ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№618
София, 13.07.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на единадесети юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 710 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. К. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.К. К. от АК-Р. срещу решение № 137 от 16.11.2015 г по гр.дело № 252/2015 г на Окръжен съд-Разград, с което е потвърдено решение от 16.7.2015 г, постановено по гр.дело № 542/2015 г по описа на Районен съд-Разград.С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. К. С. срещу Н. Н. Н. за заплащане на сумата 19 598, 02 лв на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД и за сумата 3015, 19 лв на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД ; както и евентуалния иск, предявен от Е. К. С. срещу [фирма] за сумата 19 598, 02 лв, представляваща застрахователно обезщетение, изплатено на пострадалия Н. Н. Н..
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон и необосновано.
Ответниците по касационната жалба не вземат становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
Установено е по делото, че с присъда № 669 от 13.9.2001 г по н.о.х.д. № 989/2000 г на Шуменски районен съд, НК, Е. К. С. е признат за виновен в това, че на 29.1.1992 г, край [населено място], при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата-чл.20 ал.2 от ЗДП-при избиране на скоростта на движението не се е съобразил с атмосферните условия, характера и интензивността на движението, с релефа на местността и състоянието на пътя, в резултат на което по непредпазливост е причинил два тежки телесни повреди на Н. Н. Н. от [населено място]-осакатяване на двата крака и на основание чл.343 ал.1 б.“б“ предл.1 от НК, вр.чл.342 ал.1 от НК го е осъдил на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“, като е уважил предявения граждански иск за неимуществени вреди за сумата 2000 лв, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.1.1992 г.Въз основа на влязлата в сила присъда Н. се е снабдил с изпълнителен лист срещу Е. С..Последното плащане е извършено на 29.4.2009 г. Ищецът е изплатил общо сумата 15 111, 59 лв от които 2000 лв главница и 13 111, 59 лв лихва за времето от 29.1.1992 г до 8.9.2014 г. В представено по делото писмено доказателство ответникът Д. [фирма] е удостоверил, че на Н. е заплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 902 лв.
За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че искът по чл.55 ал.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен, тъй като исковата сума е заплатена на първия ответник на валидно правно основание-влязлата в сила присъда в гражданско-правната част, с която е уважен иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.Правото на пострадалото лице да търси обезщетение за вреди може да бъде насочено както срещу причинителя на вредата, така и срещу застрахователя на неговата гражданско отговорност.Претенциите съществуват успоредно и се погасяват в един и същи момент с изплащане на обезщетението. Неоснователно обогатяване би било налице, ако делинквентът е осъден да заплати обезщетение, впоследствие това обезщетение е заплатено от застрахователя и въпреки това изпълнението срещу делинквента продължи.Разглежданият случай не е такъв.Застрахователното дружество-ответник по евентуалния иск е изплатило обезщетение за неимуществени вреди на Н. Н. още през 1992 г.Последният е предявил граждански иск против С. Е. най-рано през 2000 г, когато е внесен обвинителния акт в съда.Присъдата, с която е уважен е постановена на 13.9.2001 г и е влязла в сила на 15.7.2002 г.Съгласно т.8 от ППВС 4/75 г заплатената от застрахователя на пострадалия сума, вкл и по несъдебен ред, намалява размера на претърпените вреди и поради това трябва да се съобрази от съда при присъждане на обезщетение за непозволено увреждане.Следователно правното средство за защита, с което Е. С. е разполагал е било възражението при разглеждане на гражданския иск в наказателния процес, че застрахователят вече е изплатил на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди.С. не се е възползвал от процесуална възможност да оспори гражданския иск в наказателния процес на това основание.С влизането в сила на присъдата в гражданско правната й част, правото на пострадалия е станало изпълняемо.Да се приеме в настоящото производство, че ищецът не дължи изплатените от ответника суми поради изплащането им от застрахователното дружество в момент, предхождащ влизането в сила на присъдата в гражданско правната й част означава да се пререши отново правния спор по разгледания в наказателното производство граждански иск което е недопустимо, с оглед принципа за правна сигурност.По евентуалния иск с правно основание чл.299 от КЗ съдът е приел следното : по отношение на сключения при действието на разпоредбите на чл.323 и сл. /отм/ ЗЗД застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност“ е приложима разпоредбата на чл.337 /отм/ предвиждаща, че правата по договора за застраховка се погасяват с изтичане на три години от настъпване на застрахователното събитие.В случая давността започва да тече от датата на застрахователното събитие, т.е. от 29.10.1992 г и изтича на 29.10.1995 г.Следва да се отбележи, че за погасителната давност на искове срещу застрахователя е без значение датата, на която правоимащия е обезщетен от застрахования.Следователно към датата на предявяване на иска е изтекъл предвидения в чл.337 /отм/ ЗЗД три годишен давностен срок.По тези съображения евентуалния иск по чл.229 КЗ е отхвърлен като неоснователен, предвид погасяването му по давност.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът сочи основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Повдига следните материалноправни въпроси, които счита, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС, и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото :
1/За да е основателен иска по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД следва ли делинквентът да е осъден да заплати обезщетение, впоследствие същото да е платено от застрахователя и въпреки това изпълнението да продължава или е достатъчен факта на плащане на обезщетението от страна на делинквента, след като вече пострадалия е обезщетен извънсъдебно от застрахователя.
2/За да се уважи иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД има ли значение дали застрахователното обезщетение е изплатено от застрахователя на пострадалия преди уважаване на иска по чл.45 от ЗЗД и следва ли повторно да се изплати обезщетението от причинителя на вредата.
3/Уважаването на иска по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД би ли довело до пререшаване на правен спор по предявен граждански иск, уважен в наказателното производство, при положение, че застрахователят не е бил конституиран като страна и липсва знание от страна на причинителя и на съда, че пострадалият е бил вече обезщетен за тези вреди.
С изложението касаторът представя следните съдебни актове :
Тълкувателно решение № 2 от 6.6.2012 г на ВКС по т.д.№ 1/2010 г на ОСТК, решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК както следва : № 478 от 22.7.2010 г по гр.дело № 943/2009 г на Четвърто ГО, решение № 93 от 24.7.2013 г по т.дело № 733/2012 г на Първо ТО на ТК, решение № 192 от 14.5.2013 г по т.дело № 284/2011 г на Второ ТО, ТК, решение № 149 от 10.12.2012 г по гр.дело № 245/2010 г на ВКС, Първо ТО, решение № 167 от 23.10.2012 г по т.дело № 821/2011 г на ВКС, Второ ТО, решение № 108 от 4.10.2012 г по т.дело № 441/2011 г на Първо ТО.Представено е и решение № 112 от 16.5.2014 г по гр.дело № 177/14 г на Окръжен съд-Шумен.Това решение не следва да бъде взето предвид от настоящия съд. То не съдържа данни за влизане в сила, поради което не представлява задължителна съдебна практика-основание за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Относно касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
В представената от касатора задължителна съдебна практика е прието следното :
– При уважен иск срещу делинквента по чл.45 от ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл.407 ал.1 от ТЗ /отм/, респ.чл.226 ал.1 от КЗ срещу застрахователя по застраховка гражданска отговорност.Плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл.45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск, но е от евентуално значение за неговата основателност.
– Подлежащите на обезщетение вреди- и от страна на застрахователя и от страна на причинителя на увреждането са едни и същи, черпят основанието си от един и същи факт, поради което пострадалият има право на избор срещу кого да насочи претенцията си.При упражнен избор от негова страна и реализирана претенция /напр. въз основа на постигнато споразумение, повторно предявяване на същата претенция се явява без основание.
-Когато застрахователят удовлетвори пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от прекия причинител, защото и застрахованият пряк причинител и застрахователя имат спрямо увредения еднакво задължение за възстановяване на едни и същи вреди.В тази хипотеза увреденото лице следва да избере дали да се удовлетвори от застрахования, основавайки се на деликт или да се удовлетвори от застрахователя въз основа на сключения застрахователен договор.Увреденото лице може да претендира от извършителя на деликта обезщетение над вече платеното му от застрахователя по силата на сключено споразумение само ако търси обезщетение за вреди, които не са били предмет на това споразумение /напр.новонастъпили/ или когато твърди, че поради пороци на сключеното споразумение, или че споразумението е било ограничено в лимита на сключената застраховка и реално вредите му не могат да бъдат покрити.
По поставените въпроси.
Същите се свеждат до поредността, в която пострадалия може да предяви исковете си срещу прекия причинител на вредата и застрахователя.Тази поредност е разгледана в задължителната съдебна практика на която се позовава самия касатор и е изцяло съобразена от съда в обжалваното въззивно решение.В случая застрахователят е удовлетворил пострадалия през 1992 г, а той е потърсил обезщетение от делинквента.Предявеният иск по чл.45 от ЗЗД е допустим, а в какъв размер ще бъде уважен от съда зависи от данните по делото.В случая съдът е приел, че за репарирането на вредите на пострадалия се дължи сума в размер на 2000 лв.Влязлата в сила присъда в гражданско правната й част прави непререшаем въпроса относно дължимостта на обезщетението от страна на делинквента, а искът по чл.55 ал.1 от ЗЗД-неоснователен.Този извод произтича пряко от представената задължителна съдебна практика в съответствие, с която са мотивите на обжалвания акт.Следователно не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като по въпроса за поредността на предявяване и уважаване на претенциите е налице задължителна съдебна практика, както и такава постановена във връзка с нормата на чл.299 от ГПК, съгласно която спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение не може да бъде пререшаван.Искът по чл.55 ал.1 от ЗЗД не може да бъде уважен, тъй като по въпроса относно дължимостта на обезщетението за неимуществени вреди, причинено от процесния деликт обезщетение се дължи от делинквента и то е в уважения от накаателния съд размер-2000 лв.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение № 137 от 16.11.2015 г по гр.дело № 252/2015 г на Окръжен съд-Разград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.