4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
София, 20.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 2918/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от проф. Н. С. Н., чрез адвокат Л. Д., против решение № 1556 от 22. 02. 2016 г. по гр. д. № 9491/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, III Б въззивен състав, с което, след отмяна на решение № I-47-232 от 14. 01. 2013 г. по гр. д. № 18988/2011 г. на Софийския районен съд, 47 с-в, е уважен предявеният от Е. А. Б. против Н. С. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба Е. А. Б., чрез адв. В. Л., изразява становище за неоснователност на същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд, като въззивна инстанция, след цялостна отмяна на първоинстанционното решение, е уважил предявения от Е. А. Б. против Н. С. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на ищцата за собственик и осъждане на ответника да й предаде владението върху недвижим имот – гараж, находящ се в [населено място],[жк], [улица], с идентификатор 68134.512.293.1.43, в жилищна сграда с идентификатор 68134.512.293.1, построена в имот с идентификатор 68134.512.293 по одобрената кадастрална карта, ведно с 0, 774 % идеални части от общите части на сградата.
За да постанови този резултат, съставът на въззивния съд е приел, че ищцата е придобила собствеността върху гаража на основание прехвърлено от [фирма], на 31. 07. 1997 г., с н.а. № 165/1997 г. по описа на Нотариалната служба при СРС, право на строеж върху обекта и реализирането му с построяване на сградата в груб строеж. Прието е, въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. К. от 9. 11. 2015 г., че процесният гараж съответства напълно на обекта, за който в полза на ищцата е било учредено право на строеж, описан в н.а. № 165/1997 г., тъй като установените на място граници на гаража от четирите страни съответстват напълно с тези по цитирания нотариален акт: от юг – асансьорна шахта по нотариален акт и на място, от изток – стълбищна клетка и коридор по нотариален акт и на място, от запад – гараж № 4 по нотариален акт и на място, от север – подземен проход по нотариален акт и на място, а разминаването в площите е 13 см. – площта по нотариален акт е 20, 73 кв.м., а по измерване на място 20, 86 кв. м.
За неоснователно е прието възражението на ответника за нищожност на сделката, поради сключването й в нарушение на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, без взето решение от общото събрание, като съдът се е позовал на ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което липсата на решение на общото събрание на дружество с ограничена отговорност за разпоредителна сделка с недвижим имот или вещно право върху недвижим имот, сключена от представляващия дружеството орган, не води до недействителност на същата.
За недоказано е прието възражението за недействителност на договора поради сключването му от лице без представителна власт. По повод това възражение следва да се съобразят и указанията по приложението на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, дадени с ТР № 5/12. 12. 2016 г., ОСГТК, т. 2, според които на висящата недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални /не частни/ правоприемници.
Възражението на ответника за погасяване правото на строеж по давност в полза на собственика на земята още към 2000 г. е прието за преклудирано, тъй като не е направено в срока по чл. 133 ГПК. Прието е, че дори това възражение да се разгледа, същото би се явило неоснователно по две причини – тъй като е направено не от собственика на земята и то след като сградата вече е била построена в груб строеж, т.е. след реализиране на правото на строеж върху процесния обект и трансформирането му в право на собственост върху същия. В тази връзка съставът на съда се е позовал на указанията по тълкуване на чл. 67 ЗС и чл. 118 ЗЗД, дадени в мотивите към ТР № 1/2012 г., според които собственикът на земята не може да се позове на погасителния давностен срок по чл. 67 ЗС след като правото на строеж вече е реализирано.
Прието е, че ответникът не е придобил собствеността върху спорния имот на твърдяното основание – договор за покупко-продажба, сключен на 27. 12. 2002 г., с н.а. № 11/2002 г. по описа на нотариус Б. Я., тъй като продавачът [фирма] не е било собственик на прехвърления обект /учреденото в полза на дружеството през 1994 г. право на строеж върху обекта, с договор сключен с н.а. № 196/94 г., било прехвърлено на ищцата през 1997 г./.
За неоснователно е прието и евентуалното възражение на ответника за придобиване собствеността върху гаража по давност, чрез упражнявано от 2002 г. до предявяване на иска /2011 г./ добросъвестно владение. В тази връзка въззивният съд е приел, че липсва съвпадение между обекта, придобит от ответника с н.а. № 11/2002 г., и обекта, върху който същият е упражнявал владение в периода 2002 г. – 2011 г.. Този извод е основан на заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. К. от 9. 11. 2015 г., според което процесният гараж на място граничи от изток – със стълбищна клетка и коридор /такава граница в н.а. № 11/2002 г. не е описана/, от юг – с асансьорна шахта /такава граница в н.а. № 11/2002 г. не е описана/, от запад – с гараж № 4 /в н.а. № 11/2002 г. – с гараж № 2/. За единствената съвпадаща граница би могла да се приеме северната – подземен проход на място /в н.а. № 11/2002 г. – проход за гаражите/, поради което е направен извод за липса на съответствие между процесния гараж, владян от ответника и този, предмет на договора за покупко-продажба, сключен с н.а. № 11/2002 г. В обобщение, въззивният съд е приел, че упражняваното от ответника владение върху спорния имот не е било добросъвестно, поради което същият не би могъл да се позове на кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, а към предявяване на иска десетгодишният придобивен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е бил изтекъл.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят редица въпроси, групирани в 11 точки, на страници 2-4 от същото. Част от въпросите /по точки 1, 6, 7 и 8/ засягат проблеми, касаещи възражението по чл. 67 ЗС: дали същото следва да се счита преклудирано, ако е направено в срока по чл. 133 ГПК, с отговора на исковата молба; дали на погасителния давностен срок по чл. 67 ЗС може да се позове само собственикът на земята или всяко лице, претендиращо да е носител на самостоятелни права върху изградения обект; следва ли да се счита за погасено правото на строеж, ако е учредено 1994 г., въз основа на архитектурен проект, одобрен 1994 г., а е реализирано след 2000 г., въз основа на архитектурен проект, одобрен след 1999 г. Разглеждането на посочените въпроси не би било от решаващо значение при преценка основателността на възражението по чл. 67 ЗС и отговора на същите не би повлияло на крайния извод на въззивния съд за непогасяване по давност на учреденото в полза на ищцата право на строеж върху процесния обект. Горният извод следва от указанията по приложението на чл. 67 ЗС и чл. 118 ЗЗД, дадени в точка 3 на ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/11 г. на ОСГК на ВКС, според които не може да има позоваване на давността по чл. 67, ал. 1 ЗС след като правото на строеж вече е реализирано. В случая, към предявяване на иска /2011 г./ учреденото в полза на ищцата право на строеж върху процесния обект е било реализирано, с което правото на строеж е било трансформирано в право на собственост върху изградения обект, поради което не би могло да има позоваване на погасителния давностен срок по чл. 67 ЗС. В този смисъл, какъвто и отговор да се даде на поставените от касатора въпроси, това не би повлияло на крайния извод за неоснователност на възражението по чл. 67 ЗС, поради което допускане до касационен контрол на решението по тези въпроси е безпредметно.
Друга група въпроси /по точка 4 от изложението/ касаят направеното от ответника възражение по чл. 79, ал. 2 ЗС, за придобиване собствеността върху гаража по давност, чрез упражнявано в периода 2002 г. /сключването на договора за покупко-продажба/ – 2007 г. и след това добросъвестно владение. Същите засягат проблема дали грешното описание на границите на имота, предмет на сключената в нотариална форма сделка, води до недействителност на същата и до невъзможност за придобиване на собствеността с изтичане на краткия давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС. Въпросът е неотносим към спорния предмет и не е обусловил правния извод на съда, според който ответникът е бил недобросъвестен владелец на процесния гараж. Нито мотивите на въззивния съд съдържат извод за допусната в нотариалния акт грешка, нито събраните по делото доказателства обосновават извод за допусната грешка, поправена чрез нов нотариален акт, който важи заедно с поправения и чиято доказателствена сила се поражда от деня на поправящото нотариално удостоверяване. За да приеме недобросъвестност на упражняваното от ответника владение върху процесния гараж съдът е направил извод за липса на идентичност между купения и владян обект на собственост, поради несъвпадение на три от четирите граници на предмета на сделката, две от които са изключително характерни и показателни за индивидуализацията на обекта – асансьорна шахта и стълбищна клетка. Приел е, че владяният от ответника гараж, предмет на настоящото дело, е различен от гаража, предмет на договора, сключен с нотариален акт № 11/2002 г., поради което владението му е недобросъвестно и придобивният срок е десетгодишен. С оглед на горното, не следва да се допуска касационно обжалване на решението и по този въпрос.
Въпросите по точки 9, 10, 11 и 5 от изложението поставят следните проблеми: дали доказването на факта на владение на имота е предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС; дали, ако ищецът не е установил твърдението си за упражнявана фактическа власт върху спорния имот, въпреки дадените от съда указания в доклада по чл. 146 ГПК, би могло да се уважи искът по чл. 108 ЗС; преклудирани ли са доказателствени искания за упражнявана фактическа власт върху имота, предмет на ревандикационния иск, ако са направени във въззивната инстанция, при повторно разглеждане на делото, въпреки дадени указания в този смисъл в доклада по чл. 146 ГПК; допустимо ли е при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция да се допускат нови доказателства, въпреки липсата на указания в този смисъл в отменителното решение на ВКС. Въпросите касаят осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС, но разглеждането им не би било от значение за разрешаване на конкретния спор, предмет на настоящото дело, тъй като още с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за придобиване по давност на претендирания от ищцата имот – така както е описан в исковата молба и в представения от ищцата нотариален акт № 165/97 г., като е заявил, че владее същия от 2002 г. до настоящия момент. За пълнота следва да се посочи, че доводи и твърдения в този смисъл се съдържат и в изложението на основанията по чл. 280 ГПК – на страница пета от същото се заявява, че Н. Натов е установил владение върху гаража още през декември 2002 г. и оттогава „…ползва този гараж, съхранява там свои вещи….държи вътре и колата си…“. Направеното възражение за изтекла придобивна давност съдържа и признание на твърдението на ищеца за упражнявана фактическа власт върху претендирания имот и води до отпадане на необходимостта от ангажиране на доказателства за установяване на това обстоятелство. В този смисъл, дали такива доказателства са ангажирани и събрани и дали това е станало при допуснати съществени процесуални нарушения не е от значение при преценка основателността на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част.
Въпросите по точки 2 и 3 от изложението са процесуалноправни: следва ли съдът да обоснове защо кредитира едни и не кредитира други свидетелски показания; допустимо ли е да се кредитират свидетелски показания, които противоречат на събрани по делото писмени доказателства, с твърдения за решаването им в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Уточнява се, че въпросите са поставени във връзка с показанията на свидетеля А. – в частта им, с която свидетелят заявява, че при сключване на договора за продажба на гаража между [фирма] и ответника Н. Н. не е знаел, че дружеството-продавач не е било собственик на прехвърления на ответника гараж, на свидетеля Д. – в частта им, с която се излага, че при продажбата на гаража на ответника дружеството е било представлявано от Д., на двамата свидетели А. и Д. – в частта им относно годината на построяване на етап груб строеж на сградата, в която се намира процесният обект – 2001 г. или 2006 г. Така поставените от касатора въпроси не са обсъждани от въззивния съд. Относно годината на построяване до етап груб строеж на сградата, в която се намира процесния гараж, във въззивното решение е прието, че към предявяване на иска /2011 г./ същата е била изградена в груб строеж, поради което не би могло да има позоваване на погасителния давностен срок по чл. 67 ЗС. Тоест, решението не съдържа фактически извод за точната година преди предявяване на иска, в която е осъществен грубият строеж на сградата /2001 г. или 2006 г./, пораждащ необходимост от обосноваване кои гласни доказателства се кредитират. Относно обстоятелството кое лице /А. или Д./ е действало като законен представител на продавача [фирма] при сключване на договора за продажба с Н. Натов на 27. 12. 2002 г., с н.а. № 11/2002 г., и дали това лице е знаело, че дружеството-продавач не е собственик на продадения гараж – мотивите към решението съдържат възпроизвеждане на показанията на свидетелите А. и Д. в посочените части, но не и фактически извод, според който съдът приема за доказани посочените обстоятелства. Поради изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по тези въпроси.
В останалата част от изложението се обосновават касационни основания за неправилност на същото – поддържа се постановяването му в противоречие с материалния закон /чл.чл. 67 и 79 ЗС/, при съществени процесуални нарушения, извършени при допускане, събиране и обсъждане на доказателствата и необоснованост на същото, изразяваща се в несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства. В тази част изложението преповтаря дословно касационната жалба. В производството по чл. 288 ГПК е недопустимо разглеждането на касационни основания за неправилност на атакувания съдебен акт.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателят Н. Н. ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78 ГПК, да заплати на ответницата по касационната жалба Е. Б. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1556 от 22. 02. 2016 г. по гр. д. № 9491/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, III Б въззивен състав.
ОСЪЖДА Н. С. Н., на осн. чл. 78 ГПК, да заплати на Е. А. Б. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: