О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
гр.София, 11.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2035/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 29.12.2014 г. по гр.д.№ 595/ 2014 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Дупнишки районен съд по гр.д.№ 2458/ 2013 г. и по този начин [фирма] е осъдено да заплати на Ц. С. Ц. на основание чл.200 КТ сумата 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука на 21.05.2013 г., установена с разпореждане № 23/ 21.06.2013 г. на РУ „СО” К., със законната лихва върху тази сума от 21.05.2013 г. до окончателното й изплащане и съответната част от разноските по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 17 000 лв искът е отхвърлен.
Касационна жалба от ищеца Ц. не е подадена, а [фирма] обжалва решението само в осъдителната по отношение на него част, поради което в отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК [фирма] повдига материалноправните въпроси за признаците на „грубата небрежност” по смисъла на 201 ал.2 КТ и налице ли е такава, ако пострадалият е действал в нарушение на установени правила за изпълнение на правно-регламентирана дейност; и за критериите, въз основа на които следва да се определи „справедливо” обезщетение за търпени неимуществени вреди от трудова злополука. Релевира и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводите на страните, които са от значение за определяне на размера на обезщетението и наличието на съпричиняване. Счита, че дадените от въззивния съд разрешения по тези въпроси са в противоречие с практиката на ВКС, че по въпросите има противоречива съдебна практика и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна, Ц. Ц., не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи иска отчасти, въззивният съд е приел, че при условията на чл.269 ГПК е компетентен разгледа спора само досежно наличието на съпричиняване и размера на дължимото обезщетение. По останалите релевантни факти и приложимия закон страните не спорят, а въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбите им. Счел е за установено, че ищецът Ц. е пострадал при злополука, настъпила при изпълнение на задълженията, които е имал като работник на [фирма] на длъжност „шофьор”. На 21.05.2013 г., докато управлявал автомобил при изпълнение на трудовите си задължения, възникнала авария в двигателя, който започнал да се разпада. Избухнал пожар, който обхванал и кабината на товарния автомобил. Работникът, констатирайки, че не може да овладее автомобила, го насочил встрани от пътя и скочил от кабината. Причината за произшествието е техническа неизправност на автомобила, като съдът не приел за доказани твърденията на ответника, че произшествието се дължи на нарушения на правилата за движение от страна водача. При злополуката ищецът получил увреждания, състоящи се в мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана на главата, изгаряния по лицето и тялото. Ищецът е търпял сериозни болки и страдания, възстановяването му продължило за период от 166 дни, в този период са настъпили и отклонения в психичното му здраве. И понастоящем същият показва притеснения при шофиране на автомобил. Като отчел продължителността на лечението, интензивността на търпените болки и страдания, възрастта и степента на работоспособност на ищеца към момента на произшествието, настъпилите трайни и невъзстановими козметични увреждания и преживяната психическа травма, съдът приел за справедливо ищецът да бъде обезщетен от работодателя парично, със сумата 15 000 лв.
При тези мотиви на въззивния съд не обуславя решението му материалноправният въпрос за признаците на „грубата небрежност” по смисъла на 201 ал.2 КТ и налице ли е такава, ако пострадалият е действал в нарушение на установени правила за изпълнение на правно-регламентирана дейност. От фактическа страна въззивният не е установил такива нарушения, а фактическите констатации на съда по същество не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Контролират се само правните му разрешения, при фактите които са приети за установени и доколкото във връзка с тези разрешения касаторът е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Щом не е установено съпричиняващо вредите поведение на ищеца, правният въпрос дали това поведение би било осъществено при груба небрежност и за признаците на последната, няма никакво значение. Изложените от въззивния съд разсъждения за съдържанието на понятието „груба небрежност” като форма на вината са излишни, тъй като липсва ли противоправно поведение, въпрос за наличие на вина не може да бъде поставен. Поради това какъвто и отговор да бъде даден на първият материалноправен въпрос, решението на съда по същество не би претърпяло промяна. Ето защо въпросът не е обуславящ и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Не обуславя обжалвания акт и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводите на страните. В решението си инстанцията по същество нито е постановила, че за нея такова задължение не съществува, нито се е отклонила от изпълнението му.
Обуславящ е единствено материалноправният въпрос за критериите, въз основа на които следва да се определи „справедливо” обезщетение за търпени неимуществени вреди от трудова злополука, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, не се разрешава противоречиво от съдилищата, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По този въпрос съдебната практика е установена още с Постановление на Пленума на ВС № 4 от 1968 г. и обжалваното решение е съобразено с даденото в него тълкуване. При присъждане на обезщетението са съобразени установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите на обжалваното решение. Съдът отчел получените увреждания, установените по продължителност и интензивност болки и страдания, възрастта и степента на работоспособност на ищеца, настъпилите трайни и невъзстановими козметични увреждания и преживяната психическа травма – това са все обстоятелства, релевантни по смисъла на горепосоченото Постановление, въз основа на които е изведен размерът на справедливото обезщетение. Наличието на установена практика изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г.). Не се установяват и твърденията на касатора, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата (съдебна практика съдържаща противоположни разрешения на същия въпрос, не е представена).
Доколкото по единствения формулиран от касатора правен въпрос, обуславящ въззивното решение, не е налице никое от допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, няма основания за осъществяване на касационен контрол върху обжалваното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 29.12.2014 г. по гр.д.№ 595/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: