О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
София, 27.10.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1199/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] срещу решение № 360 от 15.02.2017 г. по гр. д. № 4274/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-19 състав решение от 16.05.2016 г. по гр. д. № 14409/2014 г., предявеният от Т. Т. Б. от [населено място] срещу застрахователното дружество-касатор иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) е уважен за сумата 35000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 19.03.2014 г., ведно със законна лихва, считано от тази дата и до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради нарушение на диспозитивното начало, изразяващо се в това, че макар във въззивната жалба на ищцата да е оспорена единствено степента на приноса й за настъпването на вредите, съдът е приел изобщо липсата на принос. В условията на евентуалност, касаторът моли за отмяната на обжалвания акт като неправилен поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита, че: въззивният съд е допуснал изслушването на допълнителна комплексна експертиза, въпреки възражението на дружеството за преклудирането на това искане на ищцата; не е уважил направеното от него оспорване на заключението на експертите, аргументирано с твърдения за несъответствие на експертизата с изискванията на чл. 12, ал. 1 от Наредба № 1 от 12.01.1996 г. относно посочване на точно определени реквизити от съдържанието й; не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в резултат на което не е уважил възражението, че остатъчните деформации при ищцата се дължат на непроведеното от нея необходимо за случая лечение (неизвършване на операция и раздвижване). Несъгласие е изразено и с размера на присъденото обезщетение, което, според касатора, е прекомерно и не отчита действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Освен с твърдението за недопустимост на въззивното решение, същото е аргументирано и с допуснатите, според касатора, нарушения на материалния и процесуалния закон. Като релевантна за случая съдебна практика са посочени съответно: решение № 135 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 820/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 11 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, І г. о. (във връзка с оплакването за недопустимост на акта); т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК (във връзка с оплакването за допуснато нарушение на чл. 235, л. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК); решение № 986 от 08.12.2008 г. по гр. д. № 3863/2007 г. на ВКС, І г. о., решение № 583 от 25.06.2009 г. по гр. д. № 722/2008 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 242 от 20.03.2009 г. по гр. д. № 5739/2007 г. на ВКС, ІІІ г. о. (във връзка с оплакването на недоказаност на причинно-следствената връзка между поведението на ищцата и претърпените от нея вреди); решение № 95 по т. д. № 355/2009 г. на ВКС, І т. о. и решение № 510 по гр. д. № 1923/2009 г. на ВКС, ІV г. о. (по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди).
Ответницата по касация – Т. Т. Б. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради липса на поставени конкретни въпроси от страна на касатора, както и поради неоснователност на твърдението, че въззивното решение е недопустимо. Подробни съображения за това са изложени в писмен отговор от 15.05.2017 г. В същия е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния пълномощник на ответницата на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Застрахователно акционерно дружество [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на ищцата Т. Т. Б., а именно: увреждане, причинено от застрахован при ответното застрахователно дружество водач, противоправно поведение на същия и причинна връзка между деянието и увреждането. Решаващият състав е споделил изцяло извода на първата инстанция относно размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Сумата 35 000 лв. е преценена като справедливо обезщетение с оглед следните обстоятелства: възрастта на ищцата – 44 г.; вида и естеството на получената травма – сложно многофрагментарно счупване на раменната става; вида на лечението – консервативно; интензитета, обема и продължителността на болките; дискомфорта и ограниченията, които пострадалата е търпяла през периода на лечение и възстановяване, както и остатъчните деформации – ограничение на движенията в дясната раменна става с 20 %; деформация и скъсяване на дясната мишница; неправилно зарастване на раменната кост; болков синдром при по-продължително физическо натоварване и при влажно и студено време; социално-икономическите условия на живот в страната към момента на настъпване на увреждането. В тази връзка, като неоснователно е счетено възражението на застрахователя, че остатъчните деформации са в резултат от непроведеното необходимо в случая лечение – оперативна интервенция, за което ищцата сама се е поставила в това състояние поради липса на здравно осигуряване. Според съдебния състав, причинно-следствената връзка между произшествието и търпяните от ищцата страдания е пряка, като причините за неосъществяване на адекватно медицинско лечение (лекарска грешка, неосигуреност на пациента и т. н.) са ирелевантни при преценката по чл. 52 ЗЗД.
Въззивната инстанция не е споделила, обаче, извода на първостепенния съд за наличие на съпричиняване от страна на ищцата поради непоставен предпазен колан. С оглед заключението на допуснатата във въззивното производство допълнителна задача на комплексната авто-медицинска експертиза, решаващият състав е приел, че предвид механизма на процесното пътно-транспортно произшествие, характера и местоположението на травмата и скоростта на движение на автомобила, предпазният колан не би могъл да ограничи получаване на счупването, поради което неизпълнението на задължението за поставяне на предпазен колан в случая не се е отразило на полученото увреждане и следователно не е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим, която би обосновала необходимостта от допускането му до касационен контрол. Твърдението на касатора, че ищцата е поискала само да бъде намален приетия от първоинстанционния съд обем на съпричиняването, а не изобщо липса на такова, не съответства на твърденията, съдържащи се във въззивната жалба. В същата изрично е оспорен изводът, че поставянето на предпазен колан е допринесло за настъпване на увреждането, като именно в тази връзка е поискано и поставянето на допълнителна задача на изслушаната комплексна експертиза. Затова и отправеното до съда искане е претенцията да бъде уважена в пълния й размер 50 000 лв., а „при евентуално приемане на принос“ – размерът на обезщетението да бъде редуциран. Ето защо, не може да се счете, че въззивният съд е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса, водещо до недопустимост на постановения от него акт.
Що се отнася до поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, същите изобщо не следва да бъдат обсъждани, тъй като липсват поставени конкретни въпроси, по отношение на които да бъде извършена преценка за наличието на тези основания.
Съгласно императивната норма на 280, ал. 1 ГПК, допускането на касационното обжалване е предпоставено от наличието на релевантен за изхода на делото въпрос (материалноправен и/или процесуалноправен) и от осъществяването по отношение на него на едно или повече от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. В т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания по приложението на посочените правни норми, съобразно които, формулирането на конкретен и ясен въпрос е задължение на самия касатор, в което същият не може да бъде заместен от касационната инстанция – последната би могла единствено да уточни или преформулира поставения въпрос, но не и да го изведе служебно от обстоятелствената част на изложението или с оглед цитираната от касатора съдебна практика.
В случая това задължение не е изпълнено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, се съдържат единствено оплаквания за неправилност на въззивния акт, които са предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на упълномощения от ответницата по касация адвокат Л. Г. от Софийска адвокатска колегия следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 1 580 лв., изчислено съобразно чл. 7, ал. 2 , т. 4 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 360 от 15.02.2017 г. по гр. д. № 4274/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на адвокат Л. Г. от Софийска адвокатска колегия, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, сумата 1 580 (хиляда петстотин и осемдесет) лева – възнаграждение за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: