О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
София, 24.11.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2151/2016 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по съвместна частна касационна жалба на [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Й. Д. Момински от [населено място] и М. С. М. от [населено място] против определение № 362 от 02.06.2016 г. по в. ч. т. д. № 273/2016 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Търговищки окръжен съд определение № 40 от 15.02.2016 г. по т. д. № 120/2015 г. С първоинстанционния акт е оставено без уважение искането на частните касатори (ищци) за изпращане на делото, образувано по предявен от тях срещу [фирма], Гърция, чрез „А. Б. – Клон България“ иск с правно основание чл. 424 ГПК, по подсъдност на Софийски градски съд на основание чл. 108 ГПК и е прекратено производството по същото поради недопустимост на претенцията.
Частните касатори молят за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд, че именно те, в качеството си на ищци, са определили Търговищки окръжен съд като местно компетентен по предявения иск. Считат, че Търговищки окръжен съд не се е съобразил с факта, че исковата молба е била адресирана не до него, а до Върховен касационен съд. Неправилността на въззивния акт е аргументирана и с твърдението, че същият е постановен по отношение на несъществуващ правен субект, доколкото от справка в Търговксия регистър се установява, че след 09.03.2016 г. „А. Б. – Клон България“ не съществува в правния мир. В часната касационна жалба са релевирани оплаквания и срещу претото от решаващия състав, че предявеният иск е недопустим, тъй като не са налице нови писмени доказателства или новооткрити такива, които да не са могли да бъдат известни на ищците до изтичане на срока по чл. 414 ГПК за подаване на възражения или с които не са могли да се снабдят в същия срок. Според частните касатори, обжалваният акт е неправилен и поради обстоятелството, че съдът не е разгледал и преценил заявеното в исковата молба и в последващата уточняваща молба твърдение за противоречие на решението, чиято отмяна се иска, с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обвързваща настъпването на предсрочната изискуемост на кредита с изричното уведомяване на длъжника за това.
В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК като обосноваващи допускане на касационното обжалване на въззивното определение са поставени въпросите: „1. Налице ли е основание за отмяна на решение по отношение на длъжника, съдлъжника и поръчителите по един банков кредит, които не са уведомени за предсрочната изискуемост на банков кредит, което е установено в съдебното решение, постановено преди влизане в сила на т. 18 от ТР № 4/2013 г.; 2. Допустимо ли е молба, адресирана до ВКС, в която и след дадени указания от първоинстанционния съд, изрично е посочено, „че е налице основание за отмяна на влязло в сила решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК във вр. с т. 18 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС“, да се разглежда по същество от първоинстанционния окръжен съд, постановил решението, на което се иска отмяната; 3. Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на молителя, свързани с предмета на въззивното обжалване /които в процесния случай са свързани с необсъждане на възраженията за нарушение на т. 18 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/; 4. Постановеното решение по т. д. № 103/2013 г. на ТОС е недопустимо по отношение на М. М., тъй като видно от определение № 1032/13.05.2013 г. по заповедното ч. гр. д. № 3135/2011 г. по описа на РС – Горна Оряховица, съдът е разпоредил „препис от възраженията по чл. 414 ГПК, подадени от [фирма], [фирма], и Й. Д. Момински, да се връчат на заявителя“, а възражението, подадено от М. М., е оставено без движение, с оглед проверка дали е предявено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК“.
Частните касатори считат, че поставените от тях въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, като, обаче, сочат такава само по отношение на третия въпрос – решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о. и решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV г. о.
Освен това, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за спиране на прозиводството по настоящото дело до произнасяне на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 7/2014 г., доколкото въпросът по т. 1 от същото „Представлява ли основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението“ има значение за правилното решаване на настоящото дело. В тази насока, частните касатори се позовават на решение № 419 от 14.12.2012 г. по гр. д. № 1165/2012 г. на ІІІ г. о.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], Гърция – оспорва същата и моли за недопускане на касационно обжаване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 09.09.2016 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни. Същата, обаче, е процесуално допустима само частично.
В частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение за оставяне без уважение искането на ищците за изпращане на делото по подсъдност на Софийски градски съд, въззивното определение не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, такива са само определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие.
Поради това, че с атакуваното определение въззивният съд е потвърдил отказа на Търговищки окръжен съд да уважи възражението на ищците за местна подсъдност, същото не попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Прекратителен характер би имало само определението, с което се уважава възражението за местна подсъдност и се прекратява производство пред сезирания първоинстанционен съд, какъвто настоящият случай не е. Доколкото касае единствено определянето на компетентния да разгледа спора съд, а не разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на производството, въззивното определение (в посочената му част) не е от категорията и на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 2, с които „се дава разрешение по същество на други производства”. Ето защо, по отношение на него не е налице нито една от предпоставките за допустимост на касационния контрол. В посочения смисъл е и задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 9).
По отношение на въззивното определение в частта, с която е прекратено производството по делото:
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявения от [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Й. Д. Момински от [населено място] и М. С. М. от [населено място] иск, преценен като иск с правно основание чл. 424 ГПК, с оглед направеното от ищците уточнение с молба вх. № 3532 от 05.10.2015 г., въззивният съд е счел, че същият е недопустим. Този извод е направен при съобразяване на указанията по т. 16 от Тълкувателно решение № 4/2103г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК, според които: Допустимостта на специалния установителен иск по чл. 424 ГПК е обусловена от надлежно излагане на факти, чието установяване би обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение; По същество преценката дали твърдените от ищеца факти са от съществено значение за делото и дали са новооткрити, е съобразяване на тяхната относимост към материалния спор; Аналогично на съобразяването дали поисканото доказателство в хода на процеса е относимо към релевантните за спора факти, тази преценка е начална и обуславя допустимостта на производството, а не е въпрос по същество..
Въззивната инстанция е преценила, че писмените доказателства, на които се позовават ищците, не могат да обосноват допустимост на предявения от тях иск по чл. 424 ГПК, тъй като те не са относими към правоотношението, породило вземането, предмет на този иск. Според решаващия състав, отговорът на частната жалба, подаден от ответника с вх. № 8274 от 15.06.2015 г. по заповедното производство по ч. гр. д. № 3135/2011 г. на Районен съд – Горна Оряховица и приложената към него товарителница на „С.“ от 18.06.2013 г., за които се твърди, че установяват, че исковата молба по чл. 422 ГПК на ответната банка за процесното вземане е подадена след срока по чл. 415 ГПК, са доказателства, имащи отношение към допустимостта на производството по т. д. № 103/2013г., но не и към правоотношението, от което е възникнало вземането на кредитора. Като неотносимо към предмета на иска по чл. 424 ГПК е счетено и заключението на техническата експертиза, приета по т. д. № 1476/2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с оглед на което ищците твърдят, че не им е връчено надлежно уведомление за предсрочна изискуемост на кредита. Отделно от това, съдът е преценил, че дори и да се приеме за установен, посоченият в експертизата факт за наличие на два входа на адреса на управление на кредитополучателя не представлява ново обстоятелство за кредитополучателя, с оглед твърдението на същия, че това е неговият адрес на управление. Допълнително, съдебният състав е посочил, че въпросът за изискуемостта на кредита е обсъждан от съда в решението по т. д. № 103/2013 г., като правилността на направените в тази насока изводи е предмет на обжалването на акта, а същият е влязъл в сила.
С оглед мотивите на атакуваното въззивно определение, ВКС приема следното:
На първо място, неоснователно е искането на частните касатори за спиране на производството по делото предвид висящото тълкувателно дело № 7/2014 г. Доколкото предмет на посоченото тълкувателно дело са въпроси, в т. ч. и въпросът по т. 1, касаещи отмяната на влезли в сила решения по реда на чл. 303 ГПК, а настоящото производство не е такова (образувано е по искова молба по чл. 424 ГПК), то не е налице основание за неговото спиране.
На второ място, обжалваният въззивен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол. По отношение на първите два въпроса, достатъчен за недопускане на касационното обжалване е фактът, че частните касатори изобщо не са посочили практика в подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това, първият въпрос няма характер на обуславил изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Преценката за това, дали кредитът е станал предсрочно изискуем, е въпрос, относим към приключилото с влязло в сила решение производство между страните, образувано по чл. 422 ГПК, но не и към производството по чл. 424 ГПК, каквото е настоящото. По същите съображения, касационният контрол не може да бъде допуснат и по третия въпрос. Необсъждането на възраженията на частните жалбоподатели, свързани с приложението на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика именно защото този въпрос не е част от предмета на иска по чл. 424 ГПК.
Ирелевантен за допускане на касационното обжалване е също и четвъртият въпрос, тъй като твърдението за недопустимост на решението по т. д. № 103/2013 г. на Тръговищки окръжен съд по отношение на частния касатор М. М. е без значение за иска по чл. 424 ГПК. Евентуално допуснатото процесуално нарушение от страна на съда, разгледал посоченото дело, би било основание за обжалването му, но не рефлектира върху съществуването на установеното с него вземане.
К. контрол не следва да бъде допуснат и по втория въпрос, съдържащ довод за недопустимост на атакуваното въззивно определение. Поради обстоятелството, че в случая се касае за предявен иск по чл. 424 ГПК (с оглед уточнението на самите ищци), а не за молба за отмяна на влязло в сила решение по реда на чл. 303 ГПК, то разглеждането на спора от Търговищки окръжен съд като първа инстанция, т. е. от съда, постановил влязлото в сила решение по чл. 422 ГПК, не е в нарушение на процесуалните правила и не обосновава извод за вероятна недопустимост на обжалвания акт, в която хипотеза, касационното обжалване би следвало да бъде допуснато и служебно, съобразно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК ан ВКС.
На последно място, несъответстващо на данните по делото е твърдението на частните касатори, че въззивното определение е постановено по отношение на несъществуващ правен субект – „А. Б. – клон България“. Както първоинстанционното, така и въззивното определение, са постановени по отношение на [фирма], а не на несъществуващия понастоящем негов клон „А. банк – клон България“. Поради това, не е налице вероятност за недопустимост на обжалвания акт и на това основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Й. Д. Момински от [населено място] и М. С. М. от [населено място] за спиране на производството по настоящото дело до приключване на тълкувателно дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 362 от 02.06.2016 г. по в. ч. т. д. № 273/2016 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Търговищки окръжен съд определение № 40 от 15.02.2016 г. по т. д. № 120/2015 г. за прекратяване на производството по предявения от [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Й. Д. Момински от [населено място] и М. С. М. от [населено място] срещу [фирма], Гърция иск с правно основания чл. 424 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Й. Д. Момински от [населено място] и М. С. М. от [населено място] срещу определение № 362 от 02.06.2016 г. по в. ч. т. д. № 273/2016 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Търговищки окръжен съд определение № 40 от 15.02.2016 г. по т. д. № 120/2015 г. за оставяне без уважение искането за изпращане на делото, образувано по предявен от частните касатори срещу [фирма], Гърция иск с правно основания чл. 424 ГПК, по подсъдност на Софийски градски съд на основание чл. 108 ГПК.
В частта, с която частната касационна жалба се оставя без разглеждане, настоящото определение може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на Търговска колегия на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от получаване на препис от същото. В останалата му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: