О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
гр. София, 02.08.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 1064/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 7630/15.12.2017 г. от [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор З. Д. Д., чрез пълномощника му адв. Н. Танков от АК-София против въззивно решение № 125 от 03.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 292/2017 г. по описа на Ямболския окръжен съд, ГК, с което като е потвърдено решение № 38 от 25.01.2017 г., постановено по гр.д. № 1146/2016 г. по описа на Ямболския районен съд, са уважени предявените искове от И. Д. Й. от [населено място], заместен в хода на производството от наследниците му по закон – М. Г. Й. от [населено място], Д. И. Й. от [населено място] и Г. И. Й. от [населено място], срещу [фирма], с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, за сумата от 33 742,17 лв., представляваща дължими брутни трудови възнаграждения, за периода 01.2013 г. – 30.06.2016 г., както и за сумата 5 641,28 лв., представляваща общия размер на обезщетението за забавено плащане на трудови възнаграждения, ведно с деловодните разноски, както и в частта му с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против И. Д. Й., заместен в хода на производството от наследниците му по закон, инцидентен установителен иск с правно основание чл. 212 КТ, вр. с чл. 77 КТ, за обявяване на недействителността на сключените между страните трудови договори № 32 от 07.12.2009 г. Касаторът обжалва въззивното решение, като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по подробно изложени в касационната жалба съображения.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и обусловения от него иск по чл. 245, ал. 2 КТ и е отхвърлен предявеният инцидентен установителен иск за обявяване недействителността на сключените между страните трудови договори, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Поставените правни въпроси, с твърдението, че са значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: Може ли съдът да приеме за доказано съществуването на трудово правоотношение, основано на договор за прокура, при положение, че за назначаването на прокуриста липсват решение на съвета на директорите на дружеството, упълномощаване с нотариална заверка на подписите на страните по прокурата и вписване на прокурата в Търговския регистър. Твърди, че този правен въпрос е от значение за изхода на делото и разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Твърди също така, че въззивното решение е очевидно неправилно в частта му, с която въззивният съд е отхвърлил направеното от касатора възражение за прихващане от размера на дължимото трудово възнаграждение със суми, престирани на ищеца, за периода 01.07.2013 г. до предявяване на исковете, общо в размер на 15 123,92 лв., както и в частта му, с която в диспозитива на решението не е посочено каква сума е присъдена на всеки един от наследниците на починалия в хода на производството по делото ищец.
Ответниците по жалбата М. Г. Й. от [населено място], Д. И. Й. от [населено място] и Г. И. Й. от [населено място], чрез пълномощника си адвокат П. Г. от АК – Бургас, я оспорват като неоснователна в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изразили становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна в обжалваната част като подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лева.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът, заместен в производството от наследниците си, претендира заплащане на неизплатено трудово възнаграждение, за периода 01.07.2013 г. – 30.06.2016 г., за полагания труд по трудовите договори от 07.12.2009 г., размерът на което, съобразно заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебно счетоводна експертиза е в размер на 33 742,17 лв., ведно с лихвите за забава в размер на 5 641,28 лв., изчислени върху неизплатения размер на трудовото възнаграждение до деня на завеждане на исковата молба.
След преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът е приел, че работодателят е начислил във ведомостите за заплати, но не е изплатил дължимотото на ищеца трудово възнаграждение, за периода 01.07.2013 г. – 30.06.2016 г., в размер на 33 742,17 лв., както и че дължимото обезщетение за забава, изчислено върху неизплатения размер на трудовото възнаграждение до завеждане на исковата молба, възлиза на сумата от 5 641,28 лв., в каквито размери е уважил исковата претенция. Приел е за неоснователно възражението на работодателя, че не дължи претендираните суми, тъй като между него и ищеца няма валидно сключен договор за прокура, защото липсва разрешение за това от съответния компетентен орган на дружеството, както и упълномощаване на ищеца за прокура след 04.10.2010 г., поради което на това основание двата трудовите договори, сключени с ищеца, са недействителни. В тази връзка съдът е приел, че от заключението на представената и неоспорена от ответника счетоводна експертиза пред първата инстанция, се установява, че в случая е налице решение на Съвета на директорите на [фирма] от 11.06.2008 г. за упълномощаване на ищеца за прокурист, т.е. към момента на сключване на трудовия договор с ищеца за длъжността „прокурист“ е имало надлежно формирана воля от страна на работодателя за това. Приел е за безспорно установено по делото, че през процесния период от време ищецът е полагал труд в ответното дружество, на него му е начислявано трудово възнаграждение и са плащани социални осигуровки от страна на работодателя. Освен това е приел, че в задължение на работодателя е при възлагането на прокура да изпълни изискванията на ТЗ и ако това той не е сторил, отговорността е негова, поради което той не може да черпи права от неправомерното си поведение при сключване на договора, в която насока се е позовал на трайната практика на ВКС, а оттук не може да се позовава и на недействителността на договора на това основание, поради което е отхвърлил като неоснователен предявеният от ответника инцидентен установителен иск за обявяване за недействителни на процесните трудови договори. Приел е за неоснователни твърденията на ответника, че през процесния период, на ищеца е заплащано възнаграждение по гражданско правоотношение за извършени инцидентни задачи, тъй като те не кореспондират със събраните по делото доказателства. От свидетелските показания и писмените доказателства, събрани по делото – разплащателни ведомости за начислено трудово възнаграждение и плащане на осигуровки, съдът е приел за установено по безспорен начин, че през процесния период ищецът е полагал труд в ответното предприятие, съответстващ на длъжностите, на които е бил назначен с трудовите договори. Приел е за неоснователни претенциите на ответника за прихващане от размера на дължимото трудово възнаграждение на сумите, получени от ищеца за извършване на инцидентни задачи по гражданското правоотношение. В тази връзка се е позовал на заключението на вещото лице, че сумите, изплатени на ищеца по системата „Изи пей“, не следва да възприемат като заплатени за трудово възнаграждение, с оглед на това, че в платежните документи не е посочено основанието за заплащането им, а тежестта да докаже, че тези сума са платени като трудово възнаграждение на ищеца, носи работодателят, което той не е сторил в процеса.
За неоснователно е приел и възражението на ответника, че с решението си районният съд не е присъдил на наследниците на ищеца сумите за неизплатено трудово възнаграждение, съобразно квотите им от наследството на починалия ищец, тъй като определянето на размера на сумите за дължимото и неизплатено на ищеца трудово възнаграждение за всеки от конституираните в процеса негови наследници, на база квотите им от наследството, не е от компетентността на този съд.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай като основание за допускане на въззивното решение до касация се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и тази на чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. За да е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно приетото разрешение в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В случая не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Това е така, тъй като първият поставен въпрос не обуславя изхода на спора, доколкото съдът е приел за установено по безспорен начин, че през процесния период от време ищецът е полагал труд в ответното дружество, на него му е начислявано трудово възнаграждение и са плащани социални осигуровки от страна на работодателя. Освен това, следва да се отбележи, че при възлагането на прокура, в задължение на работодателя, а не на прокуриста, е да изпълни изискванията на ТЗ и ако това той не е сторил, отговорността е негова и тя касае третите лица, а не страните по договора, в който аспект работодателят не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение при сключване на договора и не може да се позовава на неговата недействителност на това основание.
Поставените втори и трети правни въпроси също не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което и по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така както са формулирани, те по естеството си касаят разрешаването на спора по същество, в който аспект съставляват общи касационни оплаквания по см. на чл. 281, т. 3 ГПК и биха били разгледани при допускане на касационното обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Независимо от това обаче следва да се отбележи, че съдът е изложил съображения защо претенцията на ответника за прихващане от размера на дължимото трудово възнаграждение на суми, получени от ищеца, за извършване на инцидентни задачи по гражданското правоотношение е неоснователна, като в тази връзка се е позовал на заключението на вещото лице, че сумите, предмет на възражението за прихващане, изплатени на ищеца по системата „Изи пей“, не следва да възприемат като заплатени за трудово възнаграждение, с оглед на това, че в платежните документи не е посочено основанието за заплащането им, а тежестта да докаже, че тези сума са платени като трудово възнаграждение на ищеца, носи работодателят, което той в процеса не е сторил. Същото се отнася и до твърдението за непълен диспозитив, тъй като не е посочено каква сума е присъдена на всеки един от наследниците на починалия в хода на производството по делото ищец, съобразно техните квоти, тъй като това твърдение е извън предмета на делото. В тази връзка, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира, че въззивното решение не страда от пороци, които да обосновават очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая са налице твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното, следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което по поставените правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
На ответниците по касационната жалба следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 2 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и помощ от 26.02.2018 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 125 от 03.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 292/2017 г. по описа на Ямболския окръжен съд, ГК, по касационна жалба вх. № 7630/15.12.2017 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор З. Д. Д. да заплати на М. Г. Й. от [населено място], Д. И. Й. от [населено място] и Г. И. Й. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 2 000/две хиляди/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: