О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
гр. София, 18.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2145/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. С. С., Й. Д. С. от [населено място] и В. П. А. от [населено място], както и на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 267 от 19.02.2018г., постановено по в.гр.д.№ 2293/17г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2699 от 03.07.2017г. по гр.д.№ 13670/15г. на Варненския районен съд в частта, с която са уважени предявените от А. С. С., Р. И. С., С. Н. С. против касаторите положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, като е признато за установено, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор 10135.2522.24 по КККР на [населено място],[жк], м.”А.”, с площ от 613 кв.м., на основание изтекла в полза на наследодателите им С. Н. С., починал на 20.10.2006г., И. А. С., починала на 14.04.2006г. и Н. С. С., починал на 21.02.2012г. и в тяхна полза придобивна давност за периода 1994г..2015г. и е отменен констативен нот.акт № 117/2014г.
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство не се легитимират като собственици на процесния имот по силата на прехвърлителни сделки и наследствено правоприемство, тъй като по делото не е установена идентичност между него и придобития от техните наследодатели с договор за покупко-продажба от 05.05.1955г.(нот акт № 118/1955г.) и за дарение от 10.01.1966г. (нот.акт № 149/1967г.) имот, но че през периода 1994г.-2015г. наследодателите им, а след тяхната смърт и самите ищци са го владели лично или чрез трети лица, на които са го отдавали под наем, поради което е налице изтекла в полза на наследодателите им и в тяхна полза придобивна давност. Прието е също, че ответникът В. П. А. не е упражнявал фактическа власт върху имота през периода 2004г. до 2014г. и по отношение на него фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС не е осъществен, респ. че издаденият в негова полза констативен нот.акт № 11/2014г. по обстоятелствена проверка не го легитимира като собственик на имота и той не е могъл да прехвърли правото на собственост върху него на останалите ответници с договор за покупко-продажба от 08.04.2014г., обективиран в нот.акт № 98/2014г.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите С. С. С., Й. Д. С. и В. П. А. сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е след подадена в срок бланкетна въззивна жалба, същата да бъде допълнена с излагане на допълнително релевирани доводи за неправилността на обжалвания съдебен акт на първата инстанция; 2. В този случай въззивният съд длъжен ли е да разгледа развитите в допълнителната молба към жалбата съображения против първоинстанционното решение, подадена след срока по чл.259 ГПК, но преди изтичането на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба; 3. Въпросът относно правомощията на въззивната инстанция при непосочване на конкретни оплаквания относно визираните във въззивната жалба пороци съобразно разпоредбите на чл.269-272 ГПК, както и тези, при подадената допълнителна молба към въззивната жалба, която молба съдържа конкретни доводи относно това, в какво се състои порочността на първоинстанционното решение, и която молба пояснява и допълва подадената в срок въззивна жалба, както и релевантността й за очертаване рамките, в които следва да е произнасянето на въззивния съд; 4. Представлява ли процесуално нарушение произнасянето на въззивния съд по основанията за неправилност на първоинстанционното решение, които са посочени в допълнението към въззивната жалба; 5. Следва ли в мотивите на решението си съдът да посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства и когато някоя от страните е изложила доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, трябва ли съдът да даде обоснован отговор на тези доводи; 6. При преценката на свидетелските показания, съдът следва ли да обсъди установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевнтните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства; при извършването на тази преценка следва ли съдът да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на част от показанията на свидетелите и защо; 7. Когато съдът преценява доказателствата по делото и в частност свидетелските показания по свое вътрешно убеждение, следва ли тази негова преценка да се подчинява на определени изисквания на процесуалния закон относно начина на формиране на вътрешното му убеждение, обезпечаващи истинността на фактическите констатации по спора; трябва ли съдът да изложи съображения защо отхвърля дадени свидетелски показания и изложените мотиви в тази насока подлежат ли на проверка относно намина им на формиране от гледна точка на изискванията на процесуалния закон и на правилата на формалната логика; 8. Относно задължеието на въззивния съд да обсъди всички доказателства в тяхната цялост и взаимна връзка и за доказателственото значение на заключението на вещото лице и 9. Може ли да се приеме за доказано правото на собственост, без да е доказана идентичността на имота.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът [фирма] е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1 ГПК по въпроса за дейността на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, характерът на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване; задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спорните въпроси и задължението му да обсъди релевантните оплаквания във въззивната жалба, както и защитните доводи и възражения на страните, а също така и по формулираните в изложението към предходната жалба въпроси от № 5 до № 9.
Ответниците по жалбите са подали писмени отговори, в които изразяват становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените с т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения правният въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
По отношение на поставените в изложението към първата жалба свързани въпроси от № 1 до № 4 следва да се отбележи, че те са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС. Съгласно ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, т.1 процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл.269, изр.1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на 269, изр.2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато констатира нарушение на императивна материалноправна норма или когото следи служебно за интереса на някоя от страните по делото /например в производство за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В т.4 на ТР № 1/00 г. на ОСГК на ВКС е прието, че непосочването от въззивника в какво се изразява порочността на първоинстанционното решение не е основание за оставянето на въззивната жалба без движение и за нейното връщане, която принципна постановка е валидна и при действието на сега действащия ГПК /в сила от 01.03.2008г./. Ето защо, подадената въззивна жалба, която не съдържа конкретни оплаквания за порочност на първоинстанционното решение не е неродовна и не би могло да се приеме, че допълнителната молба на касаторите е подадена преди изтичането на срока за отстраняване нередовностите на въззивната им жалба. След като тази молба е подадена след изтичането на преклузивния срок за обжалване по чл.259 ГПК, тя не е станала част от въззивната жалба и посочените в нея оплаквания въззивният съд не е дължал произнасяне Наред с това, в случая подадената от другия ответник въззивна жалба съдържа аналогични оплаквания на тези, посочени в допълнителната молба на касаторите, по които въззивният съд се е произнесъл, приемайки ги за неоснователни и дори да се бе произнесъл и по оплакванията, посочени в допълнителната молба на касаторите, крайните му изводи пак биха били същите. С оглед на това тези въпроси нямат и обуславящо изхода на спора значение.
Следващите въпроси, както и поставените в изложението към втората въззивна жалба въпроси, също са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторите, тъй като в случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /писмени, гласни и технически експертизи/ и доводи на страните и е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. След констатирани противоречия в показанията на различните групи свидетели, които са обсъдени подробно, съдът е изложил съображенията си защо дава вяра на тези посочени от ищците, респ. защо не кредитира показанията на тези, посочени от ответниците, което според установената практика е негово суверенно право. Въз основа на тези доказателства съдът е приел, че праводателите на ищците и самите ищци са упражнявали фактическа власт лично или чрез другиго, не само върху закупен от тях през 1955 г. съседен имот, но и върху процесния имот, между които имоти не е съществувала ограда и фактически са представлявали един имот, а не че липсва идентичност между владения от тях и процесния имот. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Първият формулиран от касатора [фирма] правен въпрос се поставя във връзка с негово оплакване, че въззивният съд не е разгледал изложените в неговата въззивна жалба вх.№ 42415/27.07.2017г. доводи, тъй като погрешно е приел, че тя не съдържа посочване на конкретни пороци на първоинстанционното решение. Това не кореспондира на данните по делото, тъй като тези оплаквания в действителност са разгледани, независимо от обстоятелството, че въззивният съд погрешно в мотивите на решението си е посочил, че тези оплаквания са направени в жалба вх.№ 40936/20.07.2017г., която е била подадена от другите ответници.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите по отделните жалби следва да бъде осъдени да заплатят на ответника по касация А. С. С. сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на по 1000 лв./касаторите по първата жалба общо 1000 лв./.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 267 от 19.02.2018г., постановено по в.гр.д.№ 2293/17г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а С. С. С., Й. Д. С., В. П. А. да заплатят на А. С. С. сумата 1000 лв./ хиляда лева/ разноски.
О с ъ ж д а и [фирма], [населено място] да заплати на А. С. С. сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: