О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
Гр.С., 30.09.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря, като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.2515 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура Б. срещу решение на Апелативен съд Б. №.1/3.02.16г., постановено по г.д.№.346/15г. – в частта, с която e потвърдено решение на Бургаски окръжен съд №.404/6.10.15 по г.д.№.835/15 за осъждане на Прокуратурата на Република България /РБ/ да плати на Н. С. Т. на основание чл.2 З. 30000в. обезщетение за неимуществени вреди ведно лихви от 13.05.12 до изплащането.
Ответната страна Н. С. Т. не взема становище; предявяна насрещна касационна жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателен за сумата 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като с влязла в сила присъда ищецът е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение в извършването на престъпление по чл.283а ал.1 вр. с чл.282 НК /престъпление по служба – за това, че в качество на длъжностно лице – Кмет на [община], е нарушил служебните си задължения и е превишил властта и правата си/. Установил е и, че незаконното обвинение, в това число и наложената във връзка с него мярка за неотклонение /подписка/, е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания, притеснение от висящото обвинение, засягане на честта и достойнството, накърняване името и авторитета (сред близки и приятели, на работното място и в обществото), психологически дискомфорт и затваряне в себе си, ограничения от мярката за неотклонение „подписка”. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил: немалката продължителност на наказателното производство – 4години и 7месеца – която, обаче, не е неразумна; наложената най-лека мярка за неотклонение – „подписка” без отстраняване от длъжност; обстоятелството, че по време на процесното наказателно производство срещу ищеца са били образувани още две такива за престъпления по чл.282 ГПК – имащи също дял в търпените вреди и обосноваващи по-нисък от претендирания размер от 150000лв.; тежестта на обвинението – за тежко умишлено престъпление с предвидено наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години; степента на преживените душевни болки и страдания и негативите предвид служебната ангажираност на ищеца на обществена длъжност като Кмет на [община] – които обосновават по-висок размер на обезвредата, съдът е приел, че обезщетение от 30000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие със задължителната практика по процесуалния въпрос задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди /т.ІІ П./68, реш. №.302/4.10.11 по г.д.№.78/11, І ГО, реш. №.321/26.11.14 по г.д.№.2516/14, ІV ГО/ и по материалноправния въпрос относно обществения критерий за справедливост и приложението на чл.52 ЗЗД /т.ІІ ППВС 4/68, реш.№.359/ 26.09.12 по г.д.№.1224/11, І ГО, реш.№.321/26.11.14 по г.д.№.2516/14, ІV ГО, реш.№.480/23.04.13 по г.д.№.85/12, ІV ГО, реш.№.832/10.12.10 по г.д. №.593/10, ІV ГО на ВКС/.
По отношение на първия въпрос настоящият състав намира, че основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, и възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства, в това число с оглед повдигнатите възражения, и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /която не е извън разумни срокове/, факта, че е приложена най-леката мярка за неотклонение /„подписка” без отстраняване от длъжност/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, наличието на други наказателни производства срещу него, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, обществения и професионален статус. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие.
Във връзка с втория изведен въпрос касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр., наред с цитираните, и реш.№. 532/24.06.2010 по г.д.№.1650/2009, III ГО, реш.№.377/22.06.2010г. по г.д. №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д.№.951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№407/26.05.2010 по г.д.№.1273/09, ІІІ ГО/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, др./, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии – вкл. като е посочил както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер съобразно изискванията на Постановление №.4 от 23.12.1968г. Изрично е отчел и особеното качество на ищеца – който е бил публична личност и е заемал обществена служба – като обвиняването му е било в умишлено престъпление във връзка с упражняването й, и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика /реш.№.407/26.05.2010г. по г.д.№.1273/2009, ІІІ ГО, реш.№.15/27.01.2014г. по г.д.№.3246/13, ІV ГО, реш.№.344/24.11.2014 по г.д.№.2378/14 ІV ГО/. Липсва противоречие с тълкувателната част на сочената от касатора задължителна практика /която единствено има задължителен характер/– реш.№.123/23.06.13 по г.д.№.245/14, ІІІ ГО на ВКС, а размерът е определен в съответствие с конкретните особености на случая, в това число икономическите условия към релевантния период. Предвид изложеното не е налице както хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед липсата на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по жалбата на Прокуратурата на РБългария, не са налице условията за разглеждане на насрещната касационна жалба.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Апелативен съд Б. №.1/3.02.16г., постановено по г.д.№.346/15г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: