебен акт в състезателно исково производство при спор за собственост на земеделска земя актът на общинската поземлена комисия сам по себе си не може да легитимира собственика; необходимо е претендентът да докаже и начина, по който е придобил имота до внасянето му в ТКЗС.
Тези съдебни актове са постановени в производства по чл. 218а, ал. 1 ГПК /отм./ и съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съставляват незадължителна съдебна практика. Затова и преценката дали въззивното решение им противоречи се извършва при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а не по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както счита касаторът. Налице са, обаче, решения по чл. 290 ГПК – задължителни за съдилищата, според които в производството по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищците с възражението, че техният наследодател не е бил собственик на имота към момента на обобществяването му, ако той самият не заявява права върху имота към този момент – напр. р. № 329 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 927/2009 г. на ВКС, І-во г. о. Решение № 365 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1493/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., което, като изхожда от същото разбиране, приема, че с такова възражение в действителност се повдига спор, аналогичен на спора за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан инцидентно в друго производство; само в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ищците, при оспорване на иска, следва да проведат пълно и главно доказване за принадлежността на правото на собственост върху даден имот в тяхно лице, респ. в лицето на техния наследодател, а при спор за собственост към настоящия момент издаденото в тяхна полза влязло в сила решение на поземлената комисия /сега общинска служба по земеделие/ може да бъде подложено единствено на косвен съдебен контрол за законосъобразност. Доводи в тази насока ответникът /касатор/ не е въвел в съответните преклузивни срокове.
Обжалваното решение не противоречи, а съответства на задължителната съдебна практика, приложима към разглеждания случай, защото въззивният съд е приел решението на поземлената комисия и издаденият въз основа на него констативен нотариален акт за собственост за достатъчно доказателство в спора по чл. 124, ал. 1 ГПК, в който ответникът е заявил свои права не към момента на обобществяване на земята, а към настоящия момент, като се е позовал на придобивна давност, изтекла в негова полза след възстановяването на земите по реда на ЗСПЗЗ.
Изхождайки от тази съдебна практика, която е съобразена със специфичния характер на земеделската реституция и целта на ЗСПЗЗ – след прекратяване на ТКЗС и другите селскостопански организации земеделските земи да се върнат на бившите собственици, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че неотносимо към разглеждания случай е ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС – с него е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти.
ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС също е неотносимо към спора между страните, защото то регламентира действието на административен акт за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ по отношение на държавата – правен субект, който не е страна по настоящото дело.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и въпросът: когато едно лице бъде снабдено с нотариален акт за собственост по давност след извършване на производство по обстоятелствена проверка и след това отчужди имотите преди вписването на искова молба от страна на трето лице, претендиращо конкурентно право на собственост срещу оригинерния собственик – отчуждител, защитени ли са правата на приобретателя на имота и противопоставими ли са на това трето лице.
Касаторът обосновава допускането на касационно обжалване по този въпрос с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че институтът на вписването на нотариалните актове и исковите молби е от значение за точното прилагане на закона. Правните изводи в обжалваното въззивно решение, обаче, не са обусловени от реда на вписването на нотариалните актове на ответниците, закупили спорните имоти – от една страна, и на исковата молба – от друга, както и самото вписване на тези актове не обуславя изхода на делото. Изводът, че купувачите не са собственици, се основава на правилото, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава. Според т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт. В разглеждания случай въпросът за вписването не е част от предмета на делото и не е решаващ изхода на спора за собственост, поради което и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответника по касация Х. А. следва да се присъдят разноските за водене на делото по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 01.08.2013 г. в размер на 200 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 05.06.2013 г. по в. гр. д. № 231/2013 г. на Шуменския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. Х. Ю. да заплати на Х. Ю. А. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: