О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№62
София, 16.02.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3714 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. И. П., приподписана от адвокат М. З., против решение № V-32 от 10.05.2016 г., постановено по гр.д. № 403 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е отменено решение № 9 от 5.01.2016 г. по гр.д. № 2210/2015 г. на Районен съд-Бургас в отхвърлителната му част и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на Б. И. П. и З. И. П., че Л. Д. Х. е собственик на 2/24 ид.ч. по отношение на имот с идентификатор 07079.611.48 и построените в него еднофамилна жилищна сграда и паянтови постройки по наследство от майка си А. П. В., последната получила ги по наследство от баща си П. Т., като е отменен нотариален акт № 17, том VIII, н.д. № 3748/95 г. на нотариус при Бургаския районен съд, издаден в полза на Б. И. П. в частта, признаваща й собственост като наследник по завещание на баба си З. Т. над 6/24 ид.ч. до посочените 8/24 /1/3/ ид.ч. от описания имот и Б. И. П. е осъдена да заплати на Л. Д. Х. направените във въззивното производство разноски, както и направените в първоинстанционното производство разноски, като е уважена частна жалба против определение на районния съд по чл.248 ГПК.
Л. Д. Х. е подала писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат Й. К., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Делото е образувано по искова молба на Л. Х., основана на твърденията, че е собственик на 10/24 ид.ч. от имота, закупен през 1942 г. от баба й З. Т. и станал съпружеска имуществена общност със съпруга й П. Т., въз основа на дарение на 1/3 ид.ч. /8/24 ид.ч./ от З. Т. на дърщеря й А. В. през 1970 г. и от последната на ищцата от 1975 г. и по наследство от дядо й П. Т., починал на 27.01.1985 г. и майка й А. В., починала на 8.10.2013 г. Правният спор възникнал, тъй като Б. П. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост по завещание от З. Т. за 1/3 /8/24/ ид.ч. от имота, но към момента на смъртта си завещателката е притежавала 6/24 ид.ч., тъй като през 1981 г. е дарила на втората ответница З. П. 1/3 ид.ч. и след смъртта на съпруга си е останала собственик на 1/6 /4/24/ ид.ч. Б. П. е оспорила, че имотът е закупен по време на брака на З. Т. и П. Т., а и дядо й е нямал българско гражданство и не е можел да притежава част от имота и понастоящем правата в съсобствеността са 1/3 ид.ч. за ищцата и 2/3 ид.ч. за нея след като З. П. й е прехвърлила собствената си 1/3 ид.ч. При условията на евентуалност, ако се приеме, че имотът е бил съпружеска имуществена общност, е направила възражение, че правата в съсобствеността отново не са такива, каквито ги претендира ищцата, като е оспорила действителността на извършените през 1970 и 1975 г. дарения, като извършени с бъдещ дял от съпружеска имуществена общност. Позовава се и на наличие на влезли в сила съдебни решения.
В. съд е констатирал, че първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за 8/24 ид.ч., придобити въз основа на дарение, е влязло в сила като необжалвано и спорът касае останалите 2/24 ид.ч., за които се поддържа, че са придобити с откриване на наследството на дядото, а впоследствие и на майката на ищцата.
Съдът е приел, че липсва сила на пресъдено нещо относно релевантните по спора отношения – има данни за провеждането на предходни съдебни процеси, касаещи правата на страните в имота, както и тези на наследодателите им, респективно на частните им праводатели. Приложени са включително решения, отричащи притежанието на идеални части от ищцата над 1/3 , но на различно от въведеното в настоящия процес правно основание /по давност/. До този момент няма съдебен акт, който със С. да е разрешил окончателно спора за притежавания от ищцата дял в процесния имот на двете основания, заявени в настоящото производство – за 8/24 ид.ч. по дарение от майка й, придобила правата си също по дарение от своята майка и за 2/24 ид.ч. по наследяване от майката А. В. на права, придобити от покойния й баща. В производство по чл.124 от ГПК по друго гражданско дело № 2200 по описа на Районен съд-гр. Б. за 2010 г. Б. П. е призната за собственик на 2/3 ид.ч. върху процесния имот на основание завещание, замяна и изтекла придобивна давност в периода от 18.05.1995 г. до 25.03.2009 г. по отношение на А. В., но решението е било обезсилено като недопустимо, поради липсата на правен интерес при въззивното разглеждане на спора по гр. дело № 524/2011 г. по описа на БОС и производството е било прекратено. Така едва с частично влязлото в сила решение на районния съд по настоящото производство, признало правата на ищцата, придобити по дарение от майка й в размер на 8/24 ид.ч. има окончателно съдебно произнасяне по този въпрос, обвързващо въззивния съд.
В. съд е приел за установени спорните обстоятелства, че З. Т. е била в брак с П. Т. при покупката на процесния имот през 1942 г. и че той е бил български гражданин преди смъртта си, въз основа удостоверението за наследници на П. Т., от което е видно, че към датата на смъртта си лицето е български гражданин, а наличието на брака му със З. Т. към 1942 г. се установява косвено от акта за раждане на А. В. /р.1938 г./, с посочени родители – майка З. и баща П. и от самия нотариален акт за покупката, в който купувачката е посочена с имената на съпруга си. Счетено е, че макар косвени, горните документи са достатъчни за доказване на сключения брак, предвид отдалечеността на този факт във времето, а и с оглед обстоятелството, че в предходно соченото съдебно производство той изобщо не е бил спорен за страните.
Тъй като бракът на З. и П. Т., разтрогнат със смъртта на мъжа на 27.01.1985 г., т.е. преди влизане в сила на СК от 1985 г. /отм./, е съществувал при влизането в сила на СК от 1968 г.- отм., то следва да се приеме, че поради обратното действие на нормата на чл.103, прилагаща правилата на СК от 1968 г. /отм./ относно имуществените отношения между съпрузите и за имуществата, придобити от тях при заварените бракове, процесният по делото имот следва да се възприеме за притежаван в режим на СИО.
Съдът е приел за неоснователно евентуалния довод по оспорване на действителността на извършените от общата наследодателка две дарения, тъй като при изслушването на това дарение като приложение в нотариалния акт има описани декларации, т.е. би следвало да се приеме за изпълнено изискването на чл.13 от СК-68г.-отм. за дадено на съпругата от съпруга писмено съгласие за едноличното разпореждане с общия им имот, което сочи прехвърлянето за валидно.
При така възприетата фактическа обстановка е направен извод, че след смъртта на П. Т., наследяването на имуществото на когото се урежда по правилото на чл.14, ал.7 от СК-68 г. /отм./, съпругата е останала собственик на върху 1/6 ид.ч. от имота, а майката на ищцата е наследила 1/12 ид.ч., която след смъртта й е преминала към ищцата, поради което искът за спорните 2/24 ид.ч. е основателен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Б. П. е навела доводи, че съдът се е произнесъл по установителна претенция, по която никога не е имало спор, доколкото правата на ищцата за 8/24 ид.ч. от имота никога не са били оспорвани, следва да се квалифицира като искане за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Произнасянето относно безспорните между страните права на ищцата от 8/24 ид.ч. обаче е на първоинстанционния съд, като решението му в тази част е влязло в сила и за тези права липсва произнасяне на въззивния съд.
По отношение изводите на съда относно спорните във въззивното производство права на ищцата от 2/24 ид.ч. липсва формулиран правен въпрос. К. Б. П. само формално е заявила, че е налице съществен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, без да посочи практика на ВКС или да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Наведените доводи за липса на пълно и главно доказване на обстоятелсвата, че З. Т. и П. Т. са били в брак към момента на придобиване на имота и че П. Т. е бил български гражданин, са свързани с преценка правилността на въззивното решение въз основа на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, която може да се извърши във фазата на постановяване на касационно решение по чл.293 и сл. ГПК, но не и във фазата на селекция на касационните жалби съобразно хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК в производството по чл.288 ГПК.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
В касационната жалба са изложени и доводи относно присъдените от въззивния съд разноски, които по своята правна същност съставляват искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските и следва да бъдат разглеждани от Бургаския окръжен съд по реда на чл.248 ГПК.
В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба против произнасянето на Бургаския окръжен съд по частната жалба срещу постановеното от районния съд определение по чл.248 ГПК. С първоинстанционното определение № 759/28.01.2016 г. по гр.д. № 2210/2015 г. Районен съд-Бургас е отхвърлил молбата на Л. Д. Х. за допълване на решението му като й бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от иска, като е изложил мотиви, че искът е уважен за правата, които са били признати от ответниците по делото, т.е. налице е хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК. В. съд е приел частната жалба за основателна, като е формирал извод, че на ищцата се дължат всички направени в първоинстанционното производство разноски от 2181.24 лв. и е приел, че доводите, че правата на ищцата за 8/24 ид.ч. винаги били считани за доказани, не се подкрепят от изложението в отговора на ответниците Б. и З. П..
Б. П. счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като съдът не е сметнал за необходимо да изложи каквито и да е коментари и мотиви, относно направените възражения във връзка с искането за разноски, като се е задоволил да отбележи, че „доводите, че правата на ищцата за 8/24 ид.ч. винаги били считани за доказани, не се подкрепят от изложението в отговора на ответниците Б. и З. П.“. Посочените твърдения се свеждат до въпроса /уточнен от настоящия съдебен състав/: длъжен ли е съдът да изложи мотиви по наведените възражения от ответника по частна въззивна жалба против определение по чл.248 ГПК. По този въпрос е налице служебно известната на настоящия съд константна практика на ВКС /израз на която е например Решение № 283/14.10.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г., ІV г.о./, според която въззивния съд не може да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Произнасянето на въззивния съд съответства на тази практика, тъй като Бургаският окръжен съд е преценил, че изявленията на Б. П. в отговора на исковата молба не съдържат признание на правото на собственост на ищцата за 1/3 /8/24/ ид.ч. за имота, а напротив същата е оспорила действителността на договора за дарение от 1970 г. в полза на майката на ищцата и съответно придобиването на тази 1/3 ид.ч., с което и е обсъдил заявеното от нея възражение относно размера на дължимите за първоинстанционното производство разноски.
С оглед изхода на настоящото производство Б. П. следва да възстанови на Л. Х. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1200.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Й. К. за подаване на писмен отговор.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-32 от 10.05.2016 г., постановено по гр.д. № 403 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас.
ОСЪЖДА Б. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.3, ап.9, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адвокат М. З. да заплати на Л. Д. Х., [ЕГН], [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на 1200.00 /хиляда и двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: