ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 617
гр. София 13.07.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.03.2016 (двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1126 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4150/23.11.2015 година, подадена от С. П. М. и втора такава с вх. № 4336/07.12.2015 година, подадена от С. С. П., двете срещу решение 104/28.09.2015 година на Окръжен съд Видин, постановено по гр. д. № 231/2015 година.
С обжалваното решение е обявен за относително недействителен по отношение на [фирма] [населено място] договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 168, том ІІІ, рег. № 4426, дело № 503/2010 година на Л. Ц.-нотариус с район на действие района на Районен съд Видин, вписана под № 029 в регистъра на Нотариалната камара, с който С. С. П. и М. Е. П., действаща чрез пълномощника си С. С. П., който е й неин съпруг, са продали на С. П. М., притежаваната от тях в съпружеска имуществена общност, 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № 10971.190.33 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-5/28.01.2008 година на Изпълнителния директор на АГКК за сумата от 20 000.00 лева за притежаваната от С. С. П. 1/4 идеална част от имота. И в двете подадени срещу решението касационни жалби са изложени доводи за това, че то е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и енеобосновано. Направени са искания същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което да бъде отхвърлен предявеният от [фирма] [населено място] срещу С. С. П. и С. П. М. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите поддържат, че на налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационните жалби [фирма] [населено място] е подал отговори с вх. № 4465/18.12.2015 година и с вх. № 718/07.03.2016 година, с които е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбите са оспорени като неоснователни и е поискано да бъдат оставени без уважение, а атакуваното с тях решение да бъде потвърдено.
С. П. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.10.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4150/23.11.2015 година, като 22.11.2015 година е неприсъствен ден. Поради и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С. С. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 05.11.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4336/07.12.2015 година, като 05.12.2015 година и 06.12.2015 година са неприсъствени дни. Поради и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Видин е приел, че [фирма] [населено място] е кредитор на С. С. П. въз основа на договор за банков кредит № 190-053344/30.07.2009 година. С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 168, том ІІІ, рег. № 4426, дело № 503/2010 година на Л. Ц.-нотариус с район на действие района на Районен съд Видин, вписана под № 02* в регистъра на Нотариалната камара С. С. П. и М. Е. П., действаща чрез пълномощника си С. С. П., който е и неин съпруг, са продали на С. П. М., притежаваната от тях в СИО, 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № 10971.190.33 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-5/28.01.2008 година на Изпълнителния директор на АГКК за сумата от 20 000.00 лева. Тъй като С. С. П. е бил солидарен длъжник по посочения договор за банков кредит, заедно със [фирма] [населено място], Г. Ч. Г. и И. М. Л. с извършеното от него разпореждане със собствената му идеална част от посочения имот се увреждали интересите на кредитора, поради което е прието, че е налице хипотезата на чл. 135 от ЗЗД за обявяване на разпореждането за относително недействително по отношение на кредитора [фирма] [населено място]. При това е посочено, че не е необходимо вземането на кредитора да е изискуемо и ликвидно. Съдът е изложил мотиви, че тъй като разпореждането с идеалната част от имота е извършено след като С. С. П. е придобил качеството на длъжник по договора с [фирма] [населено място], той е знаел, че с това действие уврежда кредитора. Тъй като С. П. М. е баща на С. С. П. и сключената между тях сделка възмездна е приложена презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и е прието, че от събраните по делото доказателства същата не може да се счита за оборена, тъй като не е проведено пълно обратно доказване. Съдът е приел, че увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е налице в случаите, когато разпореждането прави невъзможно бъдещето реализиране на вземането или съществено ще го затрудни. Прието е, че кредиторът не трябва да установява имущественото състояние на длъжника и оттам това, че разпореждането го е увредило. Възражението, че длъжникът разполагал и с друго имущество извън това, което е предмет на разпоредителната сделка и че получената при нея насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот е счетено за неоснователно, тъй като приемането му би означавало при недобросъвестност на длъжника да му бъде предоставено правото на избор за това срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнително изпълнение. При обоснованането на тези изводи съставът на Окръжен съд Видин се е позовал и в намерилата израз в решение № 639/06.10.2010 година, постановено по гр. д. № 754/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. задължителна съдебна практика по чл. 290 от ГПК. С оглед на това съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване на посочената по-горе покупко-продажба за относително недействителна по отношение на [фирма] [населено място]. Съобразявайки се с това, че прехвърлената 1/2 идеална част от имота е била съпружеска имуществена общност и че се касае за личен дълг на С. С. П. съставът на Окръжен съд Видин е приел, че относителната недействителност може да бъде обявена само по отношение на притежаваната от П. част, а именно за 1/4 идеална част от целия имот. В тази връзка въззивният съд се е позовал на указанията дадени в т. 1 от ТР № 5/29.12.2014 година, постановено по тълк. д. № 5/2013 година на ОСГТК на ВКС.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. М. твърди, че в обжалваното решение съставът на Окръжен съд Видин се е произнесъл по два правни въпроса, които са обусловили изводите му и са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС. Първият от тези въпроси се отнася до това дали когато увреждащата сделка е двустранна и възмездна е необходимо и контрагента на длъжника също да знае, че договорът уврежда кредитора. По отношение на същия обаче касаторът С. П. М. не е изложил твърдения, чрез които да обоснове приложното поле на една от трите предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Видин. Липсват посочени и представени влезли в сила съдебни решения, които да обосновават наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, която е приложима в случаите когато по поставения въпрос не е формирана задължителна съдебна практика по чл. 290 от ГПК. В случая така формулирания въпрос е свързан с приложението на чл. 135, ал. 1, изр. 2 и чл. 135, ал. 2 от ЗЗД по отношение на което има формирана задължителна съдебна практика намерила израз в решение № 423/29.11.2012 година, постановено по гр. д. № 1623/2011 година, решение № 269/18.12.2013 година, постановено по гр. д. № 915/1012 година, решение № 48/21.02.2014 година, постановено по гр. д. № 4321/2013 година, решение № 18/04.02.2015 година, постановено по гр. д. № 3396/2014 година и решение № 120/03.04.2015 година, постановено по гр. д. № 5489/2014 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и в решение № 171/14.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1201/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. При постановяването на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Видин не се е отклонил от така установената практика, тъй като е приел, че тъй като разпоредителната сделка е възмездна С. П. М., също е трябвало да знае за увреждането на кредитора, но с оглед на съществуващата между него и С. С. П. родствена връзка е приложил презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. С оглед на това касаторът С. П. М. не е обосновал приложното поле на предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на касационно обжалване на решението, а доколкото липсват и обосновани твърдения за това, че така установената практика трябва да бъде осъвременена с оглед на настъпили в законодателството или в обществените условия промени не е доказал и наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на това обжалване.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. С. П. твърди, че в обжалваното решение съставът на Окръжен съд Видин се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по отношение на това дали при уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД следва увреждането и знанието за него или не да се доказва от страните съгласно правилата на доказателствената тежест или трябва да бъде прието, че всяко увреждане с имуществото на длъжника уврежда кредитора. По повод на това твърдение към изложението са приложени две съдебни решения, а именно решение № 139/04.03.2008 година, постановено по т. д. № 818/2007 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 149/12.11.2013 година, постановено по т. д. № 422/2012 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. В първото от двете решения е прието, че продажбата на движими вещи на завишени цени не може да се квалифицира като увреждащо действие, а също така и че наличието на друго имущество, от което кредиторът би могъл да се удовлетвори е основание за отхвърлянето на иска по чл. 135 от ЗЗД. Същото обаче е постановено по реда на ГПК (отм.) и не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Същото може да обоснове допускане на касационно обжалване при наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, както е посочено в т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Приложението на тази хипотеза обаче е допустимо в случаите, когато не е формирана задължителна съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК. В случая решение № 149/12.11.2013 година, постановено по т. д. № 422/2012 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. представлява именно такава практика и е в обратния смисъл на приетото с решение № 139/04.03.2008 година, постановено по т. д. № 818/2007 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Видин се е съобразил с установената с решение № 149/12.11.2013 година, постановено по т. д. № 422/2012 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. задължителна съдебна практика, доколкото мотивите му съответстват на изложеното от състава на ВКС, в цитираното касационно решение. Освен това по въпроса е налице и формирана задължителна съдебна практика по чл. 290 от ГПК намерила израз в решение № 639/06.10.2010 година, постановено по гр. д. № 745/2009 година, решение № 292/14.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1220/2010 година, решение № 38/24.07.2012 година, постановено по гр. д. № 1348/2010 година, решение № 320/05.11.2013 година, постановено по гр. д. 1379/2012 година, решение № 48/21.02.2014 година, постановено по гр. д. № 4321/2013 година, решение № 407/29.12.2014 година, постановено по гр. д. № 2301/2014 година, решение № 18/04.02.2015 година, постановено по гр. д. № 3396/2014 година, решение № 261/25.06.2015 година, постановено по гр. д. № 598/2014 година и решение № 322/29.10.2015 година, постановено по гр. д. № 2761/2015 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и в решение № 7/26.01.2012 година, постановено по гр. д. № 456/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Дадените с тях разрешения на правните въпроси, съответстват на това дадено с решение № 149/12.11.2013 година, постановено по т. д. № 422/2012 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., с което съставът на Окръжен съд Видин се е съобразил. В изложението на С. С. П. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсват обосновани твъдения, от които може да бъде направен извод, че така формираната задължителна практика по чл. 290 от ГПК се нуждае от осъвременяване с оглед на настъпили в законодателството или в обществените условия промени. Предвид на това по отношение на този въпрос С. С. П. не е обосновал приложното поле на нито една от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
И в двете изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се съдържа един общ въпрос, а именно този какъв вид иск е П. иск по чл. 135 от ЗЗД. Така формулиран въпросът обаче не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не отговаря на формираните в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС критерии за това, доколкото не е обоснована конкретна връзка с обжалваното решение. Видно от обосновката на въпроса двамата касатори са изразили съгласие с обособеното мнение по т. 1 от ТР № 5/29.12.2014 година, постановено по тълк. д. № 5/2013 година на ОСГТК на ВКС. С оглед на това може да бъде направена връзка с поддържаната и от двамата касатори защитна позиция срещу иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, че тъй като прехвърленият имот е бил съпружеска имуществена общност като задължителен другар в производството по делото е следвало да участва съпругата на С. С. П.. Предвид на това дори и да се приеме, че с така поставения въпрос се пита дали искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД има облигационен или вещен характер и дали в случаите когато се касае до разпореждане с имущество в съпружеска имуществена общност съпругът, който не е длъжник има качеството на задължително необходим другар в производството пак не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Видин. При разрешаването на този въпрос въззивният съд е бил обвързан от дадените му с отменителното решение № 246/30.06.2015 година, постановено по гр. д. № 578/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., с което е отменено предшестващо решение на Окръжен съд Видин за обезсилване на първоинстанционното решение, указания съгласно, които съпругата на С. С. П. не е необходимо задължителен другар и не трябва да участва в производството. Съставът на Окръжен съд Видин е отчел, че се касае до личен дълг на С. С. П., свързан с осъществявана търговска, поради което е обявил договора за покупко-продажба за относително недействителен само по отношение на притежаваната от него 1/4 идеална част от имота. Това разрешение на въззивният съд е съответствие със задължителните указания дадени с т. 1 от ТР № 5/29.12.2014 година, постановено по тълк. д. № 5/2013 година на ОСГТК на ВКС, с което съдът е бил длъжен да се съобрази. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос, като не са изложени каквито и да са обосновани твърдения, сочещи на това че трябва да бъде възприето друго разрешение на въпроса, които да обуславят допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение 104/28.09.2015 година на Окръжен съд Видин, постановено по гр. д. № 231/2015 година и такова не трябва да се допуска.
С отговорите на касационните жалби ответникът по тях [фирма] [населено място] е направил искане за присъждане на направените по делото разноски. Поради това и предвид изхода на делото С. П. М. и С. С. П. ще трябва да бъдат осъдени да заплатят на [фирма] [населено място] сумата от 713.04 лева направени в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 104/28.09.2015 година на Окръжен съд Видин, постановено по гр. д. № 231/2015 година.
ОСЪЖДА С. П. М. ОТ [населено място], [община], [улица] ЕГН [ЕГН] и С. С. П. от [населено място], [улица], ап. 11 с ЕГН [ЕГН] да заплатят на [фирма] [населено място], [улица]26сумата от 713.04 лева направени в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.